— Аз също съм външен човек — каза Чосър.
— Добре, тогава аз ще го кажа. Защо тялото на този човек лежи на такова разстояние от това… това нещо? — Луис Луп посочи пространството между тялото на Дьо Гияк и трупа на глигана. — Не съм ловец, но има ли животно на тази земя, което би могло да хвърли човек на такова разстояние?
— Може би сблъсъкът е станал до дърветата, а после раненият глиган се е върнал при водата, където са го нападнали кучетата.
— В такъв случай… — Луис млъкна, очевидно не желаеше да сподели открито съмненията си.
— В такъв случай, приятелю, се чудиш защо на мястото, където лежи Анри дьо Гияк няма следи от борба?
Луис отново се огледа нервно. Хората се бяха разпръснали на малки групи между дърветата и езерото, като най-големите струпвания бяха близо до двете тела — на човека и на животното.
— Точно така — отвърна той. — Те не го забелязаха веднага, беше скрит от тревата.
— Може би — каза Чосър, повече на себе си, отколкото на Луис, и следвайки нишката на собствените си размишления — може би граф Дьо Гияк е бил смъртно ранен край водата, където има следи от голяма борба, а после е успял да се придвижи по-близо до гората. Може би е търсел помощ или заслон — или просто се е опитвал да избяга. Имал е достатъчно сили, за да измине тези няколко метра, но после е паднал и умрял. Слепият инстинкт би му помогнал да стигне дотук.
— Така трябва да е — каза Луп. В гласа му се чувстваше облекчение, но не беше напълно убеден. — Слепият инстинкт. Пък и това не е моя работа.
— Както каза, така трябва да е — каза Джефри, почесвайки брадата си.
— Съпруже! Ето къде си бил.
Маргарет Луп крачеше към тях. Пламналото й лице беше отново почти в същия цвят като роклята.
— Къде беше? Изгубих те в гората.
— Аз също те загубих — каза Луис, оглеждайки се неловко.
— Лоша работа — каза Маргарет и махна с ръка, за да обхване цялата сцена, като за малко не удари Чосър по лицето. В големите й кафяви очи се четеше гняв. Джефри се отдалечи, за да огледа тялото. И други хора седяха или бяха коленичили край него и се чудеха какво да правят. Дьо Гияк лежеше по гръб. Дясната му ръка беше изпъната до тялото. Другата, с тежкия пръстен, бе притисната към гърдите му, сякаш се бе опитала да попречи на живота да изтече от раната. Предницата на ловджийския му костюм беше подгизнала от кръв. В средата на гърдите му имаше рана от бивните на глигана. На челото му се виждаше лека драскотина, очевидно получена преди смъртта му, и кръвта от нея бе засъхнала върху лицето му.
Джефри Чосър погледна лицето на мъжа, когото бе харесвал и от когото се бе възхищавал. Изражението му бе непроницаемо — гняв, страх, мрачно задоволство — би могло да е всяко от тях. Англичанинът произнесе наум молитва за упокой на душата му. Каза си, че Анри бе умрял по единия от двата начина, които би избрал — на лов или в битка. Но толкова много неща бяха останали неразрешени!
Джефри отново погледна към зеещата рана в гърдите на графа. Имаше нещо в нея, което го притесняваше, но не можеше да разбере какво. Разшири огледа. Жилавата изправена трева беше полегнала там, където лежеше Анри, но следвайки думите на Луис Луп, той се убеди, че нямаше следи от битка между човек и звяр. Глиганът тежеше няколко пъти повече от човек и не можеше да се движи, без да оставя следи. Но такива следи не се виждаха. Това и отсъствието на каквото и да било оръжие беше от значение, тъй като показваше, че Анри сигурно е получил смъртоносната рана на друго място.
Небрежно, сякаш просто търсеше усамотение, за да размишлява, Джефри се отдалечи от мястото, където лежеше трупът. Бе свел глава, за да изглежда потънал в мисли, но очите му шареха. Зрението му не беше вече толкова остро. Но пък и нямаше кой знае какви следи.
Освен…
Той вдигна глава. Едва забележима пътека минаваше през тревата от мястото, където лежеше тялото до най-близките дървета от гората. Въпреки топлия ден Чосър потръпна. Преструвайки се, че обикаля безцелно, той я проследи. Ивицата полегнала трева свършваше пред пролука между храстите. Чосър се огледа. Никой не го наблюдаваше. Независимо от това, той отвърза кесията от колана си и я пусна на земята. После се наведе да я вземе и внимателно се загледа в пролуката. Не беше голяма. Ако глиганът бе минал през нея, щеше да изпочупи клоните по пътя си. Едно не толкова едро животно като сърна — или дори човек, когато не бърза — би могло да се промъкне между храстите, без да остави следа. Но човек, който бърза, вероятно щеше да прекърши или огъне клонките и листата от двете страни. И наистина, имаше вейки, които висяха пречупени, а върху земята се виждаха свежи листа. Джефри отново почувства, че изстива.
Изправи се и се насочи към сянката на дърветата. Заобиколи малко и се върна на същото място, този път от вътрешната страна на храстите. На трийсетина метра или малко повече лежеше тялото на Гияк, все още заобиколено от коленичили и изправени фигури. Зад него видя Гастон Флорак, господарят на съседното имение, да дава заповеди на няколко от ловците. Един от тях сякаш спореше за нещо. Някакво куче изви за кратко, преди да го накарат да замлъкне. На още толкова разстояние оттам и малко встрани лежеше трупът на глигана. А зад него беше езерото, което поради някаква игра на светлината изглеждаше черно и лъскаво.
За втори път той умишлено изпусна кесията, която стискаше, и за втори път се наведе да я вземе. Смяташе, че тук, зад храстите, е скрит от очите на тълпата в поляната. Но той можеше да ги вижда — ловците, които най-после местеха трупа на Анри, и останалите, които се занимаваха с глигана.
Чосър огледа земята. Мястото беше сенчесто и беше трудно да прецени дали някой бе стоял тук. Земята беше гола и неравна от малките корени, които я пронизваха като вени. Но имаше следи, които може би бяха отпечатъци от ботуши, а наблизо, вляво, в пръстта имаше някакъв странен грозд от отпечатъци. Животинска лапа? Не! Внезапно Чосър разбра. Отпечатъците бяха от човешка ръка. Някой бе клечал тук и когато се бе олюлял напред, се бе подпрял на пръстите на лявата си ръка. Това беше положението, което заемаш за няколко мига, ако очакваш да скочиш и да изтичаш внезапно от убежището на храстите.
Но кой би могъл да каже дали тези човешки отпечатъци не са били там от няколко дни? Ако си горянин като едноръкия, когото беше срещнал по-рано, това би било полезно място, за да следиш животните, които ходят на водопой на езерото. Пък и дори отпечатъците да бяха пресни, не беше задължително да има връзка между онзи, който е клечал тук и Анри дьо Гияк, чието тяло в момента няколко ловджии вдигнаха на раменете си и понесоха към коня му с известна тържественост.
Не беше задължително да има връзка между скривалище в гората, ивица отъпкана трева и мъртво тяло. И все пак Джефри Чосър беше сигурен, че тези неща са свързани. Как можеха да не бъдат? Сянката на надвисналите дървета сякаш нахлу в главата му и той почувства присъствието на тъмна фигура, скрита в храстите, със сърце, изпълнено с гняв и омраза. Фигура, застанала на пръсти, която се подпира на лявата ръка. Защо на лявата? Защото, разбира се, дясната би й трябвала, за да…
Внезапно той осъзна, че не е сам. Все още приклекнал, се обърна и видя зад себе си един мъж, съпроводен от по-дребна фигура. Чосър бързо скочи.
— Какво правиш? — попита мъжът на окситански, а после възкликна на английски: — О, това си ти, мастър Чосър!
Беше Ришар Фоа, сенешалът на замъка. Червенината на лицето му бе омекотена от сенките и напомняше засипана жар. До него стоеше синът на Гияк, младият Анри. Фоа бе сложил ръка на рамото на момчето, сякаш го утешаваше или задържаше.
Джефри вдигна кесията си.
— Бях я изпуснал и сега я намерих.
Отговорът му изглежда задоволи Фоа — поне той не продължи да разпитва. Вместо това побърза да обясни собственото си присъствие в гората. Приближи се на Чосър и почти му прошепна:
— Исках да отдалеча момчето от всичко това.
Той кимна към поляната. Тялото на бащата на Анри вече беше поставено напряко на седлото на коня му. Разрязването на глигана също протичаше бързо. Главата му беше отсечена и трупът изкормен. Но липсваше обичайното ликуване, което обичайно съпътстваше тези действия. Вместо това цареше мрачна тишина, нарушавана само от заповедите на Гастон Флорак, който бе поел командването в свои ръце. От едната страна на поляната Джефри зърна Алан Одли и Нед Кейтън. Прииска му се да са при него. Чувстваше
