извикате на помощ. Но когато измина месец, без да се случи нищо, аз се поуспокоих и дори се засрамих, защото се бях поддал на страха като малко дете. Върнах се към старите си привички — пак разнасях вестниците полузаспал и си мечтаех за любимия портокалов сок, който мама приготвяше за мен всяка сутрин и който ме очакваше у дома, като се върна от обиколката си. Вкъщи прочитах комикса в „Гъзет“, после лягах да поспя още един час, докато стане време за училище. След като си бил навън на снега, няма нищо по-хубаво от това да се сгушиш отново под топлите одеяла.
Преди три седмици изчезна друго вестникарче, този път тук, в Кроуел, и вие сигурно си спомняте как съседите го търсеха, снимката му бе на първа страница в „Гъзет“ и родителите му предложиха награда, но така и не го откриха, намериха само сака с вестници, захвърлен в някакви храсти както в Гренит Фолс. Полицаите казаха, че случаите били сходни. Почеркът бил идентичен. По дяволите, не е необходимо да си завършил полицейско училище, за да стигнеш до извода, че двете момчета бяха изчезнали по един и същ начин. Едното може и да е избягало от къщи, но не и двете, не и в този сняг.
О, да, това е нещо, което забравих да спомена. И двата пъти, когато изчезнаха хлапетата, валеше много силен сняг и нямаше никакви следи, освен тези на съседите, които ги бяха търсили. А нито едно дете няма да избяга по време на снежна буря, от мен да го знаете. Ние, останалите вестникарчета, едва не вдигнахме стачка, както се изрази татко. В действителност родителите ни бяха тези, които не желаеха да разнасяме повече вестници. Те поискаха полицейска охрана за нас, но от полицията казаха, че излишно се тревожели, че не трябвало да се паникьосват, освен това не разполагали с достатъчно хора, които да бдят над всяко вестникарче. От „Гъзет“ заявиха, че ако се откажем от работата си, вестникът щял да фалира. Те помолиха родителите ни да ни пазят и ни накараха да подпишем договор, според който щяха да ни удържат по седемдесет и пет цента на месец, за да може вестникът да ни застрахова срещу евентуална злополука, която може да ни се случи, докато обикаляме абонатите си.
Това още повече ядоса баща ми. Той ми нареди да се откажа и аз почти бях готов да го направя, но не можех да спра да мисля за парите, които обичах да харча в съботните дни. Татко заяви, че направо съм роден капиталист и като порасна, навярно ще гласувам за републиканците, каквото и да означава това, но аз му напомних, че на миналогодишния маратон за шестокласници бях спечелих медал и се обзалагам, че мога да бягам по-бързо от всеки перверзник. Той се засмя, поклати глава и каза, че ще излиза с мен всяка сутрин, но лицето на мама имаше такова изражение, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Предполагам, че майките са си такива, винаги се притесняват. За по-голяма убедителност добавих, че всъщност трябва да се безпокоя само ако вали сняг. Защото и двете хлапета бяха изчезнали по време на снежна виелица. Баща ми каза, че това звучало смислено, но мама само промърмори „ще видим“, а ако сте малки като мен, знаете, че когато попитате майките си дали може да останете да спите у свой приятел и те кажат „ще видим“, това означава „не“.
Оказа се, че греша. На следващата сутрин баща ми дойде с мен на обиколката. Бе една от онези мразовити утрини, когато снегът скърца под ботушите ви и въздухът е толкова кристален, че можете да чуете бръмченето от двигателя на кола, която потегля на три пресечки от вас. Бях убеден, че никой перверзник не може да се промъкне безшумно до мен, пък и нали баща ми ме придружаваше, както бащите на всички останали вестникарчета. Въпреки това всяка сутрин ставах от леглото с молитва да не вали сняг и често се оказваше, че през нощта е валяло, но вече е спряло, а когато поглеждах през прозореца и виждах ясно къщата отсреща, имах чувството, че някой е свалил от гърдите ми въжена примка.
И така, двамата с баща ми продължихме да ставаме в пет и половина и да разнасяме вестниците, докато един ден той не се разболя от грип и трябваше да ме придружи мама. Да знаете само колко бе нервна, предполагам, дори повече и от мен. Трябваше да ни видите как бързахме да завършим обиколката, като през цялото време се оглеждахме през рамо. Господин Кариган се караше с жена си както обикновено, господин Бланчард плачеше за съпругата си, а когато отвори вратата да вземе вестника си, господин Ланг държеше бутилка бира и ме уплаши до смърт. За малко да си подмокря панталоните, честна дума. Той ми предложи да вляза и да се постопля, но аз отстъпих назад с думите: „Не, господин Ланг, не, благодаря ви“, като махах с ръце и клатех глава. Съвсем забравих, че зад мен има стълби. Обзалагам се, че ако ги бе изринал, щях да си счупя ръката още тогава. Но той не беше и когато се прекатурих надолу по тях, паднах на меко в снега. Господин Ланг се опита да ми помогне, но аз скочих на крака и избягах.
А когато се събудих миналата неделя и чух воя на вятъра, още преди да съм станал, разбрах, че навън вали сняг. Сърцето ми се сви. Едва намерих сили да изпълзя от леглото. Устата ми се изпълни със стомашен сок. Не можех да видя къщата отсреща. Снегът бе толкова силен и гъст, че не можех да видя дори клена в предния ни двор. Все още затоплен от леглото, потръпнах от студ, сякаш се намирах навън и вятърът ме пронизваше през пижамата. Хич не ми се излизаше, но знаех, че това щеше да бъде поводът, от който майка ми се нуждаеше, за да ме принуди да се откажа, и събрах смелост. Облякох се много бързо, нахлузих дълги долни гащи и всичко останало, както се полага, отгоре надянах палтото си, което вече едва ми ставаше, ръкавиците и скиорската маска, и този път не ме придружи само татко или мама, ами и двамата, и мога да ви кажа, че бяха също толкова изплашени, колкото се чувствах и аз.
Всичко мина благополучно. Разнесохме вестниците, върнахме се вкъщи и пихме горещ шоколад. Бузите и на трима ни се зачервиха, легнахме да поспим още малко и когато се събудихме, баща ми пусна радиото. Предполагам, досещате се какво чухме. Тук, в Кроуел, беше изчезнало още едно вестникарче. При сходни обстоятелства. С него изчезналите момчета ставаха три, две от които от нашия град, и трите по време на снеговалеж.
Виелицата не стихна и този път бяха затрупани дори следите на полицаите и съседите, които тръгнаха да го търсят. Така и не намериха сака с вестници. Двама от участниците в издирването бяха откарани в болницата поради измръзване. Липсващото момче не беше от нашия квартал, но въпреки това баща ми се включи в търсенето. Улиците бяха непроходими за автомобили и той трябваше да тръгне пеша. Когато се върна по мръкнало с побеляла от сняг шуба, каза, че навън било ужасно. Не можеше да се стопли. Седеше прегърбен пред камината, хвърляше вътре цепеници, разтриваше посинелите си от студ ръце и трепереше. Мама му носеше чаша след чаша с някаква димяща напитка, която наричаше горещ пунш, и след час татко се отпусна назад и захърка. Наложи се двамата с майка да го заведем до леглото. После отново слязохме долу, седнахме във всекидневната и тя ми каза, че трябва да спра с разнасянето на вестници.
Не се опитах да споря. В Кроуел живеят четирийсет хиляди души. Ако приемем, че три четвърти от тях са абонирани за вестника и повечето разносвачи имат по четирийсет абоната, това прави седемстотин и петдесет вестникарчета. Пресметнах го на джобния калкулатор на баща ми. Сигурно ще се изненадате — толкова много разносвачи на вестници! — ако самите вие не сте такива. Но ако обикаляте улиците в пет и половина сутринта като мен, ще срещнете много от нас. Почти на всеки ъгъл ще видите хлапе, което върви по алеята към нечия къща и оставя вестник пред вратата. Като не броим момчето от Гренит Фолс, излиза, че са изчезнали две вестникарчета от седемстотин и петдесет. Този факт би трябвало да наклони везните в моя полза, но аз смятах, а и майка ми бе на същото мнение, че наличието на толкова много разносвачи на вестници просто предлага по-голям избор на маниака. Обичах да играя на видеоигри и всичко останало, но не си заслужаваше за парите, които получавах, да изчезна като другите момчета със захвърлен зад някакви храсти сак, където впрочем откриха и този на третото хлапе, когато спря да вали сняг. След като помогнахме на татко да си легне, мама погледна през прозореца на всекидневната и някак странно изхълца. Отидох до нея и видях къщата отсреща, цялата покритата със сняг, който блестеше под светлината на уличната лампа. При други обстоятелства тази гледка щеше да ми подейства успокояващо, като пейзаж от коледна картичка. Но сега изпитах отвращение, сякаш чувствах, че под цялата тази белота се крие нещо грозно. Чух как майка ми включи газовата печка. Топлият въздух пропълзя под крачолите на пижамата ми. Въпреки това потръпнах.
И така, реших да спра с разнасянето на вестници. Но както казва татко, всеки от нас има в себе си нещо, наречено биологичен часовник. Дължи се на стереотипа. Благодарение на него знаете, без да сте погледнали часовника на ръката си, че всеки миг ще започне любимата ви телевизионна програма или че е крайно време да се прибирате вкъщи, защото вечерята е готова. Така че въпреки решението си, на следващата сутрин се събудих както обикновено в пет и половина, и то без помощта на мама. Казах си, че трябва да побързам със ставането. След това се сетих, че вече няма да разнасям вестници. Отпуснах се обратно в леглото и се опитах да заспя отново, но непрекъснато поглеждах към дигиталния будилник, който мама и татко ми подариха миналата Коледа, и виждах как червените цифри се сменят. 5:40. После 5:45. Започнах да се чувствам ужасно виновен, все едно съм направил нещо лошо. Измъкнах се от леглото,
