от удавяне в реката беше мечтата на един млад и рицарски настроен мъж. От такива случки се раждаше любовта, а ако вече бе съществувала, те я караха да пламти още по-силно. Но Алис вече си имаше обожател. Ако Нед имаше наклонности на убиец, щеше да предприеме нещо срещу Саймън…
Докато се качваха на конете, Джефри си каза, че трябва да престане да вижда навсякъде убийци. Ако Кадо наистина беше виновен, щеше ли така самоотвержено да им помогне да избягат от Гияк? (Но един гласец в главата му шепнеше, че това би била добра възможност и за Жан да се измъкне възможно най- бързо.)
Денят си оставаш прекрасен. Слънцето напичаше главите им, докато се спускаха към Бордо. Скоро щяха да заминат за Англия. Но първо трябваше да разкаже всичко на Джон Гонт, херцог Ланкастър.
19.
Когато пристигнаха в Бордо, се свечеряваше. Отседнаха в хана „Дванадесетте апостоли“, където нощуваха и първия път. Джефри успя набързо да установи, че това, което му бе казал капитан Джак Дарт, отговаряше на истината. Принц Едуард, най-големият син на краля и на практика владетел на Аквитания, бе напуснал града и вече се движеше начело на войските си към Лимож. Епископът на Лимож бе кръстник на сина на принца и досега бе считан за верен съюзник, но напоследък започнал да се колебае. Вслушвал се в увещанията на французите и според слуховете съществувала опасност всеки момент да им предаде ключовете на града без бой. Демонстрацията на сила, подчертана от присъствието на бомбардите и другите оръжия, можеше да убеди епископа да остане верен на английската кауза.
Междувременно по-младият брат на Едуард, Джон от Гонт, бе пристигнал в Бордо. В момента бе разположил вече двора си в обичайното жилище на принца, катедралата „Сейнт Андрю“. Чосър реши да отиде сам до абатството. Това, което имаше да каже, бе предназначено единствено за ушите на Гонт. Макар да бе прашен и уморен от пътя, той продължи, оставяйки другите да се почистят в хана.
Площадът пред катедралата беше пълен с хора, макар вечерта да бе напреднала. В настроението им се долавяше възбуда, но и известна тревога. Говореха прекалено високо, жестикулираха много оживено. Според Дарт войната бе неизбежна и очевидно той беше прав и в това отношение. Не се случваше кой знае какво, но всеки път, когато рицари, съпроводени от оръженосците си, преминаваха с вирнати носове площада на път към катедралните двери, хората се смълчаваха, а веднага след това започваха да бърборят още по-оживено. Тъмните одежди на свещеници и монаси се смесваха с жълтите и червени дрехи на гражданите. Търговците стояха на групички, и несъмнено обсъждаха възможните печалби и загуби, които биха довели със себе си военните действия.
Пред дверите на катедралата стояха на стража стрелци и Джефри си каза, че може да не успее да мине покрай тях. Но после забеляза, че началникът на стражата бе не друг, а сипаничавият Бартоломю, същият, който бе пътувал заедно с тях на „Арверагус“. Но Бартоломю се държеше също така недружелюбно, както и на кораба, и се направи, че не познава опърпания пътник.
— Махай се — каза Бартоломю, облегнал се лениво на портата.
— Казвам ти, имам работа с херцога на Ланкастър.
— Да бе, а аз имам работа с архангел Гавраил.
Чосър въздъхна. Беше уморен и раздразнен. Реши, когато влезе в жилището на принца, да уведоми Гонт за начина, по който е бил посрещнат. Редно беше този човек да бъде понижен. Разбира се, това щеше да стане, ако изобщо успееше да влезе… Тогава забеляза някаква промяна в изражението на Бартоломю. Презрението бе изместено от пресметлива почтителност. Стрелецът, който досега стоеше отпуснато, се изправи и изпъна, доколкото дебелината му позволяваше. Чосър почувства, че някой бе застанал зад него. Почувства нечия ръка на рамото си. Познат глас произнесе името му. Извърна се и срещна погледа на своя зет.
Не беше виждал Хю Суинфорд от месеци. Сега той му се видя остарял. Бели нишки прошарваха косата и брадата му, изражението му беше някак измъчено. Суинфорд също огледа Чосър.
— Какво правиш тук, Джефри?
— Дойдох да се видя с Гонт.
— И този човек не ти позволява да влезеш?
— Аз само изпълнявам дълга си, сър — обади се Бартоломю.
— Не се и съмнявам — отвърна Хю Суинфорд. — Също както вероятно си изпълнявал дълга си, когато те видях да хъркаш проснат на една пейка в „Полумесеца“.
Бартоломю отвори уста да каже нещо, но размисли и премълча, добивайки глуповата физиономия.
— Ела с мен, Джефри.
Хю Суинфорд въведе Чосър през портите. Прекосиха двора и се упътиха към един внушителен вход, чиято обкована с желязо врата стоеше отворена.
— Вероятно той наистина само изпълняваше дълга си — каза Чосър, чийто гняв към Бартоломю се бе изпарил също тъй бързо, както се бе появил.
— В този случай може би, но го подозирам, че се заяжда. Снощи в „Полумесеца“ определено не се съобразяваше със задълженията си. Хора като него трябва да разберат, че вече се готвим за война, Джефри. Няма място за отпускане — или търпимост, както би се изразил ти.
Това беше типично за Хю — говореше професионалният войник, строг, но почтен. Не за първи път Джефри се запита дали, ако бе избрал военната кариера, би станал също толкова суров и непреклонен. Другото възможно отношение към живота бе търпимостта — което в очите на Хю беше „отпускане“. Двамата бяха връстници, но в присъствието на Хю Джефри винаги се бе чувствал по-млад, изчакваше го винаги да заговори първи. Въпреки това сега трябваше да му зададе един въпрос. Той спря, принуждавайки Хю Суинфорд също да спре.
— Хю, чувал ли си нещо за Филипа?
— Откакто тръгнахме на този поход, не съм чувал кажи-речи нищо дори за моята Катрин — каза Суинфорд, — така че вероятно нямам по-скорошни новини от теб самия. — После, малко поомекнал, добави: — Но последните вести гласят, че всички в семейството ти се чувстват добре.
— Благодаря ти.
Двамата продължиха да крачат мълчаливо през просторния двор. Хю като че ли нямаше желание да каже нещо повече на своя зет. Явно и разговорите му бяха преминали на военен режим.
Преминаха край още стражи и влязоха в красива зала. Лъчите на следобедното слънце я озаряваха щедро, нахлувайки през прозорците със стъкла в оловни рамки. Хората в нея, военни и цивилни, стояха на групички и разговаряха тихо. Атмосферата тук се различаваше много от трескавото оживление на площада. В далечния край на залата имаше няколко врати. Хю Суинфорд потропа на една от тях. Отвътре долетя нечий глас. Хю направи знак на Джефри да остане на мястото си, влезе и затвори вратата зад себе си.
Джефри се загледа в яките греди на тавана, на чиито краища се повтаряше изрисуваният кралски герб. Изпитваше леко безпокойство при мисълта за предстоящата нова среща с Гонт, и то не само поради съзнанието, че се е провалил в мисията си. В мислите си той проследяваше виещата се, тъничка червена нишка, която свързваше всички — Джон Гонт, в чиято свита служеше Хю Суинфорд; съпругата на Суинфорд Катрин, сестра на Филипа, съпругата на Чосър. И най-вече това, което свързваше Гонт и Катрин и за което не можеше да се говори открито. Никой не знаеше дали тази връзка продължаваше да се изразява само в погледи и нежни думи. Може би слуховете казваха истината и нещата вече не стояха така. Това би било едно възможно обяснение за измъчения израз на лицето на зет му.
Тъкмо когато Чосър вече започваше да се пита какво е станало с него, Суинфорд се появи на прага на стаята и направи знак на Джефри да влезе. После, съвсем неочаквано, той потупа Джефри по рамото и каза:
— За нас е радост да те видим отново.
Чосър, зает с въпроса кого още има предвид зет му освен себе си, влезе в нещо като преддверие. Суинфорд излезе и остана отвън, в залата. Зад едно писалище в преддверието седеше един от секретарите на Гонт, сър Томас Елиът. Двамата с Чосър се познаваха бегло.
Благородникът се изправи. Тук светлината не беше толкова силна като в залата, но Чосър остана с впечатлението, че по лицето на сър Томас се изписа едва забележима изненада.
— Изглеждаш така, сякаш си бил на война — каза той. Джефри почеса неподдържаната си брада и
