Чосър и Домът на славата

— По течението ли?

— Естествено.

— Тогава им желая приятен път.

„Не се ли притесняваш“ — помисли си Фоа, но каза:

— Какво ще правим? Сигурно отиват в Бордо. Ще съобщят какво е станало тук.

Гастон Флорак сви рамене по дразнещия си начин.

— Опитай се да ги спреш. Но не търси помощ от мен. Аз трябва да утеша вдовицата.

16.

Привечер бурята престана. През огромните разкъсани облаци на запад се процеждаха златисти лъчи. Докато седяха и се топлеха на слънцето, от мокрите им дрехи се вдигаше пара. След като пропътуваха няколко мили, братовчедът на Жан Кадо, шишкавият капитан на кораба, обяви, че ще хвърлят котва за през нощта на един от островите сред реката, тъй като било невъзможно да продължат напред по тъмно. Той избра остров, който беше почти на равно разстояние от двата бряга и с множество върби и храсти за заслон. За всеки случай пристанаха откъм южната му страна и изядоха вечерта си — осолена риба, сирене и хляб — студена, за да не ги издаде димът от огъня. Ронс също бе свален на брега и пасеше лакомо край водата. Цербер тичаше наоколо. Седяха на песъчливата почва, Арно и екипажът му се бяха усамотили, а англичаните седяха, разделени на две групи. Не беше много удобно, помисли си Чосър, прогонвайки облак мушици, даже никак, но беше по-добре, отколкото да си затворен.

Но все пак беше любопитен. Обърна се към Луп:

— Кажи ми, Луис, кога решихте да напуснете Гияк?

— Снощи. Аз бях против, но Маргарет смяташе, че трябва да заминем и останалите се съгласиха с нея. Оказаха се прави. Не можехме да се състезаваме с обесване, а и не бихме искали. Това място сякаш беше прокълнато. Трима души загинаха за по-малко от денонощие. Удавяне, обесване и една по-различна…

Краят на изречението увисна във въздуха.

— И случайно попаднахте на това корабче?

— Когато разбра какво смятаме да правим, мосю Кадо ни каза, че братовчед му е на реката и че можем да пътуваме с него. По-бързо е, отколкото по суша.

— Много благородно от страна на капитана да вземе и каруцата, и коня.

— Това е всичко, което имаме, мастър Джефри. Ние сме бедни актьори. Не можехме да оставим бедния Ронс.

Джефри забеляза, че Луис не бе довършил изречението си. Репликата за бедните актьори му даде възможност да попита:

— И не ви взеха пари за превоза?

— Кадо каза, че не било необходимо, че всичко било уредено.

Чосър погледна към сгъстяващите се сенки на южния бряг, без да ги вижда. Бе уморен, но и неспокоен. Имаше нещо в цялата история, което го озадачаваше, всъщност няколко неща. Да, бяха успели да избягат, но всичко бе станало прекалено лесно.

— Какво те притеснява, мастър Джефри? Измъкнахме се от имението на Гияк, а и трупата на Луп няма да се върне там. Да благодарим на Бога и на свети Генезий.

— Генезий?

— Светецът покровител на актьорите.

— Чудя се какво ли би ви препоръчал по-нататък свети Генезий?

— Ще си опитаме късмета в градовете.

— Заедно с новия актьор ли?

— Хюбърт. Да, стига да играе добре.

— Още ли не сте го видели в действие?

— Нямахме възможност. Появи се след първото ни и единствено представление за Яков и Исав.

И Луис описа на Чосър внезапната поява на Хюбърт, разказа му за кучето и за неспособността му да спаси бедния Бъртрам.

— Никой не може да говори от името на Бъртрам, но кучето не изглежда много благодарно на спасителя си — каза Чосър, забелязвайки как в този момент териерът заобикаля отдалеч седналата фигура на новия актьор, сякаш беше нащрек или се боеше от него. — И колко удобно се е появил този Хюбърт — точно в този миг, също както става в пиеса. И не само това, ами се оказва и че е актьор.

— Удобно ли? Бих казал, че е късмет.

Сякаш доловил, че говорят за него, мъжът на име Хюбърт погледна към тях. После хвърли поглед към сивата торба на земята до себе си и Чосър се зачуди какво ли има в нея.

Луис извика:

— Ей, Хюбърт. Имахме толкова работа, че още не сме видели колко струваш. — И като видя, че мъжът не го разбира, добави. — Какъв актьор си, човече.

По изпитото лице на Хюбърт сякаш премина сянка на раздразнение и той не успя да я прикрие достатъчно бързо. После стана на крака и направи превзет поклон. Скоро щеше да падне мрак. Лек ветрец полюшваше короните на върбите така, че светлите части на листата им проблясваха. Всички мълчаха и гледаха изправилия се мъж. Прилепи пърхаха над реката, прелитаха почти недоловими за окото. Водата близо до брега се плискаше и бълбукаше.

— Много добре.

Джефри за първи път го чуваше да говори — странно, тъй като обикновено актьорите са доста бъбриви. Хюбърт извади от дрехите си впечатляващ на вид ръкопис. Престори се, че чете от него, макар че светлината не беше достатъчна. От време на време поглеждаше към тях изпод вежди.

— Ще ви изиграя възкръсването на Лазар и речта му при завръщането му в този низвергнат свят.

На фона на тъмните дървета, той приведе рамене и приближи ръце към гърдите си, сякаш възкръсналият се опитваше да се увие в плащаницата си. „Хюбърт наистина прилича на труп“ — помисли си Чосър. — „Прилича на Лазар.“ Имаше аскетичен вид, сякаш не си дояжда и се е отказал от земните блага. Така би трябвало да изглеждат монасите (макар че повечето монаси напоследък дебелееха в манастирите си).

Монах…

Джефри си спомни монаха, когото бе видял на палубата на кораба, с който пътуваха от Дувър, онзи, за когото сметна, че е от Maison Dieu. Забулената фигура се бе облегнала на борда и четеше религиозна книга. Това бе преди седмица, но той бе видял Хюбърт в същата поза само преди няколко часа, когато се бяха качили на кораба в Гияк. Изведнъж всичко му стана ясно. Можеше да прикриеш лицето си с качулка, можеш да си пуснеш или обръснеш брадата, но е много трудно да промениш стойката си. Чосър беше сигурен, че човекът, който стоеше пред тях в здрача, беше същият, когото бе видял на „Сейнт Томас“. Нещо повече, друг спомен се мъчеше да си пробие път. Когато минаваха през портите на Дувър… бе видял мъж, който вдигаше нещо от земята. Същото изпито лице, същият поглед отдолу нагоре. В Дувър, на кораба, а сега и на този остров насред Дордона.

Внезапно умората на Чосър изчезна.

Мъжът на име Хюбърт започна да рецитира думите на Лазар:

Кой вика ме отвъд обратно?
Кой гробницата ми скверни?
Кой от смъртта зове ме безвъзвратно?
Кой вечния ми сън безпокои?

Гласът му беше сух и безцветен и подхождаше на меланхоличната тема. Но изведнъж той спря. Между тръпнещите върби зад гърба му се дочу шумолене. Животно ли беше? Беше ли опасно? Десетината зрители, които бяха седнали на земята и гледаха Хюбърт в ролята му на Лазар, насочиха вниманието към мрачните дървета. Някои се изправиха. Хората от екипажа посегнаха към ножовете си. Цербер се размърда в скута на