— А войната недостойна ли е?
— Загубил съм навика да воювам. Минаха години, откак съм носил броня. Вече не ме побира.
Тя не обърна внимание на самокритиката му, целяща да промени темата и каза:
— Някога играехме на табла.
— Спомням си.
— В тази игра не е достатъчно да имаш късмет със заровете, за да спечелиш. Трябват ти умения и още повече — нещо за в краен случай. Гонт не би те пратил тук, разчитайки само на късмета или сладкодумието ти. Има и нещо друго.
— Не те разбирам, Розамонд.
— Напротив, Джефри — тя се приближи още повече към него и той отново усети топлината й. — Имаш нещо за в краен случай. Какво е? Кажи ми.
Актьорите наблюдаваха тръгването на ловците. Бяха чули за опасния глиган, който вече бил убил трима селяни. Селяните говореха с възхищение за ловните умения на Анри дьо Гияк, как излизал сам в горите, за да убие плячката си. Сцената гъмжеше от кучета, коне и мъже — пешаци и конници. Цербер, сгушен в ръцете на Алис Луп, се гърчеше, обзет от желание да се присъедини към другите кучета и да отиде на лов. Алис го държеше здраво за козината и му шепнеше на ухото, че тук ще му е по-добре, че конете ще го стъпчат или големите алаунти8 ще го изядат на една хапка, щом им свалят намордниците. Добре обучените кучета не помръдваха, но ушите им бяха наострени, а главите им бяха обърнати с очакване към господарите им. Имаше и група гончета, също с намордници, както и няколко следотърсачи. Обучавани, бити и поощрявани да пазят тишина, те нямаха нужда от намордници. Сред ездачите бяха Анри дьо Гияк и синът му, Гастон Флорак, Ришар Фоа, Алан Одли и Нед Кейтън. Голяма група мъже с арбалети и копия стояха наблизо.
Алис каза със смесица от възбуда и страх:
— Приличат повече на армия, отколкото на група ловци.
Саймън, който стоеше до нея, отвърна:
— Глиганът е едно от най-опасните животни. А този е самият дявол.
Тя го погледна и той бързо добави.
— Така го наричат селяните. Казват, че човек, убит от глиган, губи душата си.
„Армията“ ловци се насочи към портата на замъка. Мъжете излъчваха мрачна решителност, която контрастираше с ясната слънчева утрин.
Саймън кимна към Хюбърт, който стоеше достатъчно далеч, за да не ги чува.
— Разговаря ли с този човек?
— Не.
— Не му вярвам.
— Но той спаси Цербер — каза тя, притискайки борещото се куче.
— Но не и Бъртрам.
— Предполагам, че и ти не би могъл да направиш повече.
— Не казвам това. Просто не го харесвам. Защо баща ти го взе в трупата?
— Не ни достига един човек, а той казва, че е актьор.
— Така казва.
— Ти май наистина не му вярваш.
— Къде отива сега например?
Те наблюдаваха как Хюбърт тръгна със спокойна, но равномерна стъпка след ловците.
Саймън не беше ловувал, но беше прав да твърди, че глиганът е най-трудната ловна плячка. Единак, свиреп и лукав, проследяването и убиването му налагаха истински план за битка.
Предишния ден Анри дьо Гияк беше стигнал близо до жертвата си, но звярът бе надбягал кучетата му. Нямаше да рискува това да се повтори, затова беше наредил на ловците си да подготвят няколко смени кучета, за да могат да подменят веднага изтощените, ранени или убити животни. Обикновено едно от кучетата — следотърсач, придружено от кучкаря си, търсеше леговището на глигана. Когато го намереха, и ако то беше още топло, пускаха хрътките, за да го преследват. Понякога глиганът се обръщаше и нападаше преследвачите си, убиваше или раняваше няколко от тях, преди да се отправи още по-навътре в гората. Но най-накрая той винаги биваше обграден. Тогава хора и кучета го поваляха, използвайки зъби, нокти, копия и мечове.
Но този звяр беше по-различен. Първо, „дяволът“ не оставаше две нощи в едно и също леговище. Беше се преместил на друго място, макар че едва ли много надалеч. Анри не се съмняваше, че ще срещнат „дявола“. Беше казал истината на Джефри Чосър — това щеше да бъде денят на неговата смърт. Но Дьо Гияк не вярваше само на късмета си. Подготовката на тялото и ума, неотслабващата бдителност, дори желанието да пожертваш живота си — всички тези неща бяха също необходими.
Анри дьо Гияк поведе групата по гористия хълм срещу замъка и селото. Един от ловците, който беше избързал със следотърсача си, се върна и каза, че кучето е надушило някаква следа.
Гастон Флорак, който яздеше до Анри, предложи да пуснат хрътките. Гияк поклати отрицателно глава.
— Защо? — попита Флорак.
— Още не му е времето.
Навлязоха в лек галоп по-навътре в гората. Анри не би бил така нащрек, дори ако беше плячката, а не ловецът. Известно време нищо не се случи. Въпреки първоначалната си увереност, Анри започна да се бои, че глиганът е в лошо настроение и не иска да се измъкне от леговището си и да приеме предизвикателството. Ако, дочувайки звуците на ловната хайка — а той притежаваше много остър слух — решеше да се спотаи в скривалището си навътре в гората, щеше да си остане скрит и необезпокояван, въпреки цялата врява от рогове и викове в гората. И с това ловът щеше да приключи.
Но най-после настъпи моментът, който Гияк беше очаквал. Любимият му следотърсач, едроглаво куче на име Равол, се върна с водача си, на чиито инстинкти Дьо Гияк се доверяваше най-много. Тази двойка — човекът и кучето, (човекът се казваше Бодрон) — успяваше в девет от десет случая. Хенри слезе от коня, за да се посъветва с кучкаря. Поговориха малко, Бодрон показа една част от гората на изток и изброи какво е забелязал (пресни среди от глигана, незасъхнала кал върху дънерите, в които се беше отърквал). Анри кимна. Кучето стоеше наблизо, очаквайки думите на признание и похвала, които Анри му отправи, преди отново да възседне коня.
Той продължи напред, следван от Флорак и останалите. По-назад бяха копиеносците и другите водачи на кучета. Тази част на гората беше по-непроходима, макар и близо до мястото, където за първи път бяха открили глигана предишния ден. Анри не беше сигурен дали да отдаде това на лукавството на животното или на самочувствието му — и двете бяха възможни. Селяните наричаха животното „дявола“. Дьо Гияк, макар да се боеше от противника си, не би го принизил толкова. За него глиганът имаше качествата на герой. Беше дързък, горд, неустрашим. Графът бе зърнал само на два пъти животното — черна маса, която поваляше храстите, но беше усетил, че има насреща си достоен противник.
Без да дава сигнал на другите ездачи, Дьо Гияк насочи коня си по една странична пътека и го пришпори към дебрите на гората. Не би могъл да обясни защо го направи, но това бе маневра, която и преди бе използвал на лов. Сякаш невидима връзка го свързваше с плячката му и един от тях — преследвач или преследван — внезапно я придърпваше. Макар зад него да имаше повече от две дузини хора и двойно повече кучета, той усети острото — и приятно — чувство на самота. Спомни си приказките, в които ловецът бива отведен от плячката си извън реалния свят, в странна местност, населявана от чудовища. Косата му настръхна и той неволно стисна по-здраво юздите.
Джефри Чосър се размърда неспокойно в леглото, когато дамата повтори желанието си.
— Тук има тайна. Каква е? Кажи ми.
Този път тя стисна китката му. Ръцете й бяха силни.
— Няма тайна, лейди.
— Джефри Чосър, когото някога познавах, нямаше да ми откаже.
