— Не, не е — намеси се Нед. — Той пое към най-шумната част на гората, но поляната с езерото не беше нататък. Един от ловците сочеше към нея, но Флорак не му обърна внимание.
— И вие отидохте там?
— Да.
— Но се изгубихме един друг — каза Алан.
— Да речем, че не се стараехме особено да се движим със сенешала и момчето.
— Защо? Нали не сте познавате гората?
— Алан каза, че не вижда защо трябва да се влачим по петите на другите.
Алан махна нетърпеливо с ръка и продължи:
— Каквото и да е било, истината е, че се отделихме от Ришар Фоа и ловците, които вървяха пеша. А после аз загубих от поглед и Нед…
Сега беше ред на Нед Кейтън да изглежда притеснен. Чосър търпеливо чакаше.
— Чух гласове… които се оказаха на актьорите или поне някои от тях. Бог знае какво търсеха в гората.
— Искаш да кажеш, че е била Алис Луп — каза Алан.
— Чух женски глас. Помислих, че дамата може да е в беда.
— Надявал си се, за да препуснеш на белия си кон и да я спасиш. Идеалната дама в беда.
— Знаем, че твоят вкус клони повече към матроните, Алан. Към дебелите ханджийки в Кентърбъри.
— Да се придържаме към темата — намеси се Чосър. — Доколкото разбирам, всичко живо е бродело из гората. Какво направи, когато видя Алис Луп, Нед?
— Разбрах, че не е в опасност. Актьорите бяха с нея. Върнах се, за да настигна Алан, но в това време той бе изчезнал нанякъде…
— Чух ужасен животински рев и поех в посоката, откъдето долетя.
— И накрая всички се събраха в поляната — каза Чосър, поглаждайки брадата си — Аз също чух този рев. Сигурно е подействал като сигнал на всички хора в гората. Като камбанен звън за тревога. Но в известен смисъл този рев бе от полза.
—
— Той показва, че Анри е бил още жив и току-що е бил промушил глигана. Колко време ви трябваше да стигнете до поляната, след като чухте вика?
— Не знам — каза Алан.
— Половин час?
— Не, доста по-малко.
— Но повече от няколко минути — каза Чосър. — Това беше и моето впечатление за времето между вика и пристигането ми на мястото. А аз бях един от последните. Така че, който и да го е направил, не е имал време за бавене… сигурно е бил подготвен… и много бърз. Кажете ми, видяхте ли някой друг в гората?
— Някой друг ли?
— Например, един еднорък мъж. Облечен в дрипи.
— Сигурно съм го пропуснал, когато се загледах в огнедишащия дракон — каза Нед. — Еднорък мъж! Да не сме в царството на легендите, Джефри?
— Точно това започвам да си мисля. И ви казвам, че аз го видях.
— Какво правеше?
— Нищо.
— Дори не разказваше пророчества?
— Не проговори, но ми посочи пътя.
Чосър забеляза, че двамата не знаеха дали да му вярват. И той самият не бе сигурен. Може би фигурата беше рожба на въображението му. И той насочи разговора към по-практични въпроси.
— Казвате, че в началото сенешалът Ришар Фоа е бил със сина на Анри. Видяхте ли да пристигат заедно в поляната?
— Не мисля.
— Не ги видя заедно или изобщо не ги видя?
— Има ли значение?
— Може би. Казвам ви, че положението ни тук е… несигурно. Трябва да се разберем какво да кажем и какво да премълчим.
— Алан беше вече там, когато пристигнах — каза Нед. — Може би той ще отговори.
— Мъжът и момчето не дойдоха заедно. Помня, защото ми се стори малко странно.
— Защо?
— Защото… защото имах чувството, че сенешалът трябваше да се грижи за момчето, но той не го правеше. Анри дьо Гияк вече беше стигнал до поляната — искам да кажа, синът. Никой още не знаеше, че баща му е мъртъв. Беше много шумно, ала чух някой да го вика по име и той се огледа. Беше Ришар Фоа. Още беше на коня. После слезе и отиде при момчето. Сложи ръка на рамото му, сякаш за да го утеши.
Алан Одли потупа Нед по рамото.
— Значи и те са се разделили в гората — каза Джефри. — Известно време не са били заедно.
— Изглежда всеки е бил сам — обади се Нед.
Внезапно на вратата се почука силно. Той извика „Влез!“, но тя вече се бе отворила.
На прага стоеше обикновено безстрастният Жан Кадо.
— Хванаха го — почти изкрещя той. — Хванаха го!
14.
Заловили бяха едноръкия мъж. Когато Ришар Фоа решил, с помощта на Гастон Флорак, че смъртта на Дьо Гияк е била причинена от човешка намеса, а не от бивните на глигана, изпратил хора да претърсят гората. Почти веднага те срещнали Матийо, както се наричаше едноръкият. Оказало се, че той изпитвал силна ненавист към рода Гияк, тъй като загубил ръката си, след като бил нападнат от един от алаунтите, макар и не по времето на Анри, а на неговия баща. Матийо бил открит в убежище от клони и зеленина, наподобяващо повече леговище на животно, отколкото човешко жилище. По лицето му имало следи от кръв и той стискал голям пръстен със сапфир, който бил разпознат като един от пръстените на Анри дьо Гияк.
Джефри Чосър трябваше да бъде доволен от тази новина. Не само подозренията му относно смъртта на Гияк бяха потвърдени и престъпникът заловен, но и срещата му с едноръкия се бе оказала реална. Но Чосър не се чувстваше доволен, макар че щом Жан Кадо напусна стаята, Одли и Кейтън го поздравиха, сякаш лично бе заловил злосторника.
— Има само един проблем — каза Чосър — Този Матийо не е виновен.
— Не го е направил той.
— Сигурен ли си, мастър Чосър?
— Колкото съм сигурен, че седя тук, мастър Фоа.
Двамата мъже бяха в същата стая, където Анри дьо Гияк бе казал предишната вечер на Джефри да не храни лъжливи надежди. Отново беше лятна вечер, но въздухът беше душен, сякаш предстоеше буря. Само преди двадесет и четири часа Фоа седеше на мястото на писаря в единия край на стаята. Сега се беше настанил на стола на покойния си господар и държеше чаша с вино. Гарафата беше на близката маса, но той не предложи на Чосър. Фоа не изглеждаше съвсем спокоен, но в същото време в стойката му се долавяше някакво упорство, сякаш искаше да покаже, че няма да се остави да бъде разубеден от никого (камо ли пък от англичанин).
— Какви са основанията ти?
— Срещнах Матийо в гората, малко преди да бъде открито тялото на графа.
— И?
— Няма как да е стигнал до поляната, където… е било извършено престъплението, за толкова време. Аз стигнах за няколко минути, а бях на кон.
