Чосър и Домът на славата

маршала на Серне-ан-Домноа близо до Реймс. Градът беше здраво укрепен, но хората се страхуваха (явно основателно, тъй като след няколко дни беше превзет от Джон Гонт). Един от хората на маршала обикаляше из стаята на стражата и дразнеше неколцината англичани. Питаше ги какво прави техният Едуард от тази страна на морето. Никой не отговори. Защо не си стои у дома в Англия да си гледа собствената корона вместо да се занимава с чуждите? Какво прави във Франция? А? Отговорете де!

— Кралят ни дойде на пазар — каза Чосър спокойно.

— На пазар? Да не искаш да кажеш, че сме нация от продавачи? — попита ядосаният французин.

— Търгувате под името „Крал Жан и синове“…

Мъжът сви юмрук, после го отпусна. Не беше сигурен дали трябва да се обижда.

— Крал Едуард е тръгнал да си купи корона — продължи Чосър. — Но те предупреждавам, че ако не може да плати за нещо, той въпреки всичко ще го вземе.

Анри дьо Гияк, който стоеше в другия край на стаята погледна мъжа, който беше изрекъл всичко това. Англичанинът беше незабележим на вид, от онези, които човек би подминал на улицата, без да ги погледне втори път, а може би дори и веднъж. Гияк се възхити на умелия му отговор. Той беше обидил пленилите го врагове, намеквайки, че се чувстват по-добре зад тезгяха, отколкото на кон, но не бе спестил и обвинението срещу собствения си крал — че не би се спрял пред нищо, за да вземе исканото.

— Как се казваш? — попита Гияк.

— Джефри Чосър, служа на Лайънел, херцог Кларънс.

— Мастър Чосър, не бива да обиждаш домакините си с приказки за продавачи.

— Да имаш магазин не е обида — отвърна мъжът — Баща ми продава вино.

— А ти какъв си?

— Оръженосец на служба при…

— Да, да, разбрах. Но какъв си ти?

— Творец — отвърна Чосър и видял, обърканото изражение на Гияк, добави — Поет.

— Какво си написал?

— Писал съм балади, мога да напиша рондо6 или виреле7. Дотук нищо особено, но ще продължа, докато създам нещо, което си заслужава.

Самочувствието му и ненатрапчивият начин, по който отстояваше мнението си, много се харесаха на Анри дьо Гияк.

Когато разбра, че синът на винаря е пленен от роднината му, Анри предложи да го отведе на безопасно място, докато трае походът. Роднината щеше да се пазари за откупа и да го получи, нямаше как да му откаже. Така Анри и хората му препуснаха на юг с Джефри Чосър, отбиха се в един параклис в коледната утрин, и стигнаха в имението на Гияк сутринта на Нова година.

— Доведох ти поет — каза той на съпругата си. После отиде да види за първи път новородения си син. Розамонд беше права, всички бебета си приличаха. Въпреки думите й той не успя да открие нещо от себе си у малкия Анри. Но сега момчето беше негово копие.

Той погледна към Ришар Фоа. Сенешалът седеше с хартия и мастило пред себе си и въртеше в ръка перо. Дьо Гияк знаеше причината за посещението на Чосър. Англичанинът му носеше покана да се присъедини с хората си към Едуард Английски.

На вратата се почука и Джефри влезе в стаята. Анри му посочи стол. Чосър седна. Имаше чувството, че кожената кесия изгаря гърдите му. Вече имаше представа какво има в нея. Можеше да предположи каква е тайната, която Гонт му беше поръчал да разкрие само в краен случай.

— Да говорим на английски — каза Дьо Гияк, — за да уважим госта.

Джефри сведе глава в знак на благодарност, преди да отговори.

— Благодаря, макар че съм щастлив в Лангедок, харесвам мястото и хората, които живеят в него, както и езика му. Ако не да го говоря, то поне да го слушам.

— Но виждам, че си придобил езика на придворен — каза Гияк.

— Ако е така, това означава, че съм научил първия си урок тук, преди повече от десет години.

Гияк сложи лакти на страничните облегалки и преплете пръсти под брадичката си, сякаш в знак, че са приключили с комплиментите. Фоа спря да върти перото и го доближи до пергамента.

— Чу ли последните новини?

— По-лесно е да стигнат до вас, отколкото до мен, сър.

— Тогава нека ти кажа, че един мъж се е удавил тази вечер в реката — каза Анри. — Един от онези, които пристигнаха с теб.

Чосър почувства как по челото му избиха капки пот.

— Не! Кой? Да не би да е Луис Луп?

Гияк погледна Фоа.

— Името му е Бъртрам. Опитвал се да спаси кучето си. Поне то било спасено — добави сенешалът.

За Чосър всяка смърт на човек беше тъжно събитие, но се почувства странно облекчен не от спасението на кучето, а защото Луп не беше пострадал. Настъпи тишина.

— Приливът се обръща — каза Анри.

Отначало Чосър помисли, че го казва във връзка с удавилия се, но след миг се досети, че има предвид нещо много по-сериозно.

— В чия полза? — попита той.

— Не си чак толкова неосведомен, че да не знаеш, Джефри.

— Не, не съм.

— Граф Дьо Рошфор и благородниците от Шовини и Понс потвърдиха верността си към крал Шарл.

— Както и граф Дьо Перигор — вметна Фоа.

Анри го стрелна с поглед и сенешалът се облегна назад, така че лицето му се скри в сянката.

— Ето ти и моят отговор — каза Дьо Гияк.

— Окончателен ли е той?

— Ще говорим още, не се съмнявай. Но не искам да се вкопчваш в лъжливи надежди, Джефри.

— Не храня лъжливи надежди.

— Вечният реалист, а? — каза меко Гияк. — Сигурно си уморен от пътуването. Утре ще ходя на лов, но след това пак ще поговорим.

— За глигана, който обсъждахте на вечеря ли?

— За чудовището, което вече уби трима мъже. Не можем да го оставим да вилнее повече, макар още да не е дошъл ловният сезон. Мисля, че утре е денят, в който му е писано да умре.

Сякаш за да подчертае думите на Гияк, една от свещите изсъска и угасна, и една нощна пеперуда падна изпепелена на пода.

— Когато се върна от лова утре, ще говорим пак — повтори Гияк.

След като Джефри си тръгна, Фоа попита господаря си:

— Ще откажеш ли на пратениците, милорд?

— Аз ще преценя.

— Гастон Флорак е склонен да подкрепи френската кауза.

— Склонностите на Флорак не ме интересуват.

— Лейди Розамонд смята, че нямаш бъдеще, ако останеш верен на английската корона.

— Какво?

Фоа осъзна, че е минал границата.

— Аз… аз… тя случайно ми спомена…

— Ако искам мнението й, ще я попитам. Същото се отнася и до теб, Фоа. Сега си върви.

Седнал сам в полумрака, Анри дьо Гияк размишляваше за бъдещето. Естествено, сенешалът му — да не говорим за съпругата му — беше прав. Приливът се обръщаше срещу англичаните в Аквитания. Личният интерес му диктуваше да подкрепи останалите лордове като Шовини и Понс, или съседа си Гастон Флорак. Но съществуваше и въпросът за честта, за клетвите за вярност и старите познати (като Джефри). От решението му зависеше съдбата на мнозина. Името му беше известно. Какво ли щяха да говорят за него