нещо необичайно. Какво ли щеше да стане този път? За да се разсее, той се запита как ли ще го посрещне Джон Гонт. Първо щеше да му върне кесията, която още висеше на врата му, заедно със съдържанието й. Чудеше се дали някога ще разбере какво е било то.
Как щеше да погледне Гонт на провала на мисията му? Като цяло изглеждаше, че английската кауза в Гийена вече бе загубена. Дори Анри дьо Гияк да бе жив и да бе взел страната на англичаните, това едва ли щеше да намали шансовете за война. Самото присъствие на Гонт в Аквитания показваше, че възможностите на дипломацията и убеждаването са намалели. За разлика от брат си Едуард, Гонт беше и лукав, но преди всичко беше войник.
И Джефри Чосър — човек, на когото не липсваха амбиции — се усмихна леко в мрака, размишлявайки над отношенията си с Гонт. Можеше да се каже, че са почти роднини, тъй като жена му Филипа бе по- голямата сестра на Катрин Суинфорд, дамата, която наскоро бе станала любовница на Гонт или поне така се говореше в двора. Чосър вярваше на слуховете, може би, защото това бе изгодно за него. Вярно бе, че балдъзата му имаше завидно положение в кралството, тъй като синът на краля бе влюбен в нея.
Но Джон Гонт, херцог на Ланкастър, беше обичал и жена си. Бланш бе починала в края на миналата година, само месец след смъртта на Филипа, кралицата на Англия. Изгубил едновременно съпруга и майка, Гонт бе съсипан, но и свободен. Само че ли едва ли скоро щеше да се утеши, тъй като Катрин вече бе омъжена. Съпругът й бе връстник на Чосър и Гонт. Бе смел мъж, боец, от свитата на Гонт. Може би херцогът на Ланкастър беше довел съпруга на любовницата си в Аквитания. Ако нещо се случеше на Хю Суинфорд — пази Боже — Чосър предполагаше, че ще е само въпрос на време, преди съюзът между Гонт и Катрин да бъде узаконен от светата църква с цялата необходима за случая пищност. Той вече беше написал поема, която по заобиколен начин говореше за смъртта на Бланш и я беше дал на Гонт, който я бе прочел със смесица от задоволство и скръб. Когато му дойдеше времето, Чосър щеше да съчини и друга, с която да ознаменува втория брак на третия син на краля. Дай Боже, помисли си той. Така щеше да обезщети Гонт за провала си в Аквитания. Би било хубаво пак да започне да пише стихове. Можеше да представи поемата за новата женитба под формата на сън… и докато мислеше затова, той наистина заспа.
Но сънят му бе неспокоен, изпълнен с тревожни сънища. Видя високата фигура на лъжливия монах Хюбърт да крачи между призрачните върби на някакъв остров. Облечени в черно фигури скачаха в мрачните води и плуваха като жаби. Започваше буря и едри капки дълбаеха водата. Чу се силен гръм, най-шумният, който някога бе чувал, и блесна ослепителна светлина.
Стреснат, той осъзна, че гърмът е истински. По надвисналия таван трептеше ярко светлинно отражение. Не пак, помисли си той… Господи, не отново. Чуваха се викове и писъци, но поради бучащите си уши той имаше чувството, че идват от много далеч. Запрепъва се към покрития с пергамент прозорец, осъзнавайки смътно, че и другите обитатели на стаята го следват.
Реката гореше!
Брегът беше покрит с талази дим, който изглеждаше черен на фона на зазоряващото се небе. Димът бе пронизан от пламъци.
Не, не беше реката, а един от корабите, закотвени на кея. Когато пристигнаха, имаше прилив. Сега нивото на реката бе спаднало и лодките почти не се виждаха. Но Чосър видя как пламъците обхващат ниския силует на кораба, както и фигури, които безпомощно се суетяха напред-назад.
Чосър се озова пред хана, без да усети как е стигнал там. Неописуема горещина лъхна лицето му, кълба дим го задавиха. Той се наведе и затича по кея, докато се отдалечи от задушливия пушек и можеше да се огледа. Закашля се безпомощно, а очите му се насълзиха.
Но дори така успя да види, че инстинктът не го е подвел. Корабът, който гореше и вече потъваше във водата, беше същият, на който Джак Дарт бе пристигнал в Либурн, онзи, с който пренасяха оръдията. Сърцето му се сви. Помисли си за хората, които спяха на кораба, за Джак Дарт и екипажа му, за трупата на Луп.
Горещият въздух бе изпълнен с искри и пламтящи сажди, които падаха върху плочите на кея или гаснеха в тъмната река. На изток небето просветляваше. Лутащи се фигури тичаха в различни посоки, някои излизаха от разнебитените постройки на пристанището, други бягаха към градските порти, а трети — стражата на Либурн, ако се съдеше по дрехите и оръжията — тичаха към пожара. Но нямаше какво да се направи и те застанаха на безопасно разстояние. Пожарът вече не можеше да бъде потушен. Най-силно горяха двата края на кораба, но пламъците вече се разпростираха по целия корпус. Чу се силно свистене, когато носът й потъна още по-дълбоко във водата, а кърмата се издигна. Навесът също гореше. За щастие, другите плавателни съдове на пристанището бяха закотвени на безопасно разстояние и огънят не можеше да се прехвърли върху тях.
Чосър се огледа. Светлината от пожара бе достатъчна, за да забележи Нед и Алан наблизо. Лицата им бяха застинали, навярно така изглеждаше и неговото. Нед отвори уста, за да каже нещо, но ревът на пожара погълна думите му. Няколко почернели фигури залитаха по кея, придружавани от малко куче. За свое неизразимо облекчение Чосър разбра, че това е трупата на Луп или поне част от нея. Преброи три, не, четири фигури. Бяха целите почернели от сажди и бялото на очите им изпъкваше необичайно. Всички кървяха от множество драскотини и порязвания, дрехите им бяха на парцали, но бяха живи.
— Слава Богу — каза Джефри и гласът му прозвуча странно в ушите му.
— Къде е Алис? — попита Нед.
— Трябва да е на брега — каза Луис. — Видях я да скача.
Той се засмя. Беше странно, но Чосър бе виждал подобни реакции у мъже след битка. В този миг една фигура се затича към горящия кораб. Човекът държеше голяма брадва над главата си като воин, влизащ в бой. С една ръка той се пазеше от жегата, а с другата отсече въжетата, които привързваха корабчето към кея. Чу се звук от удар на желязо в камък, във въздуха проблеснаха искри. Мъжът със сигурност бе смел човек. Чосър разпозна Джак Дарт, който се опитваше да освободи корабчето от швартовете. Едно от прерязаните въжета се вдигна във въздуха като черна змия на фона на жълтите пламъци. Други мъже с мечове и брадви се присъединиха към Дарт. Единствената възможност бе да оставят реката да угаси горящия кораб, който щеше да потъне по някое време.
Изведнъж Нед Кейтън направи нещо неочаквано и дръзко. Той също хукна напред, но не към кораба, който, задържан вече само от едно въже, започваше да се отдалечава от брега. Вместо това Нед застана на кея, далеч от него и отчасти скочи, отчасти се плъзна във водата. Джефри и Алан затичаха към него. Чосър се спъна в кълбо въжета и разпери ръце, за да запази равновесие.
Повърхността на водата бе покрита с предмети, които се носеха, осветени от пламъците. Видяха как Нед пляска във водата. Бе заобиколен от бъчви, парчета дърво, които все още горяха, подгизнали платнища, носени от течението. Имаше и човешки тела. Нед беше хванал едно от тях. С една ръка се опитваше да го задържи над водата, а с другата отчаяно пляскаше във водата. Устата му се отваряше и затваряше като на риба. Беше на няколко метра от брега, но на дълбоко. Макар да бе отлив, реката тук беше дълбока. Всеки миг Нед щеше да потъне заедно с товара си.
Джефри сложи ръце край устата си и извика към младежа, който обърна глава към брега. Чосър грабна едно от въжетата, които лежаха зад него, но то се заплете в нещо. Извика на Алан да му помогне. Като се задъхваха и блъскаха един в друг, те успяха да разплетат и опънат въжето, макар и ужасно бавно — като насън. Пламъците ревяха в ушите им. Придърпаха въжето до водата, но бяха закъснели. Нед бе изчезнал между плаващите останки. Внезапно той се показа отново над повърхността, сякаш някаква невидима сила го издигна в изпълнения с дим въздух. Все още държеше тялото. Чосър хвърли единия край на въжето в реката с всичка сила. То падна с тих плясък и Нед запляска със свободната си ръка като човек, изгубил равновесие. Не успя да го хване. Опита втори път, но блъсна ръката си в една бъчва и за малко не потъна отново. Най-накрая успя да сграбчи края на въжето — в последния момент.
Джефри и Алан задърпаха здраво, приближавайки борещия се с водата мъж към брега. Това го извади наполовина от водата и се видя, че държи другото тяло здраво притиснато към себе си. Чосър видя, че това бе Алис Луп. Крайниците й не се движеха, докато я влачеха във водата. Когато Нед и Алис стигнаха до кея на около метър и половина под тях, Джефри и Алан легнаха по корем и протегнаха ръце. Нед успя да хване ръката на Алан, а Джефри се вкопчи в ръкава му. Кейтън успя да се закрепи върху хлъзгавата стена на кея и дърпан от въжето, бавно се показа над водата, теглейки след себе си Алис. В това време и други хора бяха видели какво става и се притекоха на помощ.
Нед Кейтън и Алис Луп бяха изтеглени на кея от много ръце. Нед се просна по лице, плюейки вода и
