след години?
12.
Светлината на лятната зора едва се процеждаше през балдахина на леглото на Чосър. Той заглушаваше и шума отвън. Но Джефри вече беше буден. Беше онова време от годината, когато младите не могат да спят от любов или похот, и когато старите се будят, без да искат. Макар да не беше нито толкова млад, нито толкова стар, той се събуди, защото бе неспокоен. Размишлявайки над краткия си разговор с Анри, не успя да заспи спокойно. Положението в замъка беше трудно. Не бе постигнал напредък с Дьо Гияк и смяташе, че мисията му ще пропадне. Щеше да направи последен опит да убеди графа, когато се върнеше от лов днес. Но не бе решил дали да използва онова, което Гонт му беше поверил.
В кесията, която носеше на врата си, имаше запечатано писмо. Джон Гонт му го беше предал с нареждане да го даде на Анри дьо Гияк само в краен случай. „Не питай какво е съдържанието му, Джефри“, беше казал той, „просто го дай на графа, ако ти се стори… неотзивчив към нашата молба.“
Да носиш тайно писмо, но да пазят в тайна съдържанието му от теб, е истинска подкана за въображението. По време на дългото пътуване Чосър непрекъснато се бе чудил какво съдържа то. Нямаше начин да разбере, освен да счупи печата и да го прочете. Но можеше да гадае. Бе логично и да предположи, че това са сведения, които няма да зарадват Анри, нещо, което ще му окаже натиск. Нещо от миналото му… може би миналото му в Англия, след като бе известно на Гонт…
Джефри си спомни разказите на Дьо Гияк за младежките му дни, прекарани в Англия. Как прекарвал времето си в английския двор, разпътни години. За корабокрушението близо до брега на Бретан и обетът му да заживее по-добре, ако се спаси. Чосър съпостави тези сведения с още някои факти, които бе забелязал. Например Нед Кейтън. Като цяло той беше добродушен младеж, жизнерадостен, но избухлив. Беше се сбил с онзи стрелец на борда на „Арверагус“. Спомни си и избухването на Нед в хана, когато младият мъж бе реагирал на обидата
Чосър си помисли за приликата между Анри дьо Гияк и младия му син, също Анри. Беше я забелязал почти веднага, след като младежът се появи в градината на замъка миналия следобед. Не можеше да се отрече и… известна прилика между Кейтън и Дьо Гияк. И двамата бяха набити, с решителна походка. Само по себе си това беше нищо. Но семейните прилики са често по-неуловими, крият се дълбоко под кожата и не се виждат с просто око. Затова ли Джон Гонт беше изпратил младежа с него заедно с Алан Одли? Беше ли Кейтън издънка на Гияк от времето, когато е бил в Англия, преди повече от двайсет години, резултат от връзката на гасконския благородник с Ан Кейтън? Беше ли изпратил Гонт Нед, за да „напомни“ на Гияк да „остане в строя“? Но докато Чосър лежеше и обмисляше тази идея, тя започна да му се струва все по- неубедителна. Кой благородник би се засрамил от незаконния си син? Такива деца бяха неудобни, но освен че създаваха усложнения, често бяха и повод за гордост. Ако беше иначе — ако беше общоприето да се срамуваш от тях — мнозина от английските благородници също щяха да ходят с изчервени лица и сведени глави.
Внезапно той чу вратата да се отваря тихичко и нечии стъпки се насочиха към леглото му. Първата му мисъл беше, че е някой прислужник, но беше твърде рано, за да дойдат да разтребват стаята. А и походката на влезлия не беше като на слуга. Макар и тихи, стъпките бяха твърде уверени, твърде властни. През полузатворените си очи той видя как някой отметна леко завесата на балдахина.
Позна я по сладкото ухание, още преди да беше дръпнала завесата. Беше смесица от лавандула и розова вода. Престори се, че спи.
— Стига, Джефри. Ако наистина спеше, нямаше да изглеждаш толкова напрегнат.
Той отвори очи.
— Трябваше да се сетя, че не мога да те заблудя, милейди.
Розамонд носеше бродирана роба. Лицето й беше зачервено. Тя приседна на крайчеца на леглото и той почувства как то поддаде под тежестта й. Ако протегнеше ръка, можеше да я докосне. Седна. Завесите на балдахина бяха съвсем леко открехнати и цареше полумрак.
— Само това ли се опитваш да скриеш от мен? — попита тя.
— Твърде рано е, милейди. Заслужаваш да те посрещна по-добре, отколкото съм в състояние в момента.
Той махна неопределено, имайки предвид нощните си одежди и сънливия си вид.
— Наричай ме Розамонд, Джефри.
— Къде е съпругът ти, Розамонд?
— Отива на лов за глигана. Обеща, че няма да се върне, докато не отърве околността от тази напаст. Ще отсъства много часове.
— Не се ли тревожиш за него? Глиганът вече е убил поне трима души.
— Съпругът ми е опитен ловец. Ще постигне това, което иска.
— А какво искаш да постигнеш ти?
— И аз се питам, Джефри — тя се раздвижи и ароматът й отново нахлу в ноздрите му. Беше достатъчно близо, за да усеща топлината на тялото й или може би така му се струваше. Забеляза извивката на гърдите й, които се надигаха и спадаха малко по-бързо от нормалното.
— Кажи ми какво правиш в Гияк.
— Онова, което става между Анри и мен е… поверително. Ако искаше, той щеше да ти каже.
— А може би вече ми е казал. Но аз се интересувам какво ще кажеш ти. Навремето щеше да ми кажеш.
Жилнат от забележката й, Чосър отвърна:
— Но ти щеше да бъдеш тактична и да не питаш.
— След малко ще кажеш, че това са мъжки разговори, неподходящи за женски уши. Но всичко, свързано с Гияк, е и моя работа. Това е много стар и прочут род. Смяташ ли, че не вземам бъдещето му присърце? Знам, че залозите са много високи.
Джефри установи, че не може да отвърне на прямия й поглед. Светлината извън завесите все повече се засилваше. Тя още не се бе облякла за деня и руменината по лицето й бе неподправена. Чудеше се дали беше планирала небрежната си поява в обикновена бродирана роба. (Естествено, че бе планирана, помисли си). Вече не беше младата жена, която бе обичал безнадеждно, когато беше деветнайсетгодишен, а и бе няколко години по-възрастна от него, но все още бе хубава, а изминалите години й бяха придали зрелост и по-голяма увереност. Щеше да му е трудно да й откаже и тя го знаеше.
— Знаеш, че положението в Гийена е нестабилно — каза той. — Френският крал вече обяви намерението си да завземе територията.
— А вашият обяви намерението си да я задържи.
— Би могло да се каже, че Едуард е и твой крал — отвърна Чосър.
— Какъв късмет, че имаме такъв избор на крале!
Тя се засмя невесело.
— Кралете не обичат да бъдат избирани — каза Джефри. — Прекалено много са свикнали те да избират. И ако не стане тяхната, обикновено хващат оръжието.
— Едуард се е бил в много походи — каза Розамонд. — Сигурно се е уморил от тях.
— Старият лъв е опасният. Не забравяй и синовете му, те са също тъй войнствени.
— Младият Едуард не е обичан тук — каза тя — Не е и толкова млад. Освен това е болен. Хората усещат, че властта му отслабва.
— Съществува и Гонт — каза Джефри.
— Той те е изпратил, нали? И за да не ти се налага да издадеш някоя тайна, аз ще ти кажа защо. Дошъл си да убедиш моя съпруг да се закълне във вярност към Едуард.
Чосър разбра, че е победен. След като тя знаеше или бе отгатнала всичко, нямаше смисъл да отрича, затова каза:
— Да, да го убедя. С надеждата, че вземе ли Анри дьо Гияк страна, другите ще го последват. Можем да избегнем войната, ако достатъчно от благородниците на Аквитания се обявят за Едуард. Не е ли това достойна цел, милейди?