— Не напълно — отвърна Чосър.
— Посветена е на жена — каза тя и с изненадващо чист глас запя.
Всички гости, които бяха почнали отново да разговарят, млъкнаха, за да я чуят. Когато свърши, те заръкопляскаха или затропаха лекичко по масата. Очите на старата жена почти изчезнаха сред бръчките, докато въртеше глава в двете посоки, за да благодари за аплодисментите.
— Сега разбирам, мадам — каза Джефри. „Ти си сапфирът, който лекува и прогонва страданията ми, изумрудът, който ми носи радост…“
— „Рубинът, който оживява и утешава сърцето ми“ — довърши тя.
Но не гледаше към Чосър, а към мястото, където седеше Розамонд, между съпруга си и Гастон Флорак.
След като пируващите или поне някои от тях отидоха да погледат актьорите на площада, те се върнаха в замъка и се заеха с различните си занимания. Шамбеланът отиде да съобщи на Анри дьо Гияк за удавения. Графът кимна, отбеляза колко опасна е реката, после даде знак на сенешала си, че е готов да се срещне с Джефри Чосър.
В своята стая Розамонд взе отново историята на Николет и кастелана, и поднови четенето си.
Същата нощ кастеланът сънува Николет. Отново разговаряше с нея в стаята й. Признаваше й любовта си, загледан в красивото й лице и сините й очи. Този път думите му сякаш имаха желаното въздействие. Тя не заговори за чест, а му се усмихна нежно и сложи ръка на рамото му.
— Значи приемаш любовта ми? — попита той.
— Давам ти думата си да те обичам — каза красивата дама, — но само след смъртта на съпруга ми.
В този миг сякаш по магия вратата на стаята се отвори и влезе съпругът й. Връщаше се от лов и все още носеше ловджийския си костюм. Държеше копие, още изцапано с глиганска кръв. Кастеланът — чието сърце беше подскочило, когато дамата за първи път му се врече в любов, но бе застинало, след като бе чул, че условието за това е смъртта на съпруга й — се изправи и погледна господаря на замъка.
— Кастелане на Домфронт — каза съпругът, — какво правиш в стаята на съпругата ми? Така ли почиташ честта ми и честта на моя дом?
Кастеланът не отговори, а дамата извърна глава. Господарят на замъка нямаше нужда от друг отговор. Очите му пламнаха и когато заговори, в гласа му имаше гняв:
— Лейди Николет, нежеланието да ме погледнеш те издава и страните ти пламтят от срам. Чух думите ти отвън. Ти искаш смъртта ми.
Той вдигна окървавеното копие, разтърси го, после шумно го захвърли в ъгъла.
— Но ти си моя съпруга и нито острите думи, нито лошите дела са ти присъщи.
С тези думи той зарови лице в ръцете си. Междувременно кастеланът, мислейки, че господарят на замъка ще нападне Николет или него, беше грабнал арбалет от другия ъгъл на стаята. Не се запита какво прави той в дамска стая, защото в сънищата често всичко е наблизо — и желано, и нежелано. Той вдигна арбалета и прониза врата на съпруга на дамата. Благородният ловец се сгромоляса на земята. Кръв плисна от раната му, невинна кръв.
Дамата изпищя и едва не припадна.
— Какво направи! — извика тя.
— Не знам — отговори кастеланът.
— Виж как кърви! — извика дамата.
Те погледнаха към пода, където лежеше тялото на съпруга й. Около него се стичаше кръв, която отначало попиваше в сухите тръстики на пода. После струйката стигна до краката на Николет и кастелана на Домфронт. Кой би си помислил, че един обикновен човек има толкова кръв? Скоро тя вече стигаше до коленете им и постепенно ги потопи до пояса.
Дамата се обърна към кастелана и каза мрачно.
— Ти си виновен за това.
Той искаше да й отговори, но устата му беше пълна с кръвта на другия мъж. Давеше се. Не можеше да диша, затова се събуди.
След този ужасен сън кастеланът лежеше уплашен и неспокоен.
Прекъсна я почукване на вратата. Тя разпозна сигнала и нищо не каза. Трябваше да отговори, само ако при нея имаше някой. След миг вратата се отвори и влезе Гастон Флорак.
В сградата, където спяха актьорите, мъжът на име Хюбърт лежеше по гръб и се усмихваше в мрака. Около него се чуваше хъркане и леки въздишки.
Нещата се бяха уредили по-бързо, отколкото се бе надявал. Скърбяха за смъртта на Бъртрам, но Хюбърт усети, че удавилият се е бил най-лесно заменимият в трупата, единственият без кръвна или каквато и да било друга връзка с останалите. Те бяха загубили актьор, не им достигаха хора и когато Хюбърт пося в ума на Луис идеята, че е бил мим, беше само въпрос на време преди Луп да осъзнае, че разрешението на проблема им стои пред тях.
И така, те го приеха. Все пак той беше спасил малкото им кученце. Все пак беше предложил утре да отиде при свещеника и да поръча литургия за бедния Бъртрам. Все пак беше актьор.
Това не можеше да се отрече. А дали щеше да му се наложи изобщо да показва уменията си на актьор… Това зависеше от събитията през утрешния ден.
Анри дьо Гияк чакаше Джефри Чосър в стаята си. Прозорците бяха отворени, беше хубава лятна нощ. Нощни пеперуди пърхаха около свещите, хвърляйки тревожни сенки, много по-големи от самите тях. Из стаята имаше гоблени с ловни сцени, ярките им цветове бяха потъмнели, само по някоя златна нишка блестеше на светлината. Гияк не беше сам. Сенешалът му седеше на писалището в другия край на стаята.
Докато чакаше Чосър, Гияк си припомни първата си среща с англичанина. Бе по времето на неуспешния опит на Едуард да сложи ръка на френската корона. Походът на север със схватките и засадите нямаше нищо общо с граф Дьо Гияк, или поне не много. Като господар на Аквитания той се беше заклел във вечна вярност на Едуард III, но имаше и далечна кръвна връзка с крал Жан Добрия, който в момента живееше в Англия. Като в оспорвана игра на шах всеки от кралете беше навлязъл в територията на другия — единият по свое решение, другият — по принуда.
Граф Дьо Гияк беше по-загрижен да опази земите и независимостта си. Когато разбра, че опитът на Едуард да заграби короната ще пропадне, той реши да се върне у дома си в Перигор, преди да бъде призован да се намеси на страната на единия или другия. Взе със себе си и Джефри Чосър. Не беше заради дребния откуп, който рано или късно щеше да бъде платен за младежа и който във всички случаи щеше да отиде при роднината му от север.
Направи го по-скоро заради компанията и разговорите по пътя. Имаше нещо у този млад оръженосец от свитата на херцог Кларънс, което заинтригува Гияк. Той не приличаше на повечето си връстници, които мислеха само как да се наконтят и неспирно се перчеха с подвизите си в битки, с броя на знатните девойки, чиито сърца са разбили или с ордите прислужници, които са вкарали в леглото си. Някакво духовно излъчване. Чосър мислеше, преди да се изкаже, а често пъти изобщо не говореше. Когато казваше нещо, то обикновено си заслужаваше да бъде чуто или поне беше забавно по някакъв чудат начин.
Гияк си спомни първите думи на Чосър, които беше чул. Английските пленници бяха в кабинета на
