— Нито един от нас не е какъвто беше — каза той, усещайки колко неубедителен е отговорът му.
— Не, първо ти си женен. И второ, имаш деца…
— Томас и Елизабет.
— Да беше чул как гласът ти се смекчава, когато произнасяш имената им. А името на съпругата ти?
— Филипа.
— Красива ли е?
— В моите очи.
— Това отговор на поет ли е? Можеш да се справиш по-добре.
— Никой не е поет в собствения си дом.
— Дори в спалнята?
— Розамонд, какво искаш? Съпругът ти не е сам на лов.
— Не, взе и приятелите ти. Тук сме сами.
— А Гастон Флорак?
Чосър забеляза, че когато спомена името, лицето й отново се зачерви.
— И той отиде на лов. Смел благородник.
— Значи аз се излежавам в тази прекрасна лятна утрин, когато те са се отдали на мъжки занимания.
— Има и други неща, които мъжете могат да правят.
— Трябваше да тръгна с тях.
— Много е късно, Джефри.
Обхванат от внезапна неловкост, той отметна одеялата и дръпна завесите, които скриваха леглото. Розамонд се изправи. Чосър отиде до прозореца и го отвори. В далечината се чуваше кучешки лай.
— Изглежда са открили глигана — каза той.
Анри дьо Гияк продължи да препуска след гончетата. Не беше дал сигнал да ги пуснат, очевидно Флорак го беше наредил. Ако имаше време, Анри би се ядосал. Кучетата можеха да поемат по грешна следа, ако ги пуснеха твърде рано.
От другата страна разпозна гласовете на алаунтите, които се използваха за убиване на плячката. От протяжния им лай ставаше ясно, че са близо до дивеча. Пое по друга пътека. Тя бе тясна и трудна, но той бе сигурен, че конят му — широкогръд и уверен жребец на име Брюн — ще съумее да се справи с препятствията. Конят инстинктивно избягваше големите камъни и гниещите пънове. Анри се приведе на седлото, за да избегне надвисналите клони, но въпреки това клонките непрекъснато шибаха лицето и раменете му. Само че той не забелязваше. Умът му беше съсредоточен върху наближаващата среща. Вече бе изпреварил много другите. Единствените живи създания пред него бяха кучетата — и глиганът. И той предпочиташе да е така.
Лаят се засили и примесен с него, Анри разпозна воят, показващ, че кучетата са завардили плячката си. Движейки се съвсем бавно, ездач и кон излязоха от сенките на пътеката на открито пространство. В центъра на поляната имаше голямо езеро, образувано от близкия поток, който бе запълнил естествена падина насред гората. Езерото беше кръгло, приличаше на голямо око. Бреговете му бяха хлъзгави — покрити с кал, плевели и тръстика.
Все още наполовина в сянка, Анри дръпна юздите. Усети, че Брюн потръпна под него, но спря. Беше много важно да имаш кон, който не само е смел и стабилен, но и спокоен, защото гледката, която ги очакваше, би била достатъчна да накара някое по-нервно животно да побегне назад.
Глиганът стоеше на другия край на езерото, на един сравнително гол участък, който се издигаше над водата. В тази позиция той имаше предимство пред кучетата, които още не бяха успели да го обградят. Анри беше пристигнал в миг на затишие. Цареше зловеща тишина. Първата кръв бе пролята и животните си отпочиваха. Докато бършеше потта, която се стичаше по лицето му, той забеляза, че някои от алаунтите — по-тежки и силни от хрътките — се бяха подредили в полукръг под глигана. Всъщност хрътките изобщо не се виждаха. Вероятно бяха поели по лъжлива следа. Други няколко алаунта плуваха през езерото, нетърпеливи да стигнат най-бързо до плячката си. Две от кучетата лежаха на една страна доста далеч от глигана, но очевидно ранени и захвърлени там от бесните движения на могъщата му глава. Едно от кучетата вече беше мъртво, другото все още се движеше, но вътрешностите му се бяха изсипали върху окървавената земя. При други обстоятелства Дьо Гияк би пожалил за миг загубата на двете животни, но сега цялото му внимание, цялото му същество беше съсредоточено върху големия глиган от другата страна на водата.
Той разпозна признаци на вероятна атака. Глиганът щеше да нападне кучетата. Беше привел зурлата си към земята и прибрал уши. После, доловил някакво движение в другия край на поляната, той погледна към ездача. Дьо Гияк беше се изправял срещу много глигани през живота си и ги беше убивал, но не си беше представял, че ще се изправи срещу такъв забележителен враг. Дяволът. Героят.
Беше шест-седемгодишен, отдавна свикнал да живее сам в гората, търсейки партньорка само през есента. Глигите му бяха мръснобели, а четината напълно черна, сякаш беше попил всички сенки на гората. От своя страна глиганът виждаше ездача като смътен силует от другата страна на езерото. Зрението му не беше много добро, но усещаше, че този враг е много по-опасен от кучетата пред него.
Зрението на Дьо Гияк може би беше по-добро, но във всяко друго отношение (като изключим ума, а той невинаги можеше да се сравни с животинското лукавство), той беше по-слаб от глигана и го знаеше. И това съзнание беше единственият му шанс за успех.
Анри се ослуша за останалата част от хайката, но гората зад гърба му беше тиха. Навярно останалите скоро щяха да го настигнат, да нахлуят в поляната. Тогава този „дявол“ можеше да се оттегли по-навътре между дърветата, които се издигаха над езерото. Или пък щеше да избере да нападне всичките си врагове, кучета и хора, наведнъж. Най-накрая щеше да умре заради численото им предимство, но славата щеше да бъде за онзи, който нанесе смъртоносния удар, а не за Анри дьо Гияк, който — поне в собствените си очи — нямаше да е издържал последното изпитание, защото щеше да е изчакал помощта.
Бързо, преди да има време да обмисли докрай въпроса, той смушка коня си по брега. И без да го насочва, Брюн се държеше встрани от хлъзгавите места и невъзмутимо вървеше покрай водата. Анри усещаше страха на коня, отражение на неговия, но за страничния наблюдател те сякаш правеха утринна разходка. Главата на глигана леко се помръдна, докато той следеше приближаването на коня и човека. Очите му се изцъклиха, четината му настръхна като гребен, зъбите и глигите заприличаха на стена от окървавена кост.
Възползвайки се от моментното разсейване на глигана, един от по-нетърпеливите алаунти скочи към него и успя да забие зъбите си в хълбока му, но не и да го захапе достатъчно здраво. Беше отхвърлен за миг и се затъркаля към брега на езерото, където се сблъска с един от другарите си, който току-що излизаше от водата. Ако злочестото куче бе успяло да се задържи, половин дузина от останалите щеше да го последва, но сега останалите, с настръхнала козина и оголени зъби, продължиха да стоят в полукръг далеч от обсега на глигана. Анри дьо Гияк бе успял да се доближи само на няколко метра от плячката си. Брюн беше достатъчно смел, за да продължи, но ездачът го спря, притискайки хълбоците му.
После бавно, почти небрежно слезе на земята.
На известно разстояние от езерото, където бе заварден глиганът, Гастон Флорак и Ришар Фоа се опитваха да решат накъде са поели Дьо Гияк и кучетата. Алан Одли и Нед Кейтън бяха спрели зад тях, а младият Анри беше между четиримата мъже. В една част на гората се усещаше напрегната тишина, нарушавана от случаен лай или вик. Но най-големият шум идваше от съвсем друга посока.
— Мисля, че е там — каза Флорак.
Но сякаш не бързаше да потегли.
— При цялото ми уважение, сър…
Флорак погледна към Бодрон, кучкарят, чието куче първо бе надушило присъствието на „дяволския“ глиган и търпеливо зачака думите му.
— Господарят ми е там.
И Бодрон посочи в посоката, където цареше относителна тишина.
— Да не би да си надушил господаря си?
— Не аз, а Равол. Той знае по инстинкт.
