своето. Затова го поставила на изпитание, накарала го да направи нещо невъзможно, но то щяло да й помогне да бъде с чиста съвест след това, казвайки си: „Е, поне не го отхвърлих направо.“
— Обещала му, че ще бъде негова, ако й донесе останките на съпруга й, за да може да ги погребе достойно, а не да ги остави в чудовищния търбух на морето. Аурелис бил смаян. Досега тялото на рицаря навярно било купчина кости, разпилени на огромна дълбочина. Искането на Доригена не можело да бъде изпълнено. Как ще събереш костите на човек оттам?
— Но онова, което Аурелис искал, не можело да стане, ако не изпълни желанието на Доригена и тъй като тялото на първия й съпруг не можело да бъде открито, той нямало да може да се ожени за нея. Но това бил начинът Доригена да не откаже окончателно на Аурелис, а да се отнесе мило с него.
— Мило! — изсумтя Нед Кейтън — Типичните женски номера.
Чосър протегна ръка с дланта нагоре, сякаш за да каже, както искаш, приятелю. Това бяха моментите, на които се наслаждаваше, моментите, когато бе покорил публиката (дори тя да се състоеше само от двама души). Те бяха забравили къде са и какво ги заплашва, макар че шумът отвъд стените не бе заглъхнал.
— Аурелис изпаднал в още по-голямо отчаяние. Подобно на Доригена, той започнал да се разхожда по скалите. Мислел да се хвърли оттам. Да се удави във водите, които били погълнали Арверагус. Един ден забелязал кораб, който безпомощно се носел към същите камъни, които разбили и кораба на рицаря. Не бил голям, нямал лъв на платното, приличал по-скоро на рибарска лодка. Тя се ударила в камъните и малцината мъже на борда паднали в морето. Без да се замисли, Аурелис изтичал надолу по пътеката, която — за щастие — криволичела надолу. Един моряк се бил хванал за част от мачтата и бил съвсем наблизо до брега, още жив. Аурелис скочил във водата, макар да не можел да плува. Какво е мислел? Дали искал да сложи край на живота си? Очевидно не държал на него. Може би това изиграло по-голяма роля от желанието му да спаси някой друг…
Думите на Джефри бяха прекъснати от превъртането на ключ. Той раздразнено се обърна, очаквайки да види Ришар Фоа. Но не сенешалът, а Жан Кадо, техният водач и преводач, стоеше на вратата.
— Побързайте — каза той — Трябва да дойдете с мен.
От върха на стената над външния двор на замъка Гастон Флорак и Ришар Фоа наблюдаваха подготовката в центъра на селцето. Шумът на тълпата стигаше и до тях.
— Документите са в ред — каза Фоа, изтривайки челото си.
— Документите?
— Знаеш какви педанти са в Бордо. Всичко трябва да е надлежно подписано и подпечатано.
— В момента едва ли има значение — каза Флорак — Но се радвам да чуя, че всичко е наред. Не се тревожи, аз съм зад теб.
Сутринта се беше състоял бърз процес, който трябваше да въздаде правосъдие. Доказателствата срещу Матийо бяха показани и набързо огледани от Фоа, канцлерът на замъка и други знатни служители от домакинството. Гастон Флорак не бе присъствал, но всички знаеха какво мисли по въпроса. Матийо очевидно не разбираше какво става, беше ням и неподвижен като столовете, на които седяха обвинителите му.
Разбира се, Матийо беше виновен и трябваше да си плати за стореното. Малка каруца, теглена от муле, беше докарана под един от най-здравите клони на кестена на площада. Следвайки нарежданията на Гийом, луничавият мъж, който беше дошъл за Чосър същата сутрин, друг от хората на Фоа беше възседнал един клон и се държеше с лявата ръка. В дясната стискаше дебело въже. Очевидно от височината му се виеше свят и Гийом го мъмреше за слабостта му. Докато търсеше най-подходящото място, където да върже въжето — така че да има място да се залюлее и същевременно да не се заплете в близките клони — той ронеше крехките му цветове. Листенцата им падаха като снежинки върху гърба на мулето или по косата и дрехите на Гийом.
Тълпата селяни, която нарастваше още от обяд, подвикваше съвети и мнения. Събралите се не обръщаха внимание на знойното слънце и задуха, който носеше обещание за буря. Бяха забравили за задълженията си, цареше празнично настроение. Никой и не мислеше да защити Матийо. В техните очи той беше „дивака от гората“, дори плашеха децата с него. А сега беше и престъпник, убил техния господар в мига, когато Анри се беше проявил като храбрец в лова на глигани. След два-три дни щяха да погребат Дьо Гияк. Цялото село щеше да участва в бдението, макар и отдалеч. Очакваха ги още няколко часа без работа, а накрая — изобилно ядене и пиене. Но преди всичко това щяха да обесят някого — предястие към бъдещия пир.
Пред вратата нямаше войници. Чосър погледна въпросително към Кадо, който просъска:
— Имат по-интересни занимания.
Жан Кадо познаваше тази част от замъка. Преведе ги през най-отдалечените му кътчета, покрай вонящия нужник, а после нагоре — по стръмно спираловидно стълбище. Най-накрая се оказаха в кръгла стая, осветена от лъчите на следобедното слънце, които проникваха през бойниците. Те бяха ниско до земята и достатъчно широки, за да позволят стрелба с арбалет. Съдейки по ъгъла, под който падаше светлината, Чосър осъзна, че са на долния етаж на една от южните кули. По средата на пода имаше отвор с капак, през който можеха да бъдат подавани оръжия и провизии, също такъв се виждаше и на тавана. До едната стена се виждаше голям сандък. От тази стая можеше да се отбранява замъкът, а останалата част от кулата да бъде недостъпна, тъй като стълбите стигаха само дотук.
Защо бяха доведени в тази стая? Чосър се наведе и видя върхове на дървета, като изтъкани в горната част на гоблен. Обърна се и погледна въпросително Жан Кадо, който очевидно неслучайно ги бе довел тук. Изненада се, когато видя измъченото му изражение, но го отдаде на напрежението.
— Трябва да бягате. Всички трябва да се махнем оттук, освен ако не искате да свършите като бедния Матийо.
Никой не отговори на думите му. Алан Одли подаде глава през една от бойниците. Горната част на тялото му бе прилепнала към тясната част на отвора преди хоризонталното си разширение. Стената бе дебела повече от метър и половина. Одли измъкна главата си и попита:
— И как ще избягаме? Доста нависоко сме.
— Защо просто не излезем през портите? — попита Кейтън.
— Няма да ни пуснат. Бесят нещастника, убил господаря на Гияк — каза Кадо.
— Бесят го! — възкликна Алан.
— Горкият Матийо — каза Кадо. — Никой от нас няма да бъде в безопасност.
Гласът му отекна странно в кръглата стая. Чосър почувства как ръцете му настръхват. Колкото и горещо да бе навън, въздухът в кулата бе хладен, почти влажен. Странни звуци, наподобяващи скърцане и шепот, се носеха отгоре и отдолу.
Жан Кадо направи знак на Джефри и двамата отвориха сандъка. Капакът му остърга стената. Чосър видя намотани въжета, куки и макари. Кадо започна да вади въжетата.
— Разбираш ли от възли, мастър Джефри?
— Осланям се изцяло на твоите познания, мастър Жан.
Със сръчни и бързи движения Кадо направи възли на равни интервали върху двете въжета, които бе извадил от сандъка. После ги свърза и закрепи здраво единия край за халката, вградена в капака на пода. Провери последния възел, опъвайки неколкократно въжето. После накара Алан да хване другия край и да го пусне през отвора за стрелба.
Чосър отново се наведе и погледна навън под друг ъгъл. Лек ветрец полюшваше короните на дърветата на фона на синята ивица небе.
— Не е толкова зле, колкото изглежда, мастър Чосър — каза Жан Кадо, изправи се и отупа прахта от дрехите си. — Вече съм огледал. Стената се спуска право надолу към стръмен каменист склон, покрит с храсти. Този замък е строен така, че да не позволява хората да се изкачат нагоре, а не да слязат.
— Точно така — каза Джефри.
