и излязохме. Въздухът беше свеж, но по-топъл от обичайното и скоро започнах да се потя. Обиколихме къщите на улица „Бентън“, после тези на „Сънсет“ и тръгнахме по „Гилби“. Това е най-трудната част от маршрута, защото улицата е дълга и се изкачва по стръмен хълм. През лятото винаги се запъхтявам, докато стигна с колелото до върха му, а през зимата трябва да си почивам през една минута заради тежкото палто и ботушите. Татко пое едната страна на улицата, а аз другата. Така щяхме да свършим работата два пъти по-бързо, а и уличните лампи светеха достатъчно силно, за да ме държи под око. Но тази сутрин имаше картичка с името на нов абонат и той не можеше да открие номера на къщата. Продължих да разнасям вестниците нагоре по хълма и неусетно стигнах до върха му. Погледнах назад и видях баща ми като сянка в долния край на улицата.
Понеже не валеше сняг, реших, че няма смисъл да го чакам и продължих по маршрута. Следващият ми клиент живееше от другата страна на хълма, на улица „Кросридж“. Ако разнасяте вестиците с кола, ще трябва да се върнете обратно по „Гилби“, после да изминете една пресечка, за да стигнете до „Кросридж“ и да се изкачите по дългия път пак до върха на хълма. Но ако се придвижвате с колело или пеша, можете да минете напряко през двора на един от моите абонати; така направих и аз.
Доставих вестника и тръгнах, ала внезапно се вцепених от страх, защото започнаха да прехвърчат снежинки. От време на време бях поглеждал към тъмното небе. Нямаше луна, но звездите блестяха ярко и успокоително. Погледнах отново и този път не ги съзрях. Видях само гъсти черни облаци. Видях ги, въпреки че беше тъмно, кълна се. Те се влачеха бавно, на моменти се усукваха или набъбваха, сякаш вътре в тях нещо се блъскаше и се мъчеше да излезе на свобода. Снежинките се уголемиха. Трябваше да се сетя какво сме учили в училище — температурата около нулата е идеална за снеговалеж. Краката ми отмаляха. Взех да се препъвам от страх. Затичах се, но загубих равновесие и едва не паднах. Снегът се усили. Вече не можех да видя облаците. Валеше толкова силно, че не виждах дори къщите от другата страна на улицата. Изви се пронизващ вятър. Бузите ми запламтяха болезнено, но не от горещина. От студ. Допреди малко свеж и сравнително топъл, въздухът сега бе мразовит, вятърът бръснеше, снежинките падаха от небето като леденостудени късчета стъкло.
Обърнах се и се заоглеждах за татко, но не можах да видя дори околните къщи. Вятърът запращаше снега с такава ярост в лицето ми, че непрекъснато мигах и очите ми се напълниха със сълзи. Избърсах ги с ръкавиците, но това замъгли още повече погледа ми. Снежинките замръзваха по бузите и косата ми. Изстенах, като се проклинах, че не съм взел скиорската си маска. Воят на вятъра стана още по-злокобен. Опитах се да извикам татко, но проклетият сняг навря думите обратно в устата ми. Вече не можех да различа тротоара. Не виждах дори ръкавиците пред лицето си. Пред очите ми се спускаше само една подвижна бяла завеса. Макар да бях премръзнал до мозъка на костите си, стомахът ми гореше. Ала колкото по-горещ го усещах, толкова по-силно треперех. Извиках още веднъж и хукнах панически да търся баща ми.
Не знаех къде се намирам, докато не налетях върху оградата на господин Кариган. Тя е с остри метални шипове, същински копия. Когато се блъснах в нея, един от шиповете й ме ръгна в гърдите. Усетих бодването дори през ватата на палтото си. Ударът ми изкара въздуха. Проснах се по гръб в една преспа и започнах да се боря да се изправя, но колкото повече усилия полагах, толкова по-дълбоко затъвах, сякаш се намирах в плаващи пясъци; тежкият сак с вестници ме дърпаше надолу, а снегът продължаваше да се трупа върху мен. Влезе ми във врата като някаква ледено студена ръка. Изгарящият му допир ме накара да подскоча с писък, който воят на вятъра заглуши; вече бях на крака, но в мрака около мен виждах само вихрушка от снежинки.
Побягнах отново, но изглежда, бях поел в грешна посока, защото нищо не бе на мястото, където би трябвало да бъде. Невидими храсти шибаха лицето ми. Блъснах се в едно дърво; сигурно тогава съм си счупил носа, но не съм усетил, защото бях прекалено изплашен. Продължих да тичам, като не преставах да викам татко, и понеже вече не се блъсках в нищо, реших, че се намирам на улицата, но сега знам, че съм бил в празния парцел до къщата на господин Кариган. Там някой бе изкопал основите на нова къща и земята изведнъж изчезна под краката ми. Стори ми се, че падам цяла вечност, а когато се пльоснах на дъното, от силата на удара си прехапах устната. Трябва да видите шевовете. Чувал съм баща ми да казва, че когато на човек му се случи нещо ужасно, отначало не усещал болка заради шока; тя идвала по-късно. Сигурно и при мен е било така, защото въпреки наранените си гърди, нос и устна, когато се изправих, в главата ми се въртеше само една мисъл — да намеря татко и да се приберем у дома. При мама.
Изпълзях от дупката и инстинктивно усетих, че наблизо има някой. Очите ми бяха пълни със сълзи и отначало едва виждах снега, но после съзрях някаква тъмна фигура, която се втурна към мен, и помислих, че това е баща ми. Само че не беше той. В комиксите, когато ударят някого по главата, винаги рисуват звездички. Точно това видях и аз, ярки звезди на фона на белия сняг, и разбрах, че съм бил ударен, но не почувствах нищо. Татко казва, че е от шока.
И аз не знам как така не паднах, но успях да се задържа на крака. Всичко се завъртя пред очите ми и се размаза. Изпуснах сака, той се отвори и изведнъж видях съвсем ясно разпилените в снега вестници — черното мастило върху белите страници. После върху хартията плисна нещо червено. Знаете ли онази стара гатанка? Кое е черно-бяло и четем изцяло? Вестникът. Само че в случая можеше да се изтълкува по- различно. Червеното1 беше кръвта, която течеше от главата ми. Обърнах се, за да избягам и тогава сянката ме сграбчи за ръката.
Въпреки воя на вятъра, чух пращенето съвсем ясно — такъв звук издава подпалката, когато баща ми я счупи на две с коляното си, преди да я хвърли в камината. Така изпращя и собствената ми ръка, защото неясната фигура я бе извила рязко назад, почти на височината на рамото ми. В следващия миг лежах по гръб в снега с отворена уста, а до мен бе коленичил господин Бланчард с вдигнат за удар чук.
Отметнах настрани глава и чукът профуча край нея, като одра парче от скалпа ми. Ритнах възрастния мъж и вторият удар ме улучи в ключицата. Изкрещях. Чукът се спусна още веднъж, този път се целеше между очите ми.
И тогава някой сграбчи ръката на господин Бланчард. Преди да изпълзя настрани, видях как баща ми измъква чука от пръстите на стареца и го захвърля надалеч, после го изправя рязко на крака и започва да му крещи неща, които не бях чувал преди от устата му. Имам предвид разни ужасни думи, за които не искам да се сещам и няма да повтарям. После татко започна да разтърсва господин Бланчард, така че главата му се люшкаше напред-назад и това е последното, което си спомням. Когато отворих очи, вече се намирах тук, в болницата, с превързана глава, подпухнал нос, подута устна и гипсирана ръка.
Баща ми се опита да ми обясни. Мисля, че разбрах, но не съм съвсем сигурен. Съпругата на господин Бланчард била умряла преди три месеца. Аз си мислех, че е жива, но явно съм грешал. Двамата с жена му никога не били имали деца и господин Бланчард се чувствал толкова самотен без нея, че искал да има в къщата си някой, за когото да се грижи, например син. Първото момче, което отнесъл у дома си — онова вестникарче от Гренит Фолс, — отвлякъл, когато преди два месеца отишъл на посещение при сестрата на жена си. После поискал да има още един син и още един и отвлякъл двете момчета от нашия град. Направил го, когато валяло сняг, за да прикрие следите си. Още ми прилошава, като си помисля как, след като осъзнавал, че момчетата са мъртви, той ги отнасял в гаража си, нареждал ги в ъгъла и ги покривал с парче брезент, сякаш били „наръч дърва“, както се изрази един репортер. Било студено и телата замръзнали. В противен случай гаражът щял да се размирише като онази къща, за която ви разказах. Сега се питам дали, когато виждах господин Бланчард да ридае на масата, той е плачел за жена си или защото е разбирал какво прави, но не е можел да се спре. Донякъде го съжалявам, но от друга страна, непрекъснато си мисля за онези изчезнали момчета и колко уплашени трябва да са били, когато старецът ги е нападал в бурята, и как беше коленичил до мен с вдигнат за удар чук. Струва ми се, че няма да забравя това цял живот. В началото ви казах, че тази сутрин сестрите ме събудиха рано, по времето, по което майка ми ме буди да тръгвам на обиколката си. Признавам, че излъгах. Не ме събудиха сестрите. Събудих се сам, с писък, защото сънувах спускащия се над главата ми чук и кръвта по вестниците ми. Сестрите дотичаха в стаята и оттогава не се отделят от мен нито за миг. Мама и татко също са тук, казват, че и ключицата ми е счупена, но от всичко най-много ме боли ръката.
От „Гъзет“ изпратиха при мен Шерън, но съм сигурен, че тя щеше да дойде да ме види и без поръчението на шефа си. Не знам защо записва в тефтера си всичко, което ви разказвам, при положение че касетофонът й е включен на запис. Трябва да видите как се усмихва, докато говоря за нея. Казва, че ще публикува историята ми във вестника и че шефът й ще ми плати за това. Парите няма да са ми излишни,
