било, когато те е подмамила с илюзията за благополучие.“
— Не ми помага особено — каза Нед.
— Защо не продължиш историята си? — внезапно попита Алан.
— Коя история? — попита Чосър.
— Започна да ни я разказваш на кораба „Арверагус“, който ни докара в тази проклета страна.
Чосър затвори книгата и я върна в джоба си. Чувстваше се задължен да разсее спътниците си. А и не беше ли затворът традиционно място за разказване на истории? Само че коя история беше онази…?
— Рицарят и неговата дама, Арверагус и Доригена — припомни му Нед.
— А, тази.
— Какво станало с тях?
Какво станало наистина? Трябваше да разбере. Отчасти това бе причината да продължи историята. А и това щеше да ги накара — както и него самия — да забравят къде са.
— Докъде бях стигнал? Имаше млада жена на име Доригена, която живеела на бреговете на Бретан. Имаше и рицар, който я ухажваше и се ожени за нея. Наричаше се Арверагус, също като кораба. Споменах колко трудно му било да я спечели, споменах и че Арверагус и Доригена се обичали истински…
Той млъкна. Това приличаше донякъде на тъкане на гоблен. Вземаш конците, които си изоставил преди време, започваш отново да ги сплиташ и най-накрая се появява мотив, форма, картина.
— Когато се оженили, Доригена и Арверагус се врекли…
В какво? Каквото и да е то, трябва да бъде подложено на изпитание преди края на историята. В историите обещанията се дават, за да бъдат проверени и понякога нарушени. Умът на Чосър работеше с бързината на пръстите на тъкачка на гоблени. Въпреки това можа да стигне само до най-тривиалното разрешение.
— Доригена… казала, че ще бъде негова вярна съпруга завинаги, а той обещал никога да не я кара да прави нещо против волята си. И така те живели много щастливо цяла година или може би малко повече. След това рицарят трябвало да замине да се бие в Англия. Доригена не се опитала да го спре. Той не би бил мъжът, когото обичала, без рицарските си начинания, които допринасяли за славата и достойнството му. Но тя скърбяла за отпътуването му и не можела да промени това. Колкото по-дълго го нямало, толкова по- тъжна ставала. Не можела да спи, едва хапвала, не разговаряла с приятелите си за нищо друго, освен за отсъствието на съпруга си, колко го обича и колко се притеснява да не му се случи нещо в чуждата земя. Извън всичко това тя била разумна жена, затова приятелите й били търпеливи с нея и най-накрая успели да я успокоят. Помогнало и това, че получавала писма от съпруга си, който я уверявал, че е добре, че я обича и ще се върне колкото се може по-бързо.
— Затова мислите й, които в началото били съсредоточени върху отсъствието му, започнали да се отправят към завръщането му. Когато приятелите й видели, че Доригена си връща настроението, я накарали да започне да излиза по малко. Замъкът, в който живеела, бил близо до морето. Доригена се разхождала с приятели на самите скали. Естествено, тя гледала към морето и мечтаела всеки кораб, който зърне, да е корабът, с който ще й върне съпруга. Но корабите отминавали, безразлични към болката на дамата на скалите. Тогава Доригена сядала върху меките треви на ръба и вместо да гледа към хоризонта, свеждала поглед надолу.
— Онова, което виждала на стотици метри под себе си, не й харесвало. Сърцето й направо подскачало в гърлото. Подножието на скалите било осеяно от остри черни камъни, като извадени зъби на морско чудовище. Тя се питала защо Бог ги е сложил точно там, под скалите. Каква полза би имал някой от тях? Били твърде оголени и непрестанно плискани от вълните, за да могат дори птиците да кацат по тях. Приличали на преграда между нея и Арверагус. И както биха направили много моряци, си пожелавала камъните да отидат в ада.
Чосър си представи скалите на Бретан, каквито ги бе зърнал от палубата на „Арверагус“, черни и заобиколени от бяла пяна. Усети вятъра върху лицето си и дочу ритмичния шепот на вълните. Но не, този шепот сякаш беше истински. Той млъкна насред изречението.
— Чувате ли? Какъв е този звук?
— Човешка глъчка — каза Алан, връщайки се на прозореца, за да чуе по-добре. — Шум на тълпа.
— Откъде идва?
— Вероятно от някой от вътрешните дворове на замъка или от селото.
Шумът бе постоянен — и добре различим, когато разпознаеш от какво е — шум на множество хора в добро настроение, дори развълнувани. Той се издигаше над стените, понесен от горещия следобеден въздух. Напомняше на Чосър за панаир или тълпа, която очаква нещо драматично да се случи на пазарния площад. Може би Луис Луп и другите бяха решили да изнесат представление. Не, едва ли биха го направили в деня след смъртта на граф Дьо Гияк.
Сещаше се само за един друг повод, при който тълпата би излъчвала същата смесица от възбуда и добро настроение. Боеше се от най-лошото, но отблъсна тази мисъл. Бързо продължи с историята, макар че в нея се бе появило нещо мрачно и безмилостно. Лейди Доригена… камъните… да отидат в ада… как искала да отидат в ада! В ума на Чосър проблесна историята на Анри дьо Гияк, как в младостта си, докато се връщал в Гийена след смъртта на баща си, бил изхвърлен близо до брега на Бретан и се заклел, че ще води по-добър живот, ако оцелее.
— Най-големите надежди и страхове на Доригена се сбъднали почти едновременно — продължи Джефри. — Една сутрин се появил кораб, който се устремил точно към мястото, където дамата на рицаря се разхождала по скалите. Тя засенчила очи, за да види платното. Да, помислила си, може да е корабът на Арверагус. И опитвайки се да успокои препускащото си сърце, тя се обърнала с гръб и започнала да брои до сто. Едва била стигнала до петдесет, когато се обърнала да погледне още веднъж. Наистина бил корабът на Арверагус. Не можела да обърка платното. Той вече бил почти у дома. Но докато корабът се опитвал да премине между скалите, изведнъж се надигнала огромна вълна, подхванала го и го блъснала в същите онези черни камъни. Пред очите й корабът се разцепил на две и пътниците му паднали във водата. Само ревът на разбиващите се вълни и воят на вятъра пречели на виковете на удавниците да стигнат до нея. А между тях сигурно бил и съпругът й.
— Доригена пребледняла и се свлякла върху скалите. За неин късмет я открили скоро. Няколко седмици била на ръба на живота и смъртта, но най-накрая оздравяла. Приятелите й отново се опитвали да я развеселят, макар че този път било далеч по-трудно, тъй като преди тя само се безпокояла, че съпругът й може да не се завърне, а сега вече знаела, че го е изгубила завинаги.
— Но те търпеливо я връщали към живота. Държали я далеч от ужасните камъни и се опитвали да я развличат в красиви градини по бреговете на спокойни реки. На един от тези излети — с храна, вино и музика, в хубаво време — те посетили градината на един от приятелите на Доригена. Бил прекрасен ден в началото на май. Светът изглеждал пъстър и красив. Приятелите й се забавлявали, пеели и танцували, съвсем невинно разбира се, защото в тази история няма нищо неблагопристойно. Но Доригена просто си седяла. Не й се пеело, не й се танцувало. Била все още изцяло в плен на тъгата си. На излета имало и един млад мъж, който също бил нещастен. Името му било… как се казваше третият кораб от флотилията, с която пътувахме към Бордо?
— „Аурелис“ — подсети го Алан Одли.
— Аурелис, разбира се — каза Чосър — Той също ще стане герой от нашата история. Аурелис бил оръженосец — красив, силен и всичко останало. Бил влюбен в Доригена от няколко години, но не й бил признал любовта си. Вместо това давал израз на страстта си като пеел песни за несподелената любов и й хвърлял изпълнени с копнеж погледи. Тя изобщо не го забелязвала, защото през цялото време мислите й били отправени към съпруга й, а откак бил загинал — още повече.
Но този път Аурелис и Доригена се заприказвали. Всички други се наслаждавали на хубавия ден и красивата градина. Но нещастните се привличат. Така Аурелис разбрал, че сега е моментът да признае любовта си. Разбирал скръбта на вдовицата, но просто не можел да се удържи. Знаел, че предаността към нея е обречена, че единствената му награда вероятно е разбито сърце, че тя би могла да го убие или спаси с една дума. Пожали ме, изплакал той, или най-добре да ме погребат в краката ти. Доригена не била жестока, но била вярна на паметта на Арверагус. Канела се да каже „не, няма да бъда твоя любима“, но тогава погледнала Аурелис. Той не бил паднал в краката й, но всяка частица от него излъчвала смирена молба. Както казах, Доригена не била жестока и може би видяла в неговото страдание отражение на
