глигана. Мечът потъна сякаш в ножница, пронизвайки четина, кожа, плът и мускули. С последни сили глиганът се изправи във водата и сред пръски вода и кръв изрева в агония и гняв.
Те чуха ужасния рев в гората, всички го чуха и косите им настръхнаха. Чуха го Гастон Флорак и Ришар Фоа, които яздеха по различни пътеки, чуха го Алан Одли и Нед Кейтън, които трябваше да тръгнат с Фоа, но някак се бяха разделили и не се виждаха. Чу го Жан Кадо, който бе отишъл сам в гората. Едноръкият мъж, показал пътя на Чосър, също го чу и се усмихна. Малко по-нататък Джефри смушка коня си. Пътят се беше оказал по-дълъг, отколкото мислеше. Дори английските актьори и селяните от Гияк, които вървяха пеш по горските пътеки, го чуха.
А на друго място между дърветата мъжът, който се наричаше Хюбърт (но не по името на светеца покровител на лова), беше упътен от рева на глигана и забърза към посоката, откъдето го бе чул.
Ушите му звъняха, но слънцето още грееше над главата му и облаците се носеха по него сякаш нищо не се беше случило. Анри дьо Гияк се олюля и едва не падна по гръб във водата. Успя да запази равновесие точно навреме. Не беше сигурен дали ако беше паднал, щеше да има силата или волята да се измъкне. Беше подгизнал от глава до пети, оплескан навсякъде с кал и водорасли. Дишаше тежко. Кръв се стичаше по лицето му, но той не можеше да помръдне, не усещаше една от ръцете си, но опитът му подсказваше, че раните не са сериозни. Скоро щяха да се погрижат за тях, пък и каква победа бе спечелил!
Глиганът лежеше на ръба на езерото, заобиколен от лаещи кучета с окървавени лапи и муцуни. Някои от другарите им лежаха мъртви или умиращи около звяра. От хълбока му се подаваше острието на копието, което Анри беше взел от седлото и забил в звяра, след като се бе озовал на суша, заобиколен от кучетата. След като бе пронизал животното с меча, то бе издало ужасяващ рев и бе изскочило от езерото като самия дявол, теглейки Анри през водата, като за малко не извади ръката му от ставата. Но накрая той бе успял да издърпа меча си. Кучетата, събрали нова смелост от удара на господаря си, се нахвърлиха върху глигана и го изтощиха с численото си превъзходство, макар и на значителна цена. Анри остави меча и взе другото си оръжие — копието за глигани. Съзрял свободно място между масата кучета, той нанесе последния удар с него. Заби го, сякаш животът му, сякаш целият му свят зависеше от този едничък удар.
Сега стоеше, без да забелязва какво става наоколо, слаб като бебе. Работата му беше свършена. Вече дори не бе въоръжен. Окървавеният му меч лежеше на тревата, а дръжката на копието потръпваше, докато кучетата ръфаха трупа на глигана. Къде, по дяволите, беше ловната хайка? Трябваше да запалят огън, да наточат ножовете…
Ушите му още бучаха, затова не можеше да разбере дали се приближават. Стори му се, че долавя движение на края на поляната, потрепване в храстите. Тръгна напред. Може би беше извикал, но не бе сигурен дали някакви думи са излезли от устните му. Може би не бяха, защото никой не се появи от храстите в отговор. Със здравата си ръка, лявата, той обърса потта и кръвта, които замъгляваха очите му. Нямаше никой, само вятърът. Въпреки това той тръгна през високата трева към мястото, където бе видял движение.
Внезапно храстите се разделиха и една фигура скочи право към Анри. Държеше нещо. Той успя да различи ловен меч. Може би в изтощението си не разбираше това, което вижда. Инстинктивно вдигна здравата си ръка, наполовина в поздрав, наполовина за да се предпази от нападение. Отвори уста, за да каже… какво? Така и не разбра, защото почувства силен удар в гърдите, който му изкара дъха. Падна назад и главата му се удари в земята. Докато лежеше беззащитен, успя да помисли, че най-опасното животно в гората е човекът. Стръкчета трева се полюляваха над главата му. Едно гъделичкаше носа му. Колко нелепо, че можеше да усети нещо толкова леко, толкова незначително, когато имаше рани, за които трябваше да се погрижи… Слънцето блестеше в очите му и той ги затвори. Не беше нужно да го прави, защото фигурата застана между него и слънцето и вдигна меча, който държеше.
13.
Внезапно поляната се изпълни с хора, кучета и коне, които прииждаха един през друг като закъснели за празненство. Викове и крясъци изместиха тишината, настъпила след като фигурата бе забила меча си в Анри дьо Гияк и се бе отдалечила между дърветата. Тъй като тялото лежеше във високата трева на ръба на поляната, ловците не го откриха веднага. Първо съзряха алаунтите, струпани около трупа на глигана. Някои от мъжете съжаляваха, че не са присъствали на схватката, други се радваха на успеха на Дьо Гияк — защото нямаше съмнение, че той е намерил пръв глигана. Възбудени от гледката на трупа и нуждата да издърпат кучетата от него, те нямаха време да се замислят какво е станало с графа.
Най-накрая кучетата бяха прогонени с викове и бой от глигана, който лежеше на ръба на езерото. Когато тялото му се видя, раните, нанесени от Дьо Гияк в рамото и хълбока, от който копието стърчеше като боен щандарт, привлякоха всички очи. Гастон Флорак съжали на глас, че не е присъствал на боя, а Ришар Фоа, който заяви същото (но не толкова убедително), слезе от коня и огледа животното.
Алан Одли и Нед Кейтън, които се бяха събрали след кратката си раздяла в гората, наблюдаваха отдалеч. Разбира се, в Англия бяха ходили на лов, дори за глигани, но никога не бяха преследвали такъв огромен и опасен звяр. Въпреки това говореха като познавачи за начина, по който Дьо Гияк — къде беше впрочем той? — хитро трябва да е използвал езерото, за да примами във водата противника си и леко да подобри шансовете си. Междувременно младият Анри дьо Гияк, истински син на баща си, оглеждаше отблизо окървавените глиги на звяра, запенената паст, малкото око, което вече помътняваше.
Един от пешаците откри Анри. Събираше съчки в края на поляната за подпалки на огъня, където щяха да опърлят четината на глигана и да опекат вътрешностите му за кучетата, и едва не се препъна в тялото. Викът му скоро събра всички ловци край трупа на Анри дьо Гияк.
Смъртта по време на лов, освен тази на дивеча или гончетата, не бе нещо необичайно. Всеки, който се осмелеше сам да се доближи до глиган, въоръжен само с меч или копие, би имал голям късмет да остане незасегнат. Да загинеш при подобни обстоятелства беше също толкова достойно, колкото и на бойното поле — и освен мъка, пораждаше гордост. Затова реакцията на ловците беше сподавена, дори тази на Гастон Флорак и Ришар Фоа. Младият Анри дьо Гияк погледна, прехапа устни и извърна глава от зеещата рана в гърдите на баща си. Сенешалът сложи ръка на рамото на момчето.
Истинска мъка проявиха някои от селяните, които вече навлизаха в поляната заедно с Луис Луп и останалите актьори. Не би могло да се каже, че са харесвали или обичали господаря си, но онези, които дължаха добруването си (или друго нещо) на него, го уважаваха и се бояха от него. В подобни несигурни времена насилствената му смърт беше заплаха за бъдещето им. Чуха се стонове и плач. Няколко селяни паднаха на колене и вдигнаха ръце към небето.
Джефри Чосър, който беше стигнал до поляната малко по-рано и прекара известно време, оглеждайки мястото, сега слезе от коня си. Съжаляваше за смъртта на Гияк, но още не можеше да усети болка. Тя щеше да дойде по-късно. Първите му мисли бяха за новата вдовица, може би защото съвсем наскоро се бе разделил с нея.
Луис Луп каза:
— Какво мислиш, Джефри?
— Не знам какво да мисля. Освен че Фортуна е велика богиня. Съжалявам за вашата загуба.
— Коя загуба?
— Чух, че Бъртрам се удавил.
— Така е — каза мрачно Луп — Всички ние сме незаменими и все пак всички ние можем да бъдем заменени. На негово място вече дойде друг. Какво имаше предвид като каза, че Фортуна е велика богиня?
— Мислех за Анри дьо Гияк — каза Чосър. — Той беше най-отгоре на Колелото на Фортуна — богат и влиятелен — а сега лежи във високата трева, най-отдолу.
— Да, високата трева.
— Кажи, Луис, какво мислиш?
Актьорът приведе към него слабото си лице. Макар да разговаряха на английски, той се огледа, за да се убеди, че никой не може да го чуе.
— Предпочитам ти да го кажеш. Аз съм външен човек и това няма нищо общо с нас, актьорите.
