дръпнах пердето на прозореца и се взрях в тъмнината към мястото, където затрупаната със сняг алея пред къщата ни се вливаше в улицата. Веднага забелязах следите, оставени от камиона на човека от „Гъзет“, който бе свалил моя вързоп с вестници. Самият вързоп лежеше на алеята, потънал дълбоко в снега. Беше сложен в найлонов чувал, за да не се мокри — голяма черна фигура на фона на безкрайната белота.
Не можех да откъсна очи от него. Вчера беше неделя и редакцията на „Гъзет“ не работеше. А в понеделник отворяше едва след осем, така че не бях успял да ги уведомя, че се отказвам. Представих си как абонатите ми стават с намерението да прочетат днешния си вестник, докато закусват, но той не ги очаква пред вратите им. После си помислих за всичките четирийсет обаждания, които скоро щяхме да получим, за ядосаните хора, които щяха да питат какво става с вестника им. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах; накрая се сетих за думите на баща ми: „Има само един начин да се свърши една работа и той е правилният.“ Нахлузих дънките, пуловера и шубата. Събудих баща ми, чието лице ми се стори някак остаряло, навярно заради тежкия ден, който бе изкарал вчера в бурята. Казах му, че трябва да разнеса вестниците, а той примигна, след това кимна със стиснати устни, сякаш не бе съгласен, но ме разбираше.
Както и очаквах, майка ми вдигна голяма врява, но татко се облече и излезе с мен. Не бях сигурен от какво се разтреперах повече — от студ или от страх. Все пак не валеше сняг и въпреки че продължих да треперя, знаех, че всичко ще бъде наред. Разбързахме се. Бяхме тръгнали с половин час закъснение, но доставихме вестника пред вратата на всеки абонат, без да видим следи от гуми на алеите, които да подсказват, че някой от тях вече е отишъл на работа. Заварихме двама от клиентите да ринат снега пред къщите си, като пуфтяха, а от устите им излизаше пара; и двамата изглеждаха радостни, че ме виждат, сякаш се бяха опасявали, че няма да си получат вестника, но ета на — аз пристигах както винаги. Усмихнаха се и ми обещаха, че когато дойда следващия път да си прибера парите, ще ми дадат бакшиш и аз отвърнах на усмивките им. От думите им изведнъж ми стана топло. Дори господин Ланг, с когото обикновено трудно се погаждам, излезе и ме потупа по гърба така, както понякога ме потупва треньорът в училище. С баща ми направихме обиколката по-бързо от всякога и когато се прибрахме вкъщи, мама ни посрещна с палачинки и горещ сироп. Мисля, че никога не съм бил по-гладен. Татко дори ми сипа малко кафе. Надигнах чашата, горещата пара ме блъсна в носа, сръбнах и горчивият му вкус ми хареса. Той чукна чашата ми със своята и изведнъж изпитах усещането, че през нощта съм пораснал. Никога не съм се чувствал по-горд и дори майка призна, че сме постъпили правилно.
Но това не промени нещата. В осем часа, точно преди да тръгна за училище, мама се обади във вестника и им съобщи, че се отказвам. Когато излязох навън, почувствах облекчение, сякаш някакъв товар бе паднал от гърба ми, но усещането не продължи дълго. Оставаше ми една пресечка до училище, когато стомахът ми се сви и взе да ме гложди мисълта, че съм изгубил нещо, както когато свършва сезонът по лека атлетика или пропускам да гледам филм, който много съм държал да видя. Смешно е как понякога човек се привързва към разни неща, дори към работата си, която не е за развлечение, нали затова се нарича работа, но на мен ми харесваше да разнасям вестници, да печеля пари и всичко останало и мога да ви кажа, че тогава усетих празнота, защото повече нямаше да го върша.
През цялата сутрин не можах да се съсредоточа върху думите на учителката си. Тя се поинтересува дали не съм болен, но аз й отвърнах, че просто съм изморен, че съжалявам и че няма да се повтори. Опитах се да внимавам повече, а когато се прибрах по обяд, майка ми каза, че се обадили от вестника да питат дали имаме нещо против да изпратят някой, който да поговори довечера с нас във връзка с моето решение. Тя се помъчила да им откаже, но те били толкова настоятелни, че в крайна сметка се съгласила. Изядох набързо хамбургера си, измъчван от любопитство и поласкан от оказаното ми внимание.
Това бе най-дългият следобед в живота ми. След училище не ми се излизаше с момчетата. Останах си вкъщи, играх на видеоигри и периодично поглеждах часовника на видеото. Баща ми се върна от работа малко след пет. Тъкмо си отваряше кутия бира и на вратата се позвъни. Не знам защо, но когато отиде да отвори, мускулите на ръцете ми се стегнаха болезнено. Беше Шерън от вестника. Точно тя дойде у нас и ми обясни какъв ще бъде маршрутът ми, когато започнах да работя за „Гъзет“. После често се отбиваше да ми носи допълнителните квитанции, за да изчисля калко ми дължат абонатите. Пак тя ми донесе билетите за кино на стойност петдесет долара, които бях спечелил, понеже от всички куриери в града бях убедил най- голям брой хора в квартала си да се абонират за сутрешното издание на „Гъзет“ вместо, или в добавка към „Кроникъл“, който се издава в Гренит Фолс и е вечерен вестник, но вие сигурно знаете това.
Шерън е по-млада от майка ми. Носи косата си на конска опашка, има розови бузи и ми напомня на една стажантка, която кара практиката си в нашето училище, като помага на учителка ни. Шерън винаги говори повече с мен, отколкото с родителите ми и ме кара да се чувствам по-голям и по-специален. Постоянно се усмихва и ми повтаря, че съм най-добрият й разносвач на вестници. Но този понеделник не се усмихваше. Изглеждаше така, сякаш не бе спала цяла нощ и страните й бяха бледи. Тя каза, че толкова много разносвачи били напуснали работа и никой не проявявал желание да заеме местата им, че в редакцията се разтревожили да не би вестникът да фалира. Шефът й заръчал да обиколи всички отказали се вестникарчета и да им предложи по три долара допълнително на седмица, ако се съгласят да се върнат на работа. Преди да отговоря каквото и да било, майка ми каза „не“. Но Шерън сякаш не я чу. Допълни, че в дните, в които вали сняг, вестникът нямало да се разнася. Баща ми одобри тази идея, но мама продължи да клати отрицателно глава. Тогава Шерън помоли да й дадем няколко дни да ми потърси заместник, въпреки че това нямало да е лека задача, защото аз съм бил просто незаменим, и от тези думи сърцето ми се разтуптя от радост. Само една седмица, настоя Шерън. Ако не успеела да ми открие заместник до следващия понеделник, тогава съм можел да напусна и тя нямало да ни безпокои повече. Поне да й дадем шанс — гласът й стана приглушен, — защото шефът й казал, че ако не намери разносвачи за вестника, ще я уволни.
Очите й изглеждаха влажни, сякаш не беше в стаята, а навън, на вятъра. Изведнъж се почувствах като гадняр, защото съм предал доверието й. Прииска ми се да потъна вдън земя. Не смеех да я погледна. За първи път Шерън обръщаше повече внимание на родителите ми, отколкото на мен, като примигваше ту към татко, ту към мама и ги гледаше умолително. Накрая майка ми въздъхна дълбоко и продължително, сякаш беше уморена. Каза, че двамата с баща ми трябвало да обсъдят това и те отидоха в кухнята, а аз се постарах да не поглеждам към Шерън, докато ги слушах как си шептят. Когато се върнаха, майка ми даде съгласието си, но само за една седмица, докато ми намерят заместник, и нито ден повече. Ако през това време заваляло сняг, нямало да разнасям вестниците. Шерън едва не се разплака от облекчение. Благодари милион пъти, а когато си тръгна, мама каза, че се надява да не сме допуснали грешка, но аз бях сигурен, че не сме. Тогава разбрах какво ме бе разтревожило сутринта — не това, че щях да спра да бъда куриер, а че щях да го направя толкова внезапно, без да съм сигурен, че абонатите ми ще продължат да получават вестника си, и без да съм се сбогувал с тях. Те щяха да ми липсват. Наистина е смешно как човек се привързва към работата си.
На следващата сутрин не се чувствах особено нервен, защото бях щастлив, че пак ще правя обиколката си, макар и само още няколко дни. Това бе един от последните пъти, когато щях да видя къщите на моите абонати толкова рано сутринта, затова се опитах да запомня какво е да носиш вестника на семейство Кариган, които постоянно се карат, на господин Бланчард, който винаги плаче за жена си, на господин Ланг, който вечно пие бира на закуска. През онзи вторник татко ми помагаше и не беше единственият, който бе решил да придружи детето си по маршрута. Никога не бях виждал толкова много хора в този раннен час и в студения въздух техните приглушени разговори и скърцането на ботушите им се чуваха така отчетливо, както светлината на уличните лампи се отразяваше в преспите сняг. Не се случи нищо, въпреки това полицаите продължаваха да издирват изчезналото момче. В сряда отново не се случи нищо. Всъщност до събота нещата се върнаха към нормалния си ход. Не валя през нито една от утрините и баща ми каза, че хората имат ужасно къса памет, защото чухме, че повечето вестникарчетата са се върнали на работа и много нови хлапета са поискали да поемат свободните маршрути. И аз самият вече не се страхувах. Тъкмо обратното — през цялото време си мислех как с всеки изминат ден понеделник все повече наближава и се чудех дали няма да мога да убедя майка да продължа и занапред да разнасям вестници.
В събота времето отново бе ясно. Когато влезе вкъщи, нарамил вързопа вестници, баща ми каза, че навън изобщо не било студено. Погледнах през кухненския прозорец към термометъра, закачен на стената отвън, върху който падаше светлината от лампата. Червеното стълбче стигаше почти до нулата. Скиорската маска нямаше да ми трябва, но за всеки случай си взех ръкавиците, натъпкахме с татко вестниците в сака ми
