неспособен да произнесе и дума. От него се стичаха потоци вода. Обърнаха Алис по гръб. Очите й бяха затворени, а лицето — добило мъртвешки оттенък. Устата й бе отворена, крайниците отпуснати. Някой от тълпата изстена, беше мъжки глас — или на Луис Луп, или на Саймън. Маргарет Луп, запазила повече присъствие на духа, коленичи над дъщеря си. Роклята й бе на парцали, а лицето й покрито със сажди и кръв. Тя сложи ухо на гърдите на Алис, после на устата й, започна да щипе и пляска бузите й. След дълга, мъчителна тишина клепачите на Алис потръпнаха. Тя повдигна глава, извърна я леко и поток речна вода се изля от устата й. После се закашля така силно, че тялото й тяло се разтърси.
— Слава Богу — каза Саймън.
— Амин — добави Луис. — Мислех, че е в безопасност на брега, но явно е паднала във водата.
След малко Алис се изправи до седнало положение, от нея още се стичаше вода. Членовете на групата се струпаха около нея, потупваха я и я успокояваха. Чосър, Одли и Кейтън, който вече беше на крака, стояха настрани. Нед трепереше. Беше ранна лятна утрин. Първите лъчи светлини просветваха през тясната ивица облаци на изток. Утринният въздух, затоплен от пожара, отново се захлаждаше. Зад тях лежаха стените на Либурн. Градските порти бяха отворени. Мъже и жени сновяха напред-назад, за да помогнат, да позяпат или да проверят дали могат да отмъкнат нещо.
Зъбите на Нед тракаха. Изведнъж се появи ханджийката, придружавана от Жан Кадо. Тя метна една завивка върху подгизналите рамене на Нед и предложи друга на Алис. После се отдалечи, клатушкайки се — като олицетворение на квачка и ангел на милосърдието в едно — и се появи отново след малко, носейки кани с греяно вино.
— Добре ли си, мастър Джефри? — попита Жан Кадо.
— Бил съм и по-добре.
Спасителите отпиха от виното. Чосър почувства как животът се влива обратно в стомаха му. Джак Дарт, чието набръчкано лице беше черно с изключение на местата, където се беше стичала потта му, стоеше наблизо, небрежно облегнат на дръжката на брадвата си. След известно време помогнаха на Алис Луп да влезе в хана, придружавана от останалите членове на групата и Жан Кадо, следвани от Цербер. Чосър забеляза, че липсваше само Бъртрам. Сега само той, Алан и Нед стояха отвън.
Тримата англичани се оглеждаха като хора, които се чудят какво да правят. Горящият кораб вече се бе отдалечил на много метри от брега и малко надолу по течението, защото приливът отново започваше да се обръща. Предната му част бе напълно потопена, а кърмата така вирната, че кърмовото гребло беше почти изцяло във въздуха. Малки пламъци и струйки дим все още се издигаха от задната част на кораба. Участъкът от реката между кея и потъващия кораб бе обсипан с предмети и останки, които постепенно ставаха различими в светлината на утрото. Алис Луп беше спасена от Дордона, но други не бяха имали такъв късмет. Между обгорелите парчета дърво и части от платно се носеха по корем няколко тела в черни дрехи. Малка гребна лодка тръгна от кея. Двама от градските стражи седяха на кърмата, а трети гребеше.
— Какво стана, Джак? — попита Джефри, приближавайки се към капитана, който още стоеше на края на кея, подпрян на огромната си брадва.
Капитанът изтри черните си вежди. Беше загубил кораб. Въпреки това приличаше на воин след някоя героична победа — изтощен, но отмъстил си. Може би подобни нещастия бяха точно онова, което очакваше от живота. Дарт кимна по посока на гребната лодка, която се бе насочила към купчина плуващи останки и тела, които бавно се носеха по течението.
— По-добре попитай тях.
На Джефри му беше нужен миг, за да разбере, че той няма предвид стражите, а телата във водата.
— Не мисля, че занапред ще говорят много — каза той. — Кои са те?
— Не знам. Мога да ти кажа само, че се промъкнаха на борда призори — отвърна Джак. — Но аз бях буден, защото мимовете хъркаха ужасно. Един моряк спи леко, както ти казах. Чух поскърцване, шум от боричкане и драскане в двата края, шепот. Видях няколко души — четирима или петима — които явно не ни мислеха доброто. Бяха облечени в черно, носеха и маски. Канех се да скоча срещу тях, когато видях, че са подпалили кораба. Сигурно са носели огниво. Бяха натрупали чували на носа и на кърмата и те лесно се подпалиха. Клечаха около тях като край лагерен огън.
Джак Дарт замълча и погледна към Джефри.
— Казват, че в морето се случват и по-лоши неща. И аз го казвам от време на време. Но пожарът е най-лошото от всички. Човек, който е нехаен с огъня на борда, заслужава да бъде обесен, както и онзи, който умишлено подпалва пожар — чистилището е твърде добро място за него. Огънят може да се разпространи много бързо, а няма къде да се спасиш, макар да си заобиколен от вода, с която да можеш го угасиш. Първото ми задължение беше да спася гостите си…
— Знам, че си смел мъж, Джак, а сега виждам, че си и добър човек — каза Джефри и наистина го мислеше.
Капитанът не отвърна с престорена скромност, просто кимна. Той обясни как събудил актьорите и почти ги изблъскал по мостчето към кея. Междувременно стоял на пост с голямата брадва. Непознатите злосторници се събрали на носа. Там нямало мостче, но те можели да скочат на брега, но не помръдвали, само размахвали камите си като отчаяни хора. Може би чакали пламъците да подхванат добре дървото в предната част на кораба. Или пък се уплашили от вида на капитана, размахващ брадва. Каквато и да била причината, те не смеели да пристъпят, освен един, който размахвал голяма кама. В отговор капитанът замахнал с брадвата си и маскираният отстъпил назад страхливо. После Джак Дарт си спомнил нещо, което го накарало да изтръпне. И когато последните актьори се озовали в безопасност на кея заедно с хората от екипажа му, той затичал, сякаш животът му зависел от това.
И добре че го направил, защото едва бил стъпил на земята, когато могъща експлозия избухнала в пламъци на носа. Хората на брега били отхвърлени назад от гореща вълна и се разпръснали като слама, зле натъртени и уплашени, но все пак живи. Какво било станало?
Джак Дарт отново прекъсна разказа си. Макар ушите му още да бучали и ноздрите му да били изпълнени с вонята от експлозията, Джефри Чосър се възхищаваше на разказваческите умения на капитана. Зачака продължението.
— Защото, мастър Джефри, онези нещастни негодници не знаеха, че носим тайните оръдия заедно с онова, което изстрелва проклетите топки.
— Гръцкия огън?
— Наричат го „барут“. Артилеристите бяха забравили едно малко чувалче от него на носа. Видях го, след като бяха разтоварили всичко и се бяха запилели из града. Днес щях да им кажа. Но вече е късно. Навярно е избухнало. Нищо друго не може да е причината за онзи шум и пламък.
„Шумът, димът, миризмата“, спомни си Чосър думите на артилериста. „Ушите ти не спират да бучат час и половина след това.“
— И така лошите умряха, ние се спасихме и това е най-доброто, което може да се очаква в този нещастен свят — но ти изгуби корабчето.
— Наричай го „кораб“, щом искаш, но за мен не е — заяви Джак Дарт, хвърляйки поглед към кораба, който постепенно потъваше и кърмовото му гребло стърчеше под още по-странен ъгъл. — Сега трябваше да сме на път. Ще се наложи да стигнете по друг начин до Бордо.
— Ще намерим нещо — каза Джефри. — Чудя се кои са били… тези с черните дрехи.
Питаше се дали един от тях не е бил Хюбърт, лъжливият монах. Но той му се бе сторил по-скоро единак, не човек, който работи в група. В този миг малката лодка започна бавно да се движи към брега. Слънцето вече беше изгряло и лъчите му заслепяващо се отразяваха във водата. Чосър засенчи очи. Сега двама от войниците гребяха, тъй като товарът бе по-тежък, а третият влачеше с нещо като кука няколко трупа зад кърмата. Но един от тях — слаб и обвит с черни парцали — бе изтеглен на борда и лежеше напряко на носа, вероятно за да се балансира теглото му. Главата му висеше, косата му бе изгоряла. Но лицето му се виждаше добре и бе измито при потапянето във водата. Очевидно маската му беше свалена от стражите или отхвръкнала при експлозията. Приличаше на преждевременно остаряло момче и по кожата му имаше петна и точки, които Чосър помисли отначало за следи от огъня, но когато лодката се приближи, осъзна, че това са лунички.
Не можеше да си спомни името му — не беше и сигурен, че го знае — но това бе един от хората на сенешала на Гияк, онзи, който го бе подмамил в стаята на стражата в замъка. Значи Ришар Фоа не се беше задоволил с това, че са избягали, а бе решил да ги преследва и по реката. Дали беше наредил да ги убият
