— Мисля, че това е станало на яхтата — каза Бюканън.
— Какво е станало?
— Снимките от последните статии за нея не са излезли много добре. Но на тази страница от вчерашния брой на „Вашингтон Поуст“ те са ясни. Ето — Молтин по време на пресконференцията. Скорошна снимка на Мария Томес при една от редките й появи на обществено място напоследък. Тъмни очила. Шапка, която скрива…
— Кажи ми накъде биеш?
— Струва ми се, че Мария Томес е коригирала линията на челюстите си. Тя е малко по-различна. И краищата на ключиците й са малко по-различни — каза Бюканън.
— Корекция на носа — да — каза Холи. — Но да промени линията на челюстите си? Да коригира краищата на ключиците си? Това са доста сериозни корекции.
— Точно така — съгласи се Бюканън. — Тази последна снимка. Мисля, че това не е Мария Томес. Колкото повече я гледам… толкова по-сигурен съм, че това е Хуана, която се представя за нея.
— Но как е възможно? — озадачено попита Холи, докато караше бързо по натоварената магистрала. В платната за насрещно движение проблясваха фарове. — Вярно, Монтгомъри е имал двойник през Втората световна война. Филмовите звезди непрекъснато използват дубльори. В наши дни театралният грим изглежда толкова истински, че актьорите лесно променят външния си вид. Но Монтгомъри не е посещавал благотворителни бенефиси за висшето общество. Що се отнася до филмите, камерите могат да направят невероятни неща. Това обаче е различно. Говорим за прочута оперна звезда, любимка на критиката. Няма значение колко майсторски е бил гримът, никой не може да имитира такъв уникален глас, който се ражда веднъж на поколение.
— Но Хуана не е трябвало да го прави — каза Бюканън, все още смразен от онова, което току-що беше открил.
Холи изпревари един камион и натисна педала на газта.
— Статиите във вестниците изрично подчертават това — продължи Бюканън. — След края на онова пътешествие с яхтата на Дръмонд Мария Томес престава да излиза на сцената. Тя заживява уединено в апартамента си в Ню Йорк, появите й на обществени места са кратки и никоя от тях не е свързана с пеене. В някои от тези статии тя се оплаква от периодически повтарящ се ларингит. Репортерите отбелязват, че гласът й бил дрезгав. Тъй като това е единственото нещо, което Хуна не би могла да имитира, тя решила въпроса заявявайки, че има проблеми с гласа. Иначе и двете жени са мексиканки, с почти еднакво телосложение и черти на лицето. Освен това Мария Томес е променяла външния си вид постепенно, така че дори и Хуана да не е изглеждала съвсем като нея, това не би направило впечатление. То би представлявало още един пример за това как Мария Томес продължава да се променя. При това специалният грим на Хуана помагал приликата далеч да надхвърля разликите. Колко хора познават Мария Томес отблизо? Бившият й съпруг, с когото категорично отказва да се среща. Останалите й делови партньори, с които престава да контактува след оттеглянето си от сцената. Алистър Дръмонд, който продължил да се среща с нея след пътешествието и я приемал като Мария Томес. Първо, говорим за жена, която ревниво е пазела личния си живот от хорските очи. Единственото, което Хуана е трябвало да прави, е било да отговаря от време на време на телефонни обаждания, да се оплаква, че е настинала, да се появява за малко в обществото, колкото да публикуват снимката й във вестниците и никой не би могъл да се усъмни, че тя не е тази, за която се представя.
— С изключение на теб — Холи изпревари още един автомобил, присвила очи от светлините на аровете. — Ти се усъмни.
— Защото имах причина за това. Защото бях видял гримьорната в къщата на Хуана. Защото колкото повече гледах снимките, толкова повече ме поразяваше приликата между Хуана и Мария Томес. През цялото време си мислех за Хуана, затова направих връзката. Това, което е сторила, е блестящо. Не мога да престана да мисля колко гениална е била в преобразяването. Аз никога не бих могъл да направя подобно нещо.
— Въпросът е „защо“ — каза Холи. — Защо Хуана се е преобразила в Мария Томес?
— Свързващото звено в случая е Алистър Дръмонд. Оттеглянето, нуждата от уединение, всичко това идва след пътешествието с яхтата на Дръмонд. Дръмонд приема Хуана като Мария Томес и пак човек, който работи за Дръмонд, плаща на Молтин, за да престане да говори на репортерите за бившата си съпруга. Изчезването… Мисля, че разбирам — бързо каза Бюканън.
Тонът му накара Холи да потръпне.
— Какво?
— Изчезванията са били две.
—
— Не Мария Томес, а Хуана е изчезнала преди няколко седмици. Дръмонд прави всичко възможно, за да я открие.
Холи стисна още по-силно волана.
— Какво, за Бога, се е случило на тази яхта?
За да стигнат до него, те използваха колата на Холи, а не такси, защото след като напуснаха „Дорсет“, не искаха да привличат внимание като оставят колата й в гаража на хотела за неопределен период от време. На паркинга на летището обаче не беше необичайно колите да се оставят за по-дълго.
Беше им се наложило да побързат. Имаха нужда от късмет, за да резервират места и се надяваха, че движението по пътя няма да бъде натоварено. Въпреки това успяха да запазят два билета за последния полет от „Ла Гуардия“ до Маями и макар че стигнаха до изхода към самолета само няколко секунди преди крайния срок, това нямаше значение. Единственото, което ги интересуваше, беше, че се намираха в самолета.
И двамата бяха твърде напрегнати, за да спят по време на полета. Нямаха апетит. Все пак изядоха лазанята, която им сервираха, тъй като трябваше да поддържат силите си.
— Маршрутът ти. Канкун, Мерида и Форт Лодърдейл — каза Холи.
— Никога не съм признавал, че съм бил в някое от тези места — отговори Бюканън.
— Но за останалите няма никакво съмнение. Вашингтон, Ню Орлиънс, Сан Антонио, отново Вашингтон, Ню Йорк, сега Маями и още по-надолу, на юг. И всичко това в разстояние на две седмици. Животът с теб може да бъде доста изтощителен. А за теб това е нещо нормално.
— По-добре да свикнеш.
— Мисля, че ще ми хареса.
В „Дорсет“ Бюканън се беше запитал дали пристанището на домуване на яхтата на Дръмонд ще бъде същото, като града, в който се намираше седалището на корпорацията му. Тъй като знаеше, че всички големи съдове трябваше да представят плавателни планове, в които да са посочени дължината и маршрута на предстоящото плаване, той се беше обадил на Бреговата охрана в Сан Франциско. Дежурният офицер обаче му беше казал, че при тях няма плавателен план за нея. След това Бюканън се беше обадил в главното управление на Националната асоциация на застрахователите в Лонг Бийч Калифорния. Осем часа вечерта на източното крайбрежие означаваше пет след обед на западното. Той успя да се свърже малко преди края на работното време.
— Казвам се Албърт Дрейк — той се престори на развълнуван. — Брат ми, Рик, работи… Господи, не мога да си спомня… на „Посейдон“. Точно така — Бюканън знаеше името от материалите, които Холи му беше дала. — Собственост на Алистър Дръмонд. Шестдесетметрова яхта. Но Рик не е оставил маршрута на плаването. Майка ни получи удар. Трябва да се свържа с него, а не знам как по друг начин… От Бреговата охрана ме посъветваха…
Големите морски съдове изискват толкова големи застраховки, че застрахователните компании държат да знаят къде се намират тези съдове във всеки един момент. Щом яхтата на Дръмонд хвърлеше котва в някое пристанище, капитанът й беше длъжен да докладва местоположението й на служителите от застрахователната компания.
