— Какво става тук? — попита Нед, сякаш в отговор на мислите му.
— На тъмно сме — каза Алан Одли и тихо се засмя на шегата си.
Докато лежеше на неудобната палуба на товарния кораб и очакваше първите проблясъци на зората, Джефри Чосър откри, че не може да заспи. Бяха се измъкнали от Гияк, но не можеше да се отърве толкова лесно от спомените за всичко, което се бе случило там и най-вече за сцената на поляната, където лежеше тялото на Анри.
Някой бе убил Анри дьо Гияк, в това не се съмняваше. Предполагаемият престъпник беше заловен и наказан, но виновният със сигурност не беше Матийо.
Но ако не беше Матийо, кой беше тогава?
В ума му се редуваха образите на онези, които биха имали интерес от смъртта на Анри.
Лицето, напомнящо мъртвешка глава — Хюбърт, ако това бе истинското му име. Той ги бе преследвал поне от Дувър. Хрумна му, че може би Хюбърт беше виновен за нападението в „Петкракия овен“ в Кале и опита за подпалване на хана. Ако Джефри беше прав в предположението си, че той е искал да се докопа до кесията, която още висеше на врата му като воденичен камък, значи не бе успял — но за малко. И тъй като отново не се бе добрал до него, Хюбърт бе изчакал до възможността да се присъедини към трупата на Луп. За да го постигне, се бе опитал да убие Бъртрам. Очевидно за него животът нямаше значение, вероятно дори му беше приятно да убива хора. Джефри бе срещал такива хора на поход, макар че те по-скоро се срещаха не между обикновените войници — които бяха по-загрижени откъде ще намерят какво да хапнат и дали ще се приберат у дома живи и здрави — а в редиците на наемниците.
Но Хюбърт със сигурност, също като наемниците, работеше за някого. Вероятно целта му бе да попречи на Чосър да убеди Анри дьо Гияк да потвърди верността си към Едуард III — или като открадне кесията, или като го убие, преди да стигне Гийена. Подобна постъпка би била в интерес само на една група: сподвижниците на френския крал Шарл. Те искаха да предизвикат война с англичаните. И ако не бяха сигурни в някой от аквитанските благородници, всичко, което би го накарало да се обърне към Париж, би било оправдано. Но ако наистина това беше целта на Хюбърт, тогава мисията му бе безсмислена. Анри не бе проявил склонност да бъде убеден, а и без това вече беше мъртъв. Дали Хюбърт бе предпочел да опрости нещата, като убие граф Дьо Гияк? Но това едва ли щеше да бъде нужно, ако графът наистина имаше намерение да мине на страната на Франция.
Умът на Джефри познаваше тъмната сцена, където дипломацията и интригите понякога се съюзяваха, а друг път се бореха, и той остави настрана въпроса дали Хюбърт е убил Анри дьо Гияк. Вместо това се замисли за някои от другите, които може би се бяха зарадвали на смъртта на графа или дори бяха я организирали.
Беше му неприятно да допуска, че Розамонд може да е между онези, които бяха желали смъртта на Анри. Не че би могла да убие сама съпруга си, макар да имаше силата за това (спомни си как бе размахвала ловния меч в градината и как здраво бе стиснала китката му в спалнята) — тъй като бе в неговата стая, когато Анри беше преследвал глигана. Все пак си каза, че човек, който познаваше тайните изходи от замъка и горите наоколо, би могъл да стигне до поляната и да се върне за сравнително малко време. Тя не беше присъствала, когато бяха върнали тялото в замъка, появи се малко след това. Бе трудно, почти невъзможно да мисли за Розамонд като за убийца, но тя бе властна и решителна жена. Можеше да е подкупила или прелъстила някого, за да го направи. Или поне да е приела без възражения резултата. Мотивът й беше достатъчно ясен, ако бе влюбена в Гастон Флорак, каквито признаци имаше. Чосър си спомни как веднъж тя му бе споменала за любовта на Николет и кастелана. В тази история се разказваше за жена, който мечтае за смъртта на съпруга си, за да бъде свободна и да се омъжи за любимия си.
И тази мисъл доведе до друга… че Гастон Флорак можеше да е убиецът на Дьо Гияк. Чосър не бе го виждал много, но бе останал с впечатление, че той е мъж, който знае как да постигне желаното, без да се съобразява с нищо. Ако искаше дамата, ако искаше да сложи ръка на земите на съседа си, щеше ли да се поколебае да действа с нужната жестокост, когато види възможност? Беше изчезнал от очите на другите по време на лова. Нямаше кой да свидетелства за действията му, а едва ли някой щеше да го разпита какво е правил.
Същото се отнасяше и до сенешала Ришар Фоа. Не беше толкова ясно какво би спечелил той от смъртта на господаря си, но не беше ли възможно и той да се е надявал да спечели благоволението на Розамонд, или Флорак да му е обещал някакви бъдещи изгоди? А ако е бил убеден, че Анри трябва да застане на страната на френския крал, дали не се е уплашил, че господарят му ще мине в английския лагер? Икономите и сенешалите бяха като хора, поканени на пиршество, на които е разрешено да опитат само по малко от всяко ястие. Имаха местна власт, но прекарваха живота си сред онези, които управляваха в действителност. В подобна ситуация някои хора доста се изнервяха.
Разбира се, трябваше да обмисли и странната история с Нед Кейтън. На вид Нед беше почтен и добродушен. Но, помисли си Джефри, представи си, че съм прав и Анри е бил баща на Нед. И Нед е открил това, след като сме пристигнали в Гияк. Или се е досещал и преди. Възможно ли е шокът от откритието да го е подлудил? Или е бил решен да отмъсти за някоя въображаема обида, нанесена на красивата му майка? Нед също беше останал сам за известно време в гората. Може да е срещнал ранения и изтощен Дьо Гияк и да се е възползвал от момента. Не беше невъзможно.
След като премисли всичко това, Джефри реши да го разкаже на Джон Гонт, когато се върне в Англия, а Бог знае кога щеше да настъпи този благословен миг.
Ришар Фоа беше ядосан на Гийом.
— Как така не можеш да ги намериш?
— Изчезнали са по реката.
— Вземи хората си и ги последвай.
— Най-вероятно вече са напуснали кралството.
— Сигурно отиват в Бордо. Трябва да ги спрете, преди да стигнат до двора на принца.
Гийом се замисли за миг.
— Трябва да слязат в Либурн — каза той. — Всички кораби по реката спират там.
— Много добре — каза Фоа. — Ако тръгнете веднага, ще ги изпреварите. Стигнете първи до Либурн и се разправете с тях там. Колкото по-далеч от тук, толкова по-добре.
— На всяка цена ли, сър?
— На всяка цена. Подробностите не ме интересуват.
17.
Пътуваха по онази част на реката, в която нахлуваше приливът, чак до Либурн, докъдето свършваше пътят на братовчеда на Кадо. Там се сбогуваха с шишкавия Арно. Джефри не можа да види пръстена, за който твърдяха, че бил на Анри дьо Гияк и Матийо го откраднал от ръката му. Ако наистина с него бяха заплатили на капитана за пътуването, той сигурно бе решил, че не е безопасно да се перчи с него пред непознати. Но пътуването бе приключило и те слязоха на брега близо до градските стени на Либурн, който се намираше на около тридесет километра източно от Бордо. Актьорите заедно с каруцата и Ронс се струпаха на препълненото пристанище. Цербер тичаше наоколо, доволен, че е на суша. Нед и Алан им помогнаха да разтоварят багажа си. Нед беше особено старателен, надявайки се да блесне в очите на Алис. Междувременно Чосър изпрати Жан Кадо да потърси къде да се настанят.
А сега на Джефри му предстоеше приятна среща, защото съзря позната фигура в другия край на пристанището. Беше сивокосият капитан на „Арверагус“ Джак Дарт. Той си проби път през групите хора, скупчени край брега — войници, търговци, безделници — и потупа Дарт по рамото. Ако Джак бе изненадан да види Чосър, не го показа.
— Какво правиш тук? — попита мрачният английски капитан. — Мислех, че имате работа в Бордо.
— Работата ми ме отведе по-далеч, отколкото очаквах. Трябваше да навлезем навътре в сушата — каза Чосър. — И аз мога да те питам същото. Какво правиш ти тук?
— Нали помниш, че понесохме щети, когато пресякохме наносите, за да навлезем в Жиронда?
Чосър си спомни стърженето и потръпването на кораба, които придружаваха навлизането им в устието.
