— Боя се, че нас ни водят за носа — каза Джефри.
Не само тримата англичани се съветваха през нощта. Гастон Флорак и Ришар Фоа също не спяха и пиеха вино. След кратък размисъл Фоа бе предложил най-хубавия стол в стаята на Флорак в знак на уважение. Сега съжаляваше за решението си. Седеше на мястото на Чосър и непрекъснато се въртеше на стола, опитвайки се да се настани удобно. Почувства, че в бръчките на челото му се събира пот и я избърса.
— Лоша работа — каза той не за първи път.
Флорак не му обърна внимание. Вместо това си играеше с пръстена със сапфир, който преди тази сутрин никога не бе свалян от средния пръст на Анри дьо Гияк.
— Твоите хора ли го намериха?
— Гийом го откри у Матийо.
— Гийом?
— Нисък мъж с преждевременно състарено лице.
— А, този ли.
— Достатъчно е, за да обесим Матийо.
— Повече от достатъчно. Кога ще го направиш?
— След погребението на господаря. Какво мислиш? Ще се радвам да чуя мнението ти.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Така всичко ще приключи бързо, преди да се намесят от Бордо.
— Преди погребението ли?
— Да, ако си решил да го правиш.
— Англичанинът не е доволен.
— Англичаните никога не са доволни. За кого от всичките говориш?
— За по-възрастния. Джефри Чосър тръгнал през гората след нас. Открих го да души около поляната, където загина господарят ми.
— Искаш да кажеш, където беше убит.
Фоа трепна, но успя да кимне. Отново избърса челото си и каза:
— Изглежда този Чосър има някакви подозрения.
— И е прав.
— Направих всичко възможно да го убедя, че всичко е наред. Представих му доказателствата, включително пръстена, който държиш.
— Убеди ли го?
— Не вярвам.
— Англичаните са опърничави. Ако им кажеш, че носовете им са отпред на лицата, ще ги търсят на тила — каза Гастон Флорак, отпусна се на стола и протегна крака. — Какво ще правиш с него?
— Какво ще правя
— Ти командваш тук — за момента.
Фоа си каза, че ако беше така, нямаше защо да се отказва от удобния стол. Той отвърна:
— Лейди Розамонд сигурно има какво да каже по въпроса.
Флорак помръдна рамене, сякаш да покаже, че не си струва труда дори да ги свие.
— Остави дамата насаме със скръбта й. Но, повтарям, англичанинът…
— Присъствието му тук определено е неудобно.
— Имаш дарба да изказваш очевидното, Фоа. Искаш ли да чуеш мнението ми?
Този Гастон Флорак е направо нетърпим, помисли си Фоа. Прикри чувствата си като заби лице в чашата. Отпи твърде бързо и червеното вино оплиска брадичката му. Какъвто и да беше отговорът му, той се изгуби в пръските.
— Тогава ще ти кажа — започна Флорак и се отпусна още назад, така че тялото му беше почти успоредно на пода. — Знам, че англичанинът е дошъл тук с жалката мисия да убеди господаря на Гияк да вземе окончателно страната на английската корона. И към мен се обръщаха през последните месеци. Към всички нас. Но аз знам кому дължа вярност.
„На себе си“, помисли Фоа.
— И ако, щом настъпи моментът — продължи Флорак, — разбереш кому дължиш вярност и ти, всичко ще мине добре. Междувременно най-добре е да се отървем от мастър Чосър и спътниците му.
— Временно ли?
— Ти командваш — каза Флорак и с окончателно движение обхвана пръстена с ръка. — Но си се полял с вино.
И това не беше последният съвет, провеждан на територията на замъка Гияк. Докато Чосър и неговите спътници обсъждаха дали мъжът от гората е виновен или не, и докато Ришар Фоа и Гастон Флорак бяха решили не само, че Матийо е виновен, но и че ще плати най-високата цена незабавно, актьорите също разговаряха за отминалия ужасен ден. Бяха насядали в кръг, осветени от една-единствена лампа в средата.
— Най-добре да си тръгнем — каза Маргарет Луп с обичайната си решителност. — Вече нямат нужда от нашите услуги. Няма да ни поканят да играем в замъка.
— Не знам — отвърна Луис Луп. — Когато се случи трагедия, хората искат да се поразсеят.
— Животът ни победи — каза жена му. — Хората няма да искат да се разсеят, защото вече си имат развлечение. Господарят на замъка загина…
— Казват, че бил убит — намеси се сивобрадият Мартин.
Алис Луп видимо потръпна и каза:
— Изгубихме и Бъртрам. Двама души за едно денонощие. Това не ми харесва.
— На никого от нас не му харесва, но смъртта на Бъртрам беше злополука — каза Луис, — ужасна злополука.
— Каквото и да е било, Бъртрам го няма — каза Саймън, който в полумрака бе сложил ръка върху бедрото на Алис. — Злополука или не, него вече го няма — той погледна към Хюбърт, който като новодошъл в трупата седеше малко извън кръга и лицето му беше изцяло в сянка.
— Какво мислиш, Том? — обърна се Луп към най-мълчаливия член на трупата, който обикновено подкрепяше мнението му.
— Мисля, че трябва да си тръгнем — каза Том.
— Добро момче — обади се Маргарет.
Луис Луп можеше да възрази, че и преди това са се сблъсквали с трагедии, че животът им като актьори зависеше от способността им да се преборват с дребни пречки като насилствена смърт, чума или война. Но беше достатъчно разумен, за да е наясно, че няма да убеди жена си. Ако тя бе на негова страна, можеше да убеди другите, но без искрената й подкрепа…
— Съгласен съм със сина си. Трябва да се върнем на крайбрежието, в Бордо — каза Мартин. — Там поне сме си у дома.
— Не попита Хюбърт какво мисли — забеляза Саймън.
Луис Луп се обърна към фигурата, която седеше мълчаливо извън осветения кръг.
— Като новодошъл съжалявам, че няма да имам възможност да играя — каза Хюбърт.
— Ще имаш много други шансове — каза Луис, чийто мисли вече се бяха насочили към бъдещето и какво да изиграят, когато стигнат в Бордо. Може би щеше да е по-добре да се върнат в града, на място, което в много отношения беше английски град, управляван от английски принц.
— Къде беше днес, Хюбърт? — попита Саймън и без да иска, стисна по-здраво бедрото на Алис. — Видяхме те да тръгваш след ловците.
— Къде бях ли? — повтори Хюбърт, сякаш му трябваше време преди да отговори. — Бях в гората, както всички вас.
В останалата част от замъка беше тихо през тази кратка и гореща лятна нощ. Тялото на Анри, граф Дьо Гияк беше положено в спалнята му. Една старица, негова бавачка преди повече от четиридесет години,
