Чосър и Домът на славата

бдеше край носилката. Главата й често клюмваше върху повехналите гърди и също толкова често тя се стряскаше и тихичко изпискваше при вида на непознатата обстановка. В съседната стая лежеше Розамонд дьо Гияк. Първия път, когато чу старицата да вика, косата й бе настръхнала. Сънят я споходи едва когато първите проблясъци на зората осветиха прозореца. В близката стая младият Анри спеше учудващо дълбоко. Когато се събуди на другата сутрин от приглушените звуци из сградата, му трябваше известно време, за да си спомни, че баща му беше мъртъв. Не беше така с дъщерите на Анри, които плакаха и се утешаваха взаимно през кратката нощ.

Няколко етажа по-ниско, в едно от помещенията, които служеха за склад, но можеха да се използват и като килии, когато беше нужно, мъжът на име Матийо се въртеше неспокойно върху купчината чували, на каменния под. Не бе забелязал твърдия под или влагата. Драскането и тропането не го плашеше, беше му приятно. Бе свикнал с нощните шумове в гората. Но всеки път, когато погледнеше нагоре, отначало не разбираше защо звездите са угаснали, а после носът му се чудеше — ако носовете могат да се чудят — защо въздухът е толкова задушен и застоял. В заблудата си той издра лице с единствената си ръка. Дългите му нокти очертаха нови следи и разкървавиха старите, така че лицето му се покри с кръв.

Единствените му спомени от деня бяха, че бе объркан и изплашен. Група въоръжени мъже го беше хванала на едно от местата, където си беше направил легло, оковаха го и опипаха тялото му и дрипите, които едва го покриваха. Един от мъжете ликуващо вдигна нещо, което блестеше в синьо, тъмносиньо като небето в края на деня. Поведоха го, препъващ се, вън от гората — пътуване, изпълнено с ругатни (не негови, естествено), преминаване през някакво място с къщи и мълчаливи зрители. После преминаха през големи врати и под високи стени, слязоха по стълби и го вкараха в тази тъмна дупка. Като животните Матийо можеше да си спомня откъслечни образи от миналото и осъзнаваше настоящето. Но не можеше да гадае бъдещето, ничие бъдеще. Сви се върху мръсните чували и закри окървавеното си лице с ръка.

15.

— Божичко, Джефри, какво ще правим? — каза Нед Кейтън.

— Да правим? Нищо.

Нед Кейтън беше единственият от тримата, който реагираше явно на напрежението в ситуацията им. Алан Одли беше пухтял и нареждал, че това е позор, че е престъпление те тримата — като англичани, като служители на краля на тази провинция — да бъдат държани като затворници. Но после сякаш се бе примирил с положението и бе застанал до решетката на прозореца, единственото място, през което влизаха въздух и светлина отвън и който гледаше към един от вътрешните дворове на замъка. Затова пък Нед бе пребледнял и бе започнал да си мърмори под нос, подхвърляйки от време на време забележки към Чосър, от които ставаше ясно, че го обвинява за случилото се.

На Джефри му се бе случвало и друг път да бъде задържан. Дори при първоначалното си идване в Гияк преди повече от десет години той бе пленник, макар да се отнасяха с него като с лорд. Но тогава, разбира се, Анри командваше тук, а и Чосър беше военнопленник. Изглежда сега сенешалът Фоа бе взел нещата в свои ръце, заявявайки, че затваря англичаните, за да бъдат в безопасност. Според него, из замъка и околността му се носели какви ли не слухове. Макар да били задържали виновника за смъртта на Дьо Гияк, това не възпряло нито приказките нито обвиненията. Като чужденци Чосър, Кейтън и Одли били в уязвима позиция. Фоа беше толкова доволен от този израз, че го повтори, „в уязвима позиция“. Ще е по-добре за всички, ако известно време не се мяркате пред очите на местните. Така че, както виждаш, мастър Чосър, затваряме ви тук заради собствената ви безопасност.

Чосър беше подмамен да излезе от стаята си рано сутринта, когато обитателите на замъка започваха да се раздвижват. Нисък мъж с неприятно луничаво лице бе почукал на вратата му не особено внимателно и му бе казал, че Ришар Фоа го вика спешно в покоите си. Чосър се бе облякъл с мисълта, че Фоа може да е размислил след разговора им предната вечер. Отведоха го по някакви безлични коридори в едно отдалечено крило на замъка. Тъкмо си мислеше, че Фоа със сигурност би трябвало да е настанен по-добре, а не в тази зле осветена и проветрена част, когато видя двама войници на пост пред солидна врата. Един от тях почука и отвътре отвориха. Светлината бе слаба, но очите на Джефри вече бяха привикнали към нея. Забеляза, че Кейтън и Одли са вече вътре с още двама въоръжени мъже. Кой знае защо поведението им — на Нед и Алан — му напомни на ученици, хванати да правят беля. Значи това беше капан, но бе твърде късно, за да успее да избяга. Нямаше смисъл и да протестира, тъй като разбираше, че заповедта за задържането им не е била дадена от луничавия мъж, който с ироничен поклон му направи знак да се присъедини към спътниците си. Войниците излязоха и вратата се затвори с трясък, последван от превъртане на ключ. В стаята имаше дъбова маса със столове и празна ракла. Мирис на изгорели дърва се носеше от каменните плочи на голямо огнище. Чосър надникна вътре и погледна нагоре към комина, който се стесняваше и извиваше нанякъде. Усети мирис на влага и сажди. Стените на стаята бяха голи. По оскъдното обзавеждане реши, че вероятно стаята е предназначена за дежурната стража.

След около час вратата се отвори и на прага застана Ришар Фоа. Той запълни пространството, запречвайки повечето светлина, която влизаше от коридора. Почти с извинителен тон той обясни защо са тук. Било въпрос само на часове, най-много на ден, докато ги освободят, каза той. После си тръгна.

Тогава Нед Кейтън започна да задава въпроси. Защо сме тук? Какво ще правим?

— Да правим? Нищо — отвърна Джефри.

— Нищо ли?

— Трябва да приемем положението от добрата му страна. Не искат да ни навредят.

— Как можеш да говориш така, когато сме затворени против волята си?

— Защото не са ни хвърлили в килия или затвор. Тук е хладно и сенчесто и ще бъдеш благодарен за това по обяд. Чу какво каза сенешалът. Скоро ще бъдем на свобода.

В отговор Кейтън изсумтя. Алан Одли продължаваше да гледа през прозореца. Джефри не изпитваше такава увереност, каквато показваше пред спътниците си, но не вярваше, че са в сериозна опасност. Да затвориш английски пратеници под претекст, че така им осигуряваш временна безопасност е едно, да стигнеш по-далеч би означавало да получиш отговор с желязо от двора на принца в Бордо. Войни са започвали и по по-дребен повод. Освен, разбира се, ако някой не се опитваше именно да подпали война…

Малко по-късно им донесоха много храна, сякаш за да ги обезщетят за задържането. Месо и сирене, хляб и вино. Не бяха яли от дванадесет часа и повече, и за известно време забравиха трудното си положение и се развеселиха под влияние на питието. После ги заведоха един по един и под стража да се облекчат, във влажен и миризлив нужник, който се намираше в най-външната част на стената, така че всичко се изливаше право в реката.

Когато всички се върнаха, Алан седна до стената под решетката. Скоро главата му клюмна и той тихичко захърка. Макар да бяха отново заключени, Нед провери вратата, сякаш не вярваше на ушите си. После седна на масата и се вторачи в пространството. Джефри се чудеше дали отвън имаше войници. Мислеше и какво да прави по-нататък. Естествено, нямаше какво да се прави, както бе казал на Нед. Затова се зарадва, когато откри в джоба си „Утешението на философията“. Сигурно я бе прибрал там вчера и бе забравил. Това беше връзката с обикновения живот, ръкопис, изписан със собствения му нечетлив почерк, който препоръчваше търпение и смирение, когато изпаднеш в беда. Спомни си, че Боеций също е бил в затвора. (Потисна мисълта, че скоро след това са го убили.) Прозорецът не беше много голям, но южното слънце на двора блестеше през него и имаше достатъчно светлина, за да може да чете.

Чосър отвори книгата и я сложи на масата, седна и зачете. Сенките в стаята се раздвижиха. Въпреки че бяха отделени от външния свят със стена, дебела повече от метър, въздухът беше топъл и задушен. След известно време Алан се събуди и отново се загледа през прозореца.

— Какво виждаш, Алан? — попита Нед.

— Нищо. Навън няма никого. Къде ли са всички?

— Какво четеш, Джефри? Пак ли някаква стара книга? — продължи с въпросите Кейтън.

Чосър я вдигна, за да види младежът, че е същата.

— О, утешението на философията. Ха!

— Не говори прибързано, приятелю. Чуй какво пише авторът. „Мислиш, че Фортуна се е обърнала срещу теб; но не си прав. Тя по-скоро запазва обичайното си поведение — да се променя непрекъснато. Същото е