Бюканън и Холи пристигнаха в Маями след полунощ. Използваха кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да наемат кола и се отправиха на юг покрай рифовете на Флорида. По време на пътуването спираха на няколко пъти да пият кафе и се редуваха на волана, за да могат да си почиват. Светлината на живачните лампи по четиридесет и двата моста на Овърсийз Хайуей заслепяваше очите им и увеличаваше умората им.
Зазоряваше се, когато стигнаха целта си — най-южната точка на континенталната част на Съединените щати. Кий Уест, дълъг само шест километра и широк два километра и половина, имаше постоянно население от почти тридесет хиляди души. Един от последните бастиони на бунтарската култура в Америка, покритият с пясък коралов остров неизменно беше свързван с нетрадиционния начин на живот на Хемингуей, който някога беше живял тук и чийто дом — с многобройните си котки, за които се смяташе, че са потомци на някогашните домашни любимци на писателя — беше обявен за Национална историческа забележителност. Атмосферата и архитектурата на града представляваха екзотична смесица от бахамски, карибски и кубински влияния. Той беше известен с подводния си риболов и тропически ястия. Тук имаше военноморска база. Някога тук беше живял Джон Джеймс Одъбон. Същото се отнасяше и за Хари Труман. Понастоящем най- видният местен жител беше певецът и писателят Джими Бъфет.
Но в Кий Уест имаше само едно нещо, което интересуваше Бюканън и след като той и Холи успяха да поспят още няколко часа в един евтин мотел, който приемаше предварително заплащане в брой (Бюканън беше започнал да се притеснява, че твърде често използва кредитната карта на Чарлс Дъфи), те се измиха, закусиха и се заловиха за работа. Едночасовата разходка из претъпканото пристанище, където си купиха сандали, блузи с къси ръкави и изрязани джинси, за да не се открояват в тълпата, даде на Бюканън възможност да зададе на пръв поглед безобидни въпроси на няколко търговци и рибари. Скоро той и Холи вече стояха на кея, облегнати на перилата, вдишваха влажния, тръпчив, солен въздух и внимателно оглеждаха обекта, който ги интересуваше.
Яхтата на Дръмонд, ослепително бяла на фона на синьозелените води на Мексикански залив, беше закотвена на стотина метра от брега. Дълга шестдесет метра, с три палуби и площадка за хеликоптери (хеликоптерът бил излетял преди няколко дни, беше казал на Бюканън един рибар), яхтата би трябвало да предизвиква благоговеене, но вместо това накара Бюканън да потръпне от студ въпреки топлото време. Гладко очертаният й профил изглеждаше заплашителен, също като закривения връх на огромен ловджийски нож. Голямата, разположена на кърмата площадка за слънчеви бани извика в съзнанието на Бюканън мисълта за воайори и ексхибиционисти. Въпреки че беше ослепително бяла, яхтата изглеждаше обгърната от тъмен, мрачен ореол.
— Понякога — каза Холи, — когато се замислиш дълбоко, очите и лицето ти се променят. Изглеждаш като друг човек.
— Какъв?
— Сериозен. Разтревожен.
— Искам да сме наясно, това няма нищо общо с Мария Томес — отговори Бюканън. — Искам да разбера какво се е случило с нея, да. Но повече от всичко искам да разбера какво се е случило с Хуана. — Той извърна поглед от яхтата и погледна Холи, която изглеждаше смутена. — Голяма част от това, което става, е непонятно за мен. Например това, което изпитвам към теб. Но трябва да уредя някои стари сметки, преди да отгърна нова страница. След като приключи всичко това, можем да поговорим какво има между нас двамата.
С развята от вятъра червена коса Холи се замисли за това, което Бюканън беше казал, а след това кимна.
— Никога не съм смятала, че има някакви гаранции. Не съм планирала нищо. Просто събитията ме увлякоха. Чудесно. Разбрахме се. Да се върнем към това, за което дойдохме. След като вече открихме яхтата, какво ще правим по-нататък?
— Забеляза ли как разговарях с рибарите и търговците на пристанището? Няколко общи фрази, съчетани с едни-два добре подбрани въпроса. Тази техника се нарича извличане на информация. Много прилича на вземане на интервю. Разликата е, че твоите обекти винаги знаят, че ги интервюираш, докато моите не трябва никога да се досетят. Понякога, ако разберат, че съзнателно ги разпитваш, за да получиш информация, реакцията им може да бъде смъртоносна.
Холи слушаше внимателно.
— Помислих си, че ще се обидиш. Все пак ти обяснявам как се взема интервю — каза Бюканън.
— През цялото време, докато съм с теб, научавам нови неща. Защо да спирам сега?
— Добре — продължи Бюканън. — Значи, извличане на информация.
Той й разказа за обучението си, за това как са го карали да се упражнява, като отива в барове и завързва разговор с непознати, опитвайки се да ги накара да разкрият такива поверителни данни като номерата на социалните си осигуровки и рождените си дати, не само месеца, но и годината.
— И как си успявал? — попита Холи. — Аз щях да си помисля, че проявяваш нездраво любопитство.
— Сядах до обекта, който си бях набелязал, поръчвах си питие, разменяхме общи приказки, обсъждахме предаването по телевизора над бара и в един момент изтърсвах, че днес съм научил нещо интересно. Отговорът, разбира се, неизменно беше „Какво?“. Аз си изваждах портфейла и му показвах фалшивата си карта за социално осигуряване. „Всяко от тези числа има точно определено значение. — казвах аз. — Досега си мислех, че те са просто поредни номера, но ако ги разделиш на групи, разбираш, че цифрите означават най-различни неща — като например къде и кога съм роден. Гледай сега, тези цифри означават, че съм от Питсбърг, а тази група я има в номерата на всички, които са родени през 1960 година, тази цифра тук показва през кой месец и… Дай да ти покажа. Какъв е твоят номер? Залагам един долар, че мога да позная къде и кога си роден.“
Холи удивено поклати глава.
— Това наистина ли е вярно?
— Че съм бил обучаван така?
— Не. За номера на социалната осигуровка.
— Какъв е твоя? Я да видим дали мога да позная къде и кога си родена?
Холи се засмя.
— Действа. Измисляш си някое място и дата, и за да ти покаже, че грешиш, човекът, когото разпитваш, ти дава онази информация, която ти трябва. Хитро.
— Извличане на информация — повтори Бюканън. — Изкуството да измъкнеш сведения без да позволиш на обекта да разбере, че го правиш. Това е стандартен метод, използван от полевите агенти, които се опитват да се доберат до военни, политически и промишлени тайни. Обикновено става в барове, като обектите са най-вече хора, които се чувстват неудовлетворени от служебното си положение и нямат нищо против да обсъждат проблемите, които имат на работа, при положение, че умело бъдат подтикнати да направят това. Няколко питиета. Проява на интерес. Едно сведение води към друго. Обикновено трябва време, няколко срещи, но понякога може да се направи бързо, а в нашия случай това е задължително, защото трябва да разбера какво се е случило с Хуана, ако тя все още е жива…
Холи го погледна изпитателно.
— Какво ще правим?
— Това, което ти трябва да направиш, е да бъдеш такава, каквато си — съблазнителна и привлекателна.
Холи го изгледа с недоумение.
— Докато си приказвахме, от яхтата на Дръмонд потегли моторница, която се насочва към брега. На борда й има трима души.
Холи присви очи от отражението на слънчевите лъчи във водата и проследи погледа на Бюканън.
— Ще видим къде ще отидат — каза Бюканън. — Може би идват в града по работа. Но може би днес имат почивен ден. Ако влязат в някой бар…
— Дявол да го вземе, първо на първо, аз изобщо не исках да идвам тук — каза Бюканън. — Че каква сметка имам? Само докато се обърна и ти вече си мислиш за някой млад тъпкач с издути гащи.
