Беше вярно, че вниманието на кучето беше насочено към по-тихата част от гората.
— Какво мислиш, Фоа?
— Осланям се на твоята преценка, господарю.
— Тогава да се разделим. Вземи двамата англичани и Анри, Фоа, както и половината от останалите. Аз ще тръгна насам.
И без повече думи Флорак обърна коня си в посоката, която първоначално бе посочил.
Джефри Чосър набързо се облече и без да обръща внимание на лейди Розамонд, почти изтича от стаята. Не толкова защото смяташе, че мястото му е в гората. Не обичаше особено лова, но беше притеснен от някакво предчувствие, което не можеше да определи. Какво имаше предвид Розамонд, когато каза, че вече е твърде късно?
Отне му известно време да открие коня си в непознатата конюшня, да го оседлае и да излезе от замъка. Селският площад беше пълен с хора, тъй като беше празник. Но те бяха странно мълчаливи, наклонили глави на една страна, сякаш се ослушваха за отзвука от далечна битка.
Появата му сякаш ги раздвижи и те поеха след него към гората. Не биха искали да присъстват на убийството — дори смъртоносно раненият глиган представляваше огромна заплаха — но искаха да са на мястото след това, на церемониалното разрязване на животното. Тогава този обикновен ден щеше да се превърне в истински празник, отбелязващ победата над врага.
Чосър пришпори коня си по нанадолнището, а после надясно, по посока на слабите подвиквания, които отекваха през лятната зеленина. Подобно на селяните Джефри нямаше желание да присъства на самото убийство, но за разлика от тях той нямаше вкус и към онова, което щеше да последва. То включваше отрязване на главата на глигана, изгарянето на четината, ритуалното разрязване на трупа с отделянето на черния дроб и далака за кухнята на замъка, а останалите вътрешности се даваха на кучетата за награда. Не, каза си Джефри, никога не бе имал вкус към тези церемонии, които по странен начин обединяваха благородници и селяни. Той беше градско чедо, роден и израснал на място, където, ако искаш да видиш природа, трябва да се качиш на някоя камбанария.
Във всеки случай, ако наистина искаше да се приближи към мястото на действието, трябваше да си вземе по-добър кон от онзи, който беше яхнал — наетият в Бордо. И той беше гражданин по сърце и при първия полъх от миризмата на глигана щеше да се уплаши и вероятно да го хвърли. Защо тогава навлизаше в гората, подмамен от далечните викове? Заради тревогата, от която не можеше да се отърси.
Изведнъж конят му рязко сви и Чосър едва не падна от седлото, когато един клон го удари по рамото. Хващайки се за задния лък, той успя да се задържи и успокои животното, преглъщайки една ругатня. Какво, по дяволите…
На пътеката стоеше човек. Сигурно бе изскочил от храстите и подплашил коня. Имаше дълга коса и изпити скули. Лицето му бе покрито с многобройни драскотини, сякаш беше пъхал главата си сред тръни или се бе самонаранявал. Само толкова можеше да види Джефри на слабата светлина. От мръсните му парцаливи дрехи си личеше, че човекът е горянин. Имаше скитници, които живееха достатъчно далеч от човешките селища, за да не бъдат обезпокоявани от хора, но и достатъчно близо, за да могат да се прехранват с остатъци. Понякога те бяха почитани с името отшелници. Със сигурност този човек беше от тях. Не представляваше видима заплаха, но може би криеше нож под дрипите си.
Джефри не слезе от коня. Мъжът също не помръдна, продължаваше да стои в средата на тясната пътека, сякаш искаше нещо, най-вероятно милостиня. Джефри леко смушка коня си. Той тръгна колебливо, уплашен от това привидение с опулени очи и мрачно лице. После човекът направи нещо странно. Отмести се встрани и вдигна ръка в някакъв знак. Показалецът му завършваше с дълъг нокът. Той мълчаливо сочеше посоката, в която Чосър и без това се движеше. Но стойката му, нетрепващата ръка, от която висяха парцали, нокътят, който приличаше на острие на кама, сякаш казваха: „Онова, което търсиш, е там.“
Но не това стресна ездача. Всеки, дори един горянин, можеше да реши да го упъти към лова. Беше нещо, което Джефри не бе забелязал, докато почти не се изравни с мъжа — човекът имаше само една ръка. Чуканчето на лявата стърчеше под рамото му. Вдигайки ръка в лек поздрав, Чосър го отмина и продължи през гората.
Планът на Дьо Гияк беше съвсем ясен. Да използва възможните предимства на терена, на голямото езеро и обкръжената от дървета поляна. Той бе слязъл от Брюн на няколко метра от глигана. Откакто последното куче беше хвърлено, нито едно от другите не бе посмяло да се приближи до животното. Раненият алаунт все още се мяташе на ръба на езерото, но онези, които бяха плували, вече бяха на брега и инстинктивно се отърсваха, преди да заемат нападателна позиция. Глиганът изсумтя и още повече наведе глава.
Щом Анри стъпи на земята, извади меча си. Носеше и копие за глигани, прикрепено към седлото си, но то нямаше да му послужи за това, което беше намислил. След като произнесе наум молитва към свети Хюбърт, покровител на лова и ловджиите, той пристъпи встрани, по-близо до водата. Застана там с разкрачени крака и насочен меч, и заговори на глигана.
—
Говореше шепнешком, но с почти окуражителен тон.
Глиганът замръзна на място. Отново завъртя очи.
— Хайде, хайде! — каза Дьо Гияк. — Не повиши глас, но тонът му стана още по-настоятелен. —
Той пристъпи още една крачка към водата, без да сваля поглед от олигавената уста на глигана. За секунда времето сякаш спря. Анри осъзнаваше контраста между синьото небе, по което бавно се носеха летни облаци, и тъмната кал, която лепнеше по ботушите му. Видя се отгоре, приближаващ към синьото око в средата на поляната.
Всичко стана внезапно. Глиганът се втурна към Дьо Гияк, преминавайки през кучетата, които се намираха между човека и звяра. Надигна се какофония от вой и лай, няколко от алаунтите се хвърлиха към глигана. Той им обърна по-малко внимание, отколкото човек на рой мушици, но както беше очаквал Анри, кучетата успяха да го забавят достатъчно, за да му позволят да стигне до брега. За миг те сякаш наистина успяха да спрат звяра.
Движейки се толкова бързо, колкото му позволяваше несигурната почва, Анри се запрепъва из езерото. Боеше се, че няма да е достатъчно дълбоко, но скоро бе във вода до гърдите, а още не бе стигнал средата му. Спря, за да намери добра опора на краката си — поне доколкото хлъзгавото, тинесто дъно позволяваше. Водата напълни ботушите му, панталоните прилепнаха към краката му, неприятна миризма на гнило нахлу в носа му. Но Дьо Гияк не забелязваше нищо. Виждаше само глигана.
Пробивайки си път през кучетата, огромното животно се хвърли в езерото, вдигайки фонтан от пръски и предизвиквайки вълна, която едва не събори Анри. По-скоро усетил, отколкото видял къде се намира врагът му, глиганът запляска яростно по посока към него, черната му четина стърчеше над вълните, главата му приличаше на бъчва. Анри зае позицията. Почувства нещо твърдо до петата си — камък, потънал пън — и се опря на него.
Единственото физическо предимство на човека пред глигана беше дължината на краката му, което не бе от голяма полза на сушата, където животното с лекота би го съборило, но от изключителна важност във водата. Предимството на Дьо Гияк да е до гърди във водата беше, че би могъл да нанесе удар на противника си, докато той животното трябваше да плува и тъй като нямаше с какво да го удари, беше в по- неизгодно положение. Но Анри имаше нужда от цялата си смелост, за да не помръдне, докато сумтящата глава, увенчана с глиги, цепеше разпенената вода. Изкушението да се обърне и отчаяно да побегне към брега беше почти непреодолимо. Както и противоположното желание — да нанесе удар, преди животното да е достатъчно наблизо.
Но Анри дьо Гияк стоеше непоколебимо, стиснал меча с две ръце. Той беше добър ловец, истински Гияк, и не се боеше нито от хора, нито от зверове.
Глиганът във водата може би нямаше с какво да го удари или как да го нападне с глигите си, но си оставаше смъртна заплаха заради теглото и зъбите си. Когато почти се бе нахвърлил върху Анри — вонящият му дъх и челюстите приличаха на порта към ада, а малките му очички се въртяха диво — мъжът се отмести встрани и хванал меча като огромна кама, го заби с цялата си сила между врата и предния крак на
