косата му бе посребрена, но силата на прегръдката му не бе намаляла, както и сърдечността, с която го приветства. От уважение към госта си той говореше на английски.
— Мастър Джефри! За мен е чест да бъдеш отново под нашия покрив!
— Чест е за мен, милорд.
— Желая здраве и добруване на семейството ти.
— Благодаря за пожеланията — отвърна Чосър.
— Освен това се радвам много, че те виждам пак — каза Гияк. — Чувам, че си пристигнал с някакви актьори.
— Да, наричат се „Трупата на Луп“.
— Ще идем да ги гледаме на площада след вечеря — каза Анри. После отстъпи и огледа англичанина. — Понапълнял си.
— И сега очаквам да напълнея още, ако вечерите, които даваш, не са се променили.
— Улучи неподходящ ден, Джефри. Няма да има пикантни овесарки, нито коприварчета, нито един от нашите специалитети, нищо, което върви или тича по земята, само риба и пак риба. Но утре ще си наваксаме.
— За какво, милорд?
Въпросът бе зададен от Розамонд дьо Гияк, която беше дочула последните думи на съпруга си. Джефри я беше зърнал през рамото на Анри да се насочва към тях. В същото време забеляза, че Нед Кейтън ги наблюдаваше внимателно. Поклони се ниско и каза:
— Милейди.
— Колко си официален, Джефри — каза тя усмихната. — Няма ли да получа целувка?
Така че Чосър се усмихна и двамата се целунаха. После се огледаха.
Беше ли се променила отблизо? Да, малко. Имаше ли значение? Не. Беше ли още красива? Да.
Розамонд се обърна към съпруга си и каза:
— Какво ще си наваксваме?
— Говорех за недостига на нашата трапеза в ден, когато се пости, скъпа моя.
— Нашите гости го компенсират, те са сосът към месото ни.
Тя се усмихна благосклонно на Джефри, преди да се упъти да поздрави другите гости. Между тях Чосър разпозна човека, с когото се беше разхождала край езерото. Съпругата на Анри беше любезна с всички свои гости, откъдето и да минеше, оставяше след себе си усмивки и доволни изражения.
— Ще се видим после, Джефри — каза Дьо Гияк — Още тази вечер.
Чосър кимна с глава. Анри знаеше защо е тук или поне беше отгатнал.
Звук на рог обяви началото на вечерята, гостите се струпаха около масата, за да заемат местата си в зависимост от йерархията, беше прочетена молитва и дълга редица слуги, носещи подноси, се заточи в залата. Първо поднесоха хляба и маслото, после преливащи кани с вино, последвани от блюда с цели риби и подноси, отрупани с пайове, както и купички с различни сосове, мед за подслаждане и какво ли не още.
Джефри слушаше смесицата от английски, френски и окситански, която се носеше край масата в хармония с разнообразните ухания — на джинджифил, оцет, канела, бадеми — които лъхаха от блюдата. Голяма част от разговорите бяха за днешния (неуспешен) лов на глигани. Не им беше сезонът, но един от тях всявал ужас у населението и убил двама — или бяха трима? — селяни. Не можело да го оставят да безчинства повече.
Предположението на Чосър, че момчето от градината е синът на Гияк, се оказа правилно. Младият Анри обслужваше баща си като добре обучен оръженосец. Ако на трапезата имаше месо, той би му го нарязал. Освен сина присъстваха и две привлекателни млади жени, дъщерите на Анри и Розамонд. Когато Чосър беше пленник в Гияк, те бяха още малки и не се явяваха пред гостите.
Гостуваха група благородници, по-знатни от английските посетители, затова и седяха по-близо до домакините. Джефри се заинтересува особено от мъжа, който седеше отляво на Розамонд, същия, когото беше видял в градината. От другата му страна седеше друга дама, по-възрастна. Чосър се обърна, за да сервира на съседката си от общото блюдо и я запита дали познава кой е привилегированият гост до графинята.
Съседката му беше доста възрастна, но сините й очи сред мрежата от бръчки гледаха зорко.
— За съпруга й ли говориш?
— Него познавам — каза Чосър. — Но другият…
— Гастон Флорак. Кастелан на съседното имение, но човек не би го повярвал, като се знае колко време прекарва тук.
Джефри си спомни каретата и ескорта, които бяха ги изпреварили през деня.
— Може би е дошъл заради лова.
— Може да се каже — отвърна съседката му с тон, който намекваше, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Съпруга ли му е жената, която седи от другата му страна?
— Доста си любопитен за странник, при това англичанин.
— Някога прекарах тук доста време — каза Чосър.
— Не, не е съпругата му. Тя е мъртва. А тази дама е и малко старичка за него, не мислиш ли?
— Твърде галантен съм, за да кажа нещо подобно, мадам.
Съседката на Чосър — която беше значително по-възрастна от дамата, която току-що беше споменала — махна към него с лъжицата си.
— Глупости! — каза тя — Мога да разпозная клюкарите от сто крачки, камо ли когато ми седят под носа. Признай си, че обичаш да клюкарстваш.
— Разкри ме — отвърна Джефри.
— Аха — каза жената, тъпчейки рибен пастет в устата си. Тя млъкна, за да избърше със салфетката мазно петно на брадичката си, после каза заговорнически.
— Искаш ли да знаеш повече?
— Разбира се.
— Говореше за лов, англичанино. Знай тогава, че според слуховете дивечът, който Гастон Флорак преследва тук, е жена, и то вече обвързана.
Чосър погледна към средата на масата. Розамонд Гияк беше склонила глава към госта си. Изглеждаха също тъй близки, колкото по-рано същата вечер в градината, само че сега говореше Флорак.
— Каза, че доскоро е бил женен — подкани той съседката си.
Жената остави лъжицата си и заби ножа в блюдо скариди в оцет. Чосър бързо отдръпна ръката си по- далеч от него. Беше чувал за хора, изгубили пръстите си, докато са споделяли едно и също блюдо с друг.
— Да, Гастон Флорак имаше съпруга — каза жената, преди скаридата да изчезне в устата й. Джефри изчака тя да я сдъвче с наслада. — Казват, че починала след голямо пиршество. От прекаляване с нещо…
— А ти какво би казала?
— Нищо — отвърна жената и притисна салфетката към устните си в знак на задоволство или за да подчертае отговора си. — Нищо не бих казала.
— Дори на един клюкар?
— Флорак е влиятелен човек, почти колкото Анри дьо Гияк. Клюките понякога са опасни.
— Оставяш ме жаден за още, мадам.
— Що за думи към една стара жена!
Тя го стрелна с поглед, преди да набоде още една скарида. В този момент засвири музика. Докато вечеряха, певец с цигулка застана в галерията. Той внимателно докосна струните, преди да засвири нежна мелодия, в която се долавяше и някаква рязка нотка, като пикантния нюанс, който придаваха подправките на повечето от поднесените ястия във вече полуопразнените блюда. Докато пееше, в залата настъпи тишина. Чосър наблюдаваше как последните слънчеви лъчи се плъзгат по стената срещу западните прозорци. Когато песента свърши и беше повторена, пажовете запалиха свещите и маслените лампи. Сенките в залата се сгъстиха.
— Разбра ли песента, англичанино? — попита старата жена.
