Онова, което го притесняваше, не беше мисълта за спускането, увиснал на въжето. Или по-скоро този страх не беше по-голям от мисълта за друго унижение, което може би го очакваше.
— Какво ще правим, когато се спуснем? — попита Нед Кейтън.
— Уредил съм всичко — отвърна Кадо.
Кейтън погледна към Чосър, който кимна в знак, че трябва да му се доверят. Можеше да добави и че нямат голям избор. Новината, че едноръкият Матийо ще бъде екзекутиран за убийството на Гияк беше разтърсила Джефри. Той бе казал, че е нужен правник, за да определи деликатния момент с правомощията в имението на Гияк, но колкото и да бе невеж в това отношение, бе напълно убеден, че Ришар Фоа — ако сенешалът бе наредил да обесят Матийо — превишава властта си. Най-малкото за смъртта на важна личност като граф Дьо Гияк трябваше да бъде съобщено в съда на принца в Бордо и да бъде направено обстойно разследване. Фактът, че това бе пропуснато, за Чосър бе доказателство, че Ришар Фоа, може би подтикван от Гастон Флорак, не се интересуваше от последствията… или разчиташе, че англичаните няма да контролират още дълго тази част на Гийена. И ако беше така, тогава положението им беше по-несигурно, отколкото Чосър беше казал на спътниците си. Онова, което бе започнало като мисия за запазване на съюзник, вече се свеждаше до една съвсем проста задача — да запазят главите си.
— Кой ще е пръв? — попита Кадо.
Никой от англичаните не прояви желание. Кадо промърмори нещо под нос, обърна се и мина през отвора, който водеше към процепа за стрелци. Легнал по корем, той тръгна с краката напред, странен процес, тъй като тялото му трябваше да застане под лек ъгъл нагоре. Одли и Чосър се наведоха да избутат раменете и разперените му ръце. Притиснал въжето под тяло си, Кадо закриваше светлината. Подобното му на бухал лице бе изопнато и съсредоточено. Когато краката му стигнаха ръба на отвора, той изохка — звук, който изразяваше нещо средно между тревога и задоволство. После с една ръка се хвана за вътрешния ръб, а с другата сграбчи въжето и двете половини на тялото му бяха почти идеално балансирани — вън и вътре. Почти, но не съвсем. На този етап и двете му ръце бяха хванали въжето. С последен тласък на тялото Жан Кадо се прехвърли през ръба. Сега само раменете и главата му се виждаха на фона на бледото небе.
— Дръж се здраво и Бог да ти е на помощ, Жан — каза Джефри.
Мъжът кимна и изчезна от поглед. Въжето, опънато между халката на капака и отвора за стрели, леко потрепна. Останалите чакаха, агонизиращи от напрежение, опънатото въже внезапно да се отпусне, чакаха вик или шум от далечно падане на тяло. Най-накрая въжето се отпусна, но не последва никакъв звук, освен шумоленето на вятъра. Алан Одли подръпна лекичко въжето и сви рамене.
— Трудно е да се каже дали на другия край има някой.
Опита се да говори безгрижно, но гласът му трепереше. Джефри пропълзя до отвора и погледна надолу. След каменния полумрак на стаята в кулата, горещият въздух и слънцето го удариха в лицето като плесница. Отначало не виждаше нищо. После съзря мъничката фигура далеч долу, която махаше с ръце. За миг се зачуди кой ли е. После се отдръпна.
— Спуснал се е. Просто се спускате от стената, отдолу има склон, но не твърде стръмен, защото Кадо стои на него и маха с ръце. Кой ще е следващият?
— Защо не ти, Джефри? — попита Нед.
— Не — отвърна той и бързо добави. — Имам си причина да искам да остана последен.
— Никой не може да каже, че един Одли се е уплашил да направи нещо, което е сторил един гасконец.
С тези думи Алан подаде краката си през отвора и скоро от него се виждаха само глава, рамене и две ръце, стиснали въжето. След това под одобрителния шепот на Джефри и Нед той изчезна от поглед.
Изчакаха няколко минути. Въжето леко се отпусна и отвън се дочу далечен вик. Нед Кейтън беше следващият. За лека изненада на Чосър той се промъкна без възражения през тясното пространство и се спусна от ръба. Ако някой наблюдаваше отдолу, сигурно му се струваше, че кулата бълва хора.
Джефри изчака, докато чуе отново вик отдолу. Чу вик, който показваше, че Нед също е слязъл. Той се ослуша пак. Някакво странно свойство на кулата усилваше всеки шум. Затръшна ли се нещо долу? Не беше ли това шум от тичащи крака по спираловидното стълбище? Не, но някой можеше да дойде всеки момент. Той реши, че обитателите на замъка са на селския площад или струпани по бойниците, които гледаха към него.
Макар да не бе гъвкав като спътниците си, той се промъкна през отвора. Ръцете му се хлъзгаха по студения камък. Краката му се плъзнаха през ръба и увиснаха в празното пространство. Усещането не беше приятно. Легнал по корем, той се избута още. Въпреки хладината в стаята, по лицето му се стичаше пот.
Сега, когато все по-голяма част от тялото му провисваше във въздуха, той стигна до момента, от който се боеше — не най-опасният, но най-унизителният, за който непрекъснато мислеше. Затова бе настоял да тръгне последен — боеше се, че хоризонталният отвор в стената ще бъде твърде тесен, за да успее да се промъкне през него. Той беше достатъчен за дребния Жан Кадо или младежите, макар че Нед беше доста набит. Те можеха да се плъзнат през него като горещо масло в гърло. Но за мъж, който беше малко по… малко по-закръглен, да кажем… това беше доста трудна маневра. Той бе преценил възможностите. Да заседне унизително наполовина вън, наполовина вътре, висейки на стотици метри над земята, заклещен в каменния тунел. Или Нед и Алан да го бутат със смях и ругатни. Да тръгне последен означаваше, че другите ще са навън и ако не са в безопасност, поне ще са на твърда земя.
Чосър беше стиснал така здраво въжето, както само страхът може да те накара. Почувства как се плъзга през ръба като бавно изливана течност — о, колко бавно — от гарафа. Беше трудно, но реши, че ще успее да мине през отвора. Едното унижение му беше спестено. Странно, че се страхуваше повече от унижението, отколкото от смъртта. Сега вече трябваше да се бои само от смъртта. Слабините му преминаха през ръба, последвани от добре закръглените му талия и корем. И изведнъж се оказа увиснал на самия ръб на отвора, с протегнати към въжето ръце. Сети се за историята, която бе разказвал в помещението за стражата. За Арверагус, Доригена и Аурелис. Беше изоставил на неизвестно бъдеще младия Аурелис, след като той бе скочил в морето. А сега той, не толкова младият Джефри Чосър, щеше да се впусне в неизвестното.
Стената беше на няколко сантиметра от носа му, твърде наблизо, за да може да концентрира погледа си. Не гледай надолу, каза си той, не гледай и нагоре, нито встрани, не гледай наникъде. Вместо това се спускай. Движи се по-бързо, преди ръцете ти да се уморят да издържат теглото ти. Краката му инстинктивно се бяха усукали около въжето. Спусна се на няколко метра. Лактите и коленете му се удариха в камъка. Носът му го засърбя и той се съсредоточи върху това, за да не мисли за друго. Усещаше жегата, която лъхаше от стената. Слънцето напичаше гърба му, но отдолу усещаше огромна празнота. Под него нямаше нищо…
На селския площад се канеха да обесят едноръкия. Качиха го на каруцата. Гийом и тромавият му помощник поспориха какво да направят с единствената ръка на Матийо, докато местният свещеник произнасяше молитви, които никой не слушаше. Единствената ръка беше проблем. Не искаха дивият горянин да замахне към палачите си със закривената си ръка или да драска по врата си в опит да разхлаби примката. Но обичайният метод с връзването на ръцете зад гърба не беше възможен. Накрая пристегнаха парче въже около торса му, така че Матийо да не може да движи горната част от тялото си. Краката му оставиха свободни, тъй като ритането на осъдения беше заслужена част от зрелището в подобни случаи. Сега Матийо стоеше — или по-скоро се бе отпуснал, поддържан от войници от двете страни — а въжето се спускаше от клона на кестена и завършваше в примка около врата му. Бледи цветове обсипваха раменете му.
Тълпата бе притихнала. Един-двама души може би дори изпитаха тръпка на жалост към тази няма и обезобразена фигура. Но повечето бяха разочаровани, че осъденият ще си отиде кротко. Все едно вече беше мъртъв. Така и изглеждаше. Очите му бяха полузатворени, лицето му представляваше маса от белези и кървави драскотини. Дрехите му приличаха на парцали от мъртвешки саван, през който се провиждаше костеливото му тяло — орехово на цвят поради постоянното излагане на стихиите. Жълтото небе тегнеше над селския площад. Откъм хълмовете от другата страна на реката се дочу тътен, сякаш някой в съседна стая разместваше безпричинно мебелите.
Когато въжето беше затегнато около кльощавия врат на Матийо, войниците слязоха от каруцата. Сега го крепеше само въжето. Гийом даде нареждане и войниците смушкаха и заудряха мулето, което тръгна, теглейки каруцата след себе си. Краката на Матийо издраскаха по дъските, преди да увиснат във въздуха.
