Дейвид Морел
Майърс
Гърлото ми се сви. Той никога повече не се върна. Видях го само два пъти след това. Веднъж в Ню Йорк и веднъж в…
Нека ви разкажа за Ню Йорк. Завърших дипломния си проект — серия от пейзажи, които прославяха високите до небето, тъмноземлисти, покрити с гори хълмове на Айова. Местен шеф плати петдесет долара за един от тях. Подарих три на университетската болница. Останалите са бог знае къде.
Случиха се твърде много неща.
Както сам бях пророкувал, светът не очакваше с трепет моите добри, но не велики творби. Станах това, което очаквах — художник към една рекламна агенция на Медисън Авеню. Моите бирени кутии са най- добрите в бизнеса.
Срещнах умна и привлекателна жена, която работеше в отдела по маркетинг на една козметична фирма — един от клиентите на моята агенция. Професионалните срещи доведоха до обяди от личен характер и интимни вечери, които продължаваха цяла нощ. Направих й предложение. Тя прие.
— Ще живеем в Кънектикът — каза тя.
— Разбира се.
— Когато му дойде времето, ще имаме деца.
— Разбира се.
Майърс ми позвъни в офиса. Не знам как бе узнал къде работя. Спомням си задъхания му глас.
— Открих я — каза той.
— Майърс? — засмях се аз. — Наистина ли си ти? Как си? Къде…?
— Казвам ти. Открих я!
— Не знам какво си…
— Не си ли спомняш? Тайната на Ван Дорн!
Споменът внезапно ме връхлетя — вълнението, което Майърс можеше да предизвика, чудесните очаквани разговори от моята младост — дните и особено нощите, когато се раждаха идеи за бъдещето.
— Ван Дорн? Все още ли…?
— Да! Прав бях!
— Побъркано копеле, изобщо не ме интересува Ван Дорн. Но ти ме интересуваш. Защо… Никога няма да ти простя, задето изчезна така.
— Трябваше. Не можех да ти позволя да ме спреш. Не можех да те оставя да…
— Беше за твое добро.
— Така мислеше
— Къде
— В музея на изкуствата „Метрополитен“.
— Ще останеш ли там, Мйърс? Докато взема едно такси? Нямам търпение да те видя.
— Аз пък очаквам с нетърпение да видиш това, което виждам аз.
Отложих една спешна поръчка, отмених две срещи и казах на годеницата си, че няма да мога да вечерям с нея. В гласа й прозвуча раздразнение. Но сега Майърс беше най-важният.
Той стоеше под колонадата пред входа. Лицето му бе изпито, но очите му блестяха като звезди. Притиснах го в прегръдките си.
— Майърс, толкова е хубаво, че…
— Искам да видиш нещо. Ела.
Той ме задърпа за палтото, карайки ме да побързам.
— Но къде беше?
— Ще ти кажа по-късно.
Влязохме в галерията на постимпресионистите. Объркан, аз последвах Майърс и го оставих да ме настани трескаво на една пейка пред картината на Ван Дорн „Ели на залез слънце“.
Никога не бях виждал оригинала. Репродукциите не можеха да се сравняват с него. След като цяла година бях рисувал рекламни материали за артикули за женската красота, се чувствах опустошен. Силата на Ван Дорн ме докара до…
Сълзи.
Заради липсата ми на въображение.
Заради младостта, която бях оставил зад гърба си преди година.
— Виж! — каза Майърс. Той вдигна ръка и посочи картината. Присвих очи.
Беше ми необходимо време — час, два — и убедителното въображение на Майърс. Концентрирах се. И тогава най-после видях.
Дълбокото ми възхищение премина в…
Сърцето ми ускори пулса си. Когато Майърс прокара за последен път ръка от единия до другия край на платното и пазачът, който ни бе наблюдавал с нарастващо безпокойство, се втурна да го спре да не пипне картината, ме обзе чувството, че някакъв облак се разпръсна, защото погледът ми изведнъж се фокусира.
— Боже мой! — възкликнах.
— Виждаш ли? Храстите, дърветата, клоните?
— Да! Господи, да! Защо не съм…
— …го забелязал преди това? Защото не си личи на репродукциите — обясни Майърс. — Вижда се само на оригиналите. И въздействието е толкова дълбоко, че трябва да ги изучаваш…
— До края на живота си.
— Изглежда доста дълго. Обаче аз си знаех. Прав бях.
— Тайна.
Когато бях малко момче, баща ми — о, колко го обичах! — ме заведе да берем гъби. Излязохме с колата от града, прехвърлихме се през една телена ограда, минахме през една гора и стигнахме до един склон с изсъхнали брястове. Татко ми каза да претърся горния край на склона, докато той търси в подножието му.
След час се върна с две големи книжни торби, пълни с гъби. А аз не бях открил нито една.
— Предполагам, че за разлика от мен си уцелил място с много гъби — казах аз.
— Но те са навсякъде около теб — отвърна баща ми.
— Навсякъде около мен? Къде?
— Не си търсил достатъчно усърдно.
— Претърсих пет пъти този склон.
— Търсил си, но не си гледал истински — каза татко. После взе една дълга пръчка и посочи с нея към земята.
— Гледай внимателно върха на пръчката.
Направих го.
И никога не забравих горещата вълна, която избухна в стомаха ми. Гъбите се появиха като по магия. Разбира се, те са били там през цялото време, толкова добре прикрити сред околната среда, цветът им така се сливаше с този на изсъхналите листа, формата им така приличаше на парченца дървесна кора и скални късчета, че бяха невидими за неопитното око. Но щом погледът ми се концентрира, щом мозъкът ми преоцени визуалните ми възприятия, видях гъби навсякъде и те ми се сториха хиляди. Бях стоял върху тях, бях ходил по тях, бях ги гледал, но без да го осъзнавам.
Сега изпитах далеч по-голям шок, като видях мъничките личица, които с помощта на Майърс успях да различа в картината на Ван Дорн „Ели на залез слънце“. Повечето нямаха и половин сантиметър, по-скоро загатнати чрез точки и чертички, сливащи се напълно с околния пейзаж. Те не бяха точно човешки, макар че имаха усти, носове и очи. Устите приличаха на черни зейнали бездни, носовете — на дълбоки пукнатини с неравни ръбове, очите бяха като шахти, пълни с отчаяние. Сгърчените лица сякаш крещяха в агония. Можех
