Тялото му се загърчи.
А какво си мислеше Матийо, докато ставаше всичко това? Какво усещаше? Всъщност не мислеше нищо и не почувства нищо. Беше усетил въздуха — горещ и задушен, но по-добър от застоялия в килията — докато го влачеха през площада и го качваха на каруцата. Бе погледнал за миг към небето. Част от него отбеляза, че това също е по-добро от тъмния покрив на мястото, където го бяха затворили. Прониза го страх, когато сложиха въжето около врата му, но това бе по-скоро, защото го вързаха, отколкото поради ясно съзнание какво ще му се случи. Горкият човечец никога не бе присъствал на екзекуция. Пред него имаше гора от обърнати нагоре лица, безизразни и тихи като цветя под слънцето. След това почувства нещо да стяга гърлото му, чу стържещ звук и изпита чувството, че земята се изплъзва от краката му, докато стягането ставаше все по-силно.
А след това нямаше нищо…
Възлите, които Жан Кадо бе вързал на равни интервали, помагаха, осигуряваха опора на ръцете и краката. След време Джефри Чосър стигна до мястото, където бяха свързани двете въжета. Под коленете и стъпалата си виждаше стената на кулата. С ъгълчето на окото си съзря някакви фигури. Някой извика. В далечината се чу гръм. Имаше още много път. Спомняше си как като дете се покатери на крушово дърво и за първи път разбра колко различен изглежда света дори от малка височина. И нещо по-важно — от какво значение са няколко метра, когато мислиш за тях, стъпил на земята и когато измерват разстояние, от което да се спуснеш.
Продължи надолу, докато масивните блокове на кулата се сляха със скалите, върху които беше издигната, а после още малко, докато въжето свърши. Спусна се, докато ръцете му стигнаха почти до края на въжето. Оттук до земята имаше няколко метра. Кадо, Кейтън и Одли чакаха да го хванат. Той се пусна и почти се строполи в протегнатите им ръце.
Приятелите му бяха стъпили здраво на един скалист склон, обрасъл с трънливи храсти и дъбови издънки. Чосър изчака секунда, за да свикне с усещането за земя под краката си. Погледна зачервените си ожулени длани и опъна крака, единият от които още трепереше от спускането. После отупа прахта и парченцата мазилка от дрехите си, почеса се по носа и кихна.
— Хайде, Джефри — каза Нед.
Без да говорят повече, те хукнаха надолу по склона. В подножието му имаше отъпкана тревиста пътека, която се виеше около основите на замъка. Жан Кадо ги поведе наляво й след малко се озоваха в открито пространство край Дордона. Вятърът бръчкаше повърхността на водата. Черни облаци се събираха на запад, чуваха се гръмотевици.
Малко по-нагоре по течението имаше воденица. В другата посока наклонен участък водеше към кей, примитивна конструкция от греди и подпори, която навлизаше три-четири метра в реката. Едномачтов речен кораб беше завързан за него. Единственото му платно бе свито. Близо до руля се виждаше четириъгълен навес. Иначе палубата беше празна, като изключим няколко души и — по-интересното — каруца и кон.
Чосър разпозна, че е широкодънен кораб, каквито използваха за превозване на максимално количество товар с възможно най-малко екипаж. Превозваха най-вече бъчви с вино и дъбови или кестенови трупи от горните райони на реката до Либурн или Бордо. Подобно на солидни матрони, тези кораби се движеха полека, предпазливо, но не и тромаво.
Когато се доближиха, Чосър разпозна коня и каруцата, както и някои от хората на борда. Конят беше Ронс, каруцата беше истински ковчег, в който се криеха богатствата на света, а хората бяха актьорите на Луп. Очевидно това беше корабчето, за която бе споменал Кадо и всички щяха да пътуват заедно. Не, да избягат заедно.
— Братовчед ми Арно е тук — каза Жан и посочи към хората на палубата. — Това е неговият кораб.
— Много добре — каза Джефри, който си припомни, че Жан е отраснал в тази част. — Благодаря, Жан.
Англичаните се поздравиха сдържано. Нямаше време. Чосър и другите се качиха на борда. Кадо прегърна един мъж и Чосър реши, че това е братовчедът, който приличаше на бъчвите, които превозваше. Екипажът беше от четири-пет души. Актьорите — Маргарет и Алис Луп, заедно с Том, Саймън и сивобрадия Мартин — се бяха скупчили близо до тъпия нос на кораба. Алис държеше малкото кученце на име Цербер. В средата на кораба Луис говореше успокоително на Ронс. Ушите на коня бяха щръкнали, усещайки приближаващата буря и той пристъпваше неспокойно на спънатите си крака. Каруцата на актьорите, завита с платнища, беше вързана за трупчетата, прикрепени за палубата. На борда небрежно се бе облегнал човек, който сякаш не принадлежеше нито към актьорите, нито към екипажа, но се стори странно познат на Чосър. Къде ли го беше виждал?
Едри капки дъжд внезапно се посипаха по палубата и набраздиха водата. Събиращите се облаци се разцепиха от светкавица и гърмът се чу наблизо. Силен топъл вятър премина по долината на реката като въздишка. Чосър погледна през рамо към замъка Гияк. Той се издигаше от скалите над брега, подчертавайки вечното си право да оцелява след летни бури и мразовити зими, както и след хаоса, предизвикван от чисто човешките дела.
Внезапно иззад ъгъла се появи група въоръжени войници. Не беше ясно дали преследваха някого, но щом видяха кораба, започнаха да викат и да махат. Засилващият се вятър и дъждът заглушаваха думите им. Те затичаха по склона към кея. Още преди да ги види, братовчедът на Кадо, който стоеше до руля, беше дал заповед да отвържат кораба. Един от екипажа откачи последното въже от стълба на кея и скочи на борда. Останалите го отблъснаха от речния бряг с дълги върлини и той заплава свободно. При такива условия не можеха да използват платното, но за щастие течението беше силно и скоро ги понесе към средата на реката.
Войниците — бяха половин дузина — се наредиха на кея. Един от тях вдигна арбалета си, но колебливо, сякаш чакаше команда да стреля. Дали някой я даде, така и не се разбра, защото в същата минута пороен дъжд се изсипа над реката и ги скри от поглед.
След миг пътниците бяха подгизнали. Водата барабанеше по палубата. Тя правеше дрехите тежки като олово, стичаше се по брадите, пълнеше ботушите. Повечето от пътниците забързаха към навеса на кърмата, но капитанът остана на руля, а двама от екипажа — на носа, за да се взират през завесата от дъжд за камъни и плитчини. Напредваха бавно и колебливо, въпреки течението, защото вятърът беше насрещен. Без да обръща внимание на бурята, Луис Луп продължаваше да шепне на Ронс, който стоеше с наведена глава и треперещи хълбоци. Гръмотевиците се чуваха почти над главите им, блясъкът на светкавиците придаваше мъртвешка бледност на реката.
Под навеса, направен от платнище, опънато на дървена рамка и, според Чосър, предназначен да пази по-скоро от слънце, отколкото от дъжд, имаше малко място. Той, Кейтън и Одли се сгушиха до актьорите. Въздухът беше влажен и лепкав, макар че вятърът шибаше краката им.
— Обикновена лятна буря — каза Жан Кадо, но трябваше да крещи, за да го чуят.
Чосър не го чу. Гледаше към непознатия сред тях, когото бе забелязал преди, онзи, когото мислеше, че е виждал някъде. Кой беше той? После си спомни какво беше казал Луис Луп на поляната, където бяха открили тялото на Анри. „Имаме нов актьор на мястото на Бъртрам.“ Това сигурно беше той.
Мъжът забеляза, че Чосър го наблюдава и се усмихна. Или по-скоро горната му устна се повдигна и се видяха кучешките му зъби. Чосър си каза, че не би искал да вижда често тази усмивка.
На площада тълпата се бе разпръснала, когато заваля силно и гръмотевиците се събраха над главите им. Някои от хората може би щяха да останат, ако Матийо умираше бавно, ако се бореше и риташе. Но горянинът беше мъртъв. Висеше неподвижно от въжето. Водата обливаше тялото му и се стичаше от стъпалата му. Оронен от вятъра кестенов цвят се бе посипал на земята.
В замъка Ришар Фоа и Гастон Флорак обсъждаха последните събития.
— Сигурен ли си, че са избягали? — попита Флорак.
— Да, хората ми са ги видели.
— Твоите хора?
— Ако предпочиташ, хората на покойния ми господар, няма значение. Чосър и останалите се канели да отплават с кораба, когато започна дъжда.
