Напуснах пресконференцията в студията и се отправих към новото си ферари, оставено на паркинга зад административната сграда, когато някой извика името ми. Обърнах се и през бърбанкската мъгла успях да различа един дългокос и брадат мъж, с огърлица на врата, серапе3 и сандали, който тичаше към мен. Запитах се какво ли носи, ако изобщо носеше нещо, под развяващото се серапе.
Познах го — Доналд Портър, приятелят на Дийкън, който бе изиграл една малка роля в „Право на рождение“ и бе имитирал гласа на Дийкън в някои от саундтраковете след смъртта му. Сега Портър трябва да бе около четирийсетгодишен, но бе облечен така, сякаш шейсетте години не бяха отминали и хипитата още съществуваха. Преди двайсет години беше играл и режисирал един филм, превърнал се в хит за младежта — с много дрога, рок и секс в него. За кратък период бе опитал да основе своя собствена студия в Санта Фе, но вторият филм под негова режисура се бе оказал пълен провал и след като бе напуснал за известно време бизнеса, се завърна в него като характерен актьор. Начинът, по който бе облечен, ме накара да се запитам как ли бе успял да мине покрай охраната на входа. И тъй като се познавахме — веднъж бях преработвал сценария за едно телевизионно шоу, в което той имаше главна роля, — ми мина ужасната мисъл, че ще ме моли за работа.
— Чух, че сте в студията. Чаках ви — каза Питър.
Взирах се озадачен в големите му крака под серапето.
— Това ли, човече? — Той посочи комично себе си. — Участвам в новия телевизионен филм, който се снима тук. The Electric Kool-Aid Acid Test.
Кимнах.
— По книгата на Том Улф. За Кен Кeйси. Не ми казвай, че играеш…
— Не. Твърде стар съм за Кейси. Аз съм Нийл Касиди. След като се разделя с Керуак, той се присъединява към Кейси, като кара автобуса на Веселяците. Знаеш ли, това са куп глупости, човече! Касиди никога не се е обличал така. Той се е обличал като Дийкън. Или Дийкън се е обличал като него.
— Ами добре. Хей, това е чудесно. Радвам се, че нещата вървят добре за теб. — Обърнах се към колата си.
— Само секунда, човече. Не за това исках да говоря с теб. Уес Крейн. Знаеш ли, че…?
— Не, аз…
— Дийкън, човече. Хайде, не ми казвай, че не си забелязал. По дяволите, човече. Аз дублирах гласа на Дийкън. Познавам го. Бях негов приятел. Никой не го познава по-добре от мен. Крейн звучи повече като Дийкън, отколкото аз.
— Е, и?
— Това е невъзможно.
— Защото е по-добър?
— Направо е жесток, човече. Но ти не можеш да го разбереш. Трябва да ти кажа нещо. Не искам да си мислиш, че пак се друсам. Кълна се, че съм чист. Само малко трева. Това е. — Очите му изглеждаха блестящи като новоизгряла звезда. — Занимавам се с хороскопи. Астрология. Звездите. Това е добре за филмов актьор, не мислиш ли? Звездите. Има много истина в звездите.
— Какво друго ти действа стимулиращо?
— Така ли мислиш, човече? Добре, чуй това! Исках да се уверя и открих къде живее, но не отидох там. И искаш ли да знаеш защо? — Той не ми даде възможност да отговоря. — Не ми беше нужно. Защото разпознах адреса. Бил съм там стотици пъти. Когато Дийкън живееше на онова място.
Потреперах.
— Сменяш темата. Какво общо има това с хороскопите и астрологията?
— Рождената дата на Крейн.
— Е, и?
— Тя съвпада с датата на смъртта на Дийкън.
Дадох си сметка, че за миг престанах да дишам.
— И какво?
— Много лошо, човече. Недей да ми казваш, че е съвпадение. Това е от звездите. Знаеш какво ще последва. За теб Крейн е златна мина. Но лесната печалба ще пресъхне след четири месеца.
Не попитах защо.
— Наближава рожденият ден на Крейн. Годишнината от смъртта на Дийкън.
Когато се замислих над това, открих и други съвпадения. Уес щеше да навърши трийсет и три — възрастта, на която бе умрял Дийкън. По това време Уес щеше да бъде на финала на третия си филм — почти на същото място в третия филм на Дийкън, когато той…
Снимахме „Необуздана ярост“ по сценария, който бях написал. В него се разказваше за един мъж, израсъл в престъпен квартал, който се връща да учителства там. Местна улична банда тормози него и жена му, докато се оказва, че единственият начин да оцелее е, като се върне към живота на насилието (преди години той бил водач на своя банда), от когото някога е избягал.
Уес даде идеята да се допълни образа на героя, като се покаже и неговата любов към моторите. Трябва да призная, че този облик имаше рекламна стойност, предвид добре известната страст на Уес към ралитата. Ала ме загложди страх, особено когато той настоя лично да изпълнява номерата.
Не можах да го разубедя. Сякаш безупречното му поведение по време на първите два филма се бе оказало твърде уморително за него и сега той се хвърли в другата крайност — идваше късно, пиеше на снимачната площадка, погаждаше големи номера на екипа. Например една негова шега с фишек предизвика пожар в караваната с костюмите.
Всичко това придобиваше формата на желание да умре. Неговото пълно идентифициране с Дийкън го водеше към последната прилика.
И точно като Дийкън при финалните снимки, Уес започна да изглежда не на себе си. С хлътнали бузи, с разфокусиран поглед, сгърбен от недояждане и недоспиване. Снимките му бяха под всякаква критика.
— Как, по дяволите, можем да искаме от публиката да плаща, за да гледа този боклук? — попита заместник-директорът на студията.
— Ще трябва камерата да не се спира задълго на него. Да прибягвам до кадри на персонажите, с които говори. — Сърцето ми се сви.
— Това ми звучи познато — обади се Джил зад мен.
Знаех какво имаше предвид. Бях станал режисьор, а преди това бях критикувал „Нарушени обещания“.
— Добре, не можеш ли да го контролираш? — попита заместник-директорът.
— Трудно е. Тези дни не е съвсем на себе си.
— По дяволите, ако ти не можеш, навярно някой друг режисьор би могъл. Този боклук ни коства 40 милиона долара.
Заплахата ме накара да кипна. Едва не му казах да си вземе четирийсетте милиона и да си ги завре в…
Внезапно осъзнах спасителната сламка, която ми подаваше той. И се овладях.
— Успокой се. Дай ми само една седмица. Ако той не се оправи дотогава, с радост ще се оттегля.
— Казваш го пред свидетел. Една седмица, приятел, и нито ден повече.
На следващата сутрин чаках Уес в гримьорната му, когато той пристигна както обикновено със закъснение за първите снимки.
Застанал на прага на отворената врата, той трудно успя да ме фокусира.
— И ако това не е учителят… — Уес тръсна глава. — Не, грешка. Предполага се, че аз играя учителя в този — как му беше името — боклук, който снимаме.
— Уес, искам да говоря с теб.
— Хей, ама че смехория. И аз имах същото намерение спрямо теб. Изчакай само да си взема една бира, а? — Като се обърна тромаво, той затвори вратата на гримьорната и се отправи с несигурни крачки към миниатюрния хладилник.
— Опитай се умът ти да остане бистър. Важно е — обадих се аз.
