да рецитира стихове за възкресението на Лазар… После Бъртрам се появи иззад дърветата… Хюбърт извърна лицето си, подобно на мъртвешка глава, и видя човека, когото бе удавил… сграбчи сивия си чувал и изчезна с него в нощта.
Внезапно Гонт извика някакво име. Вратата в близост до нишата се отвори и в стаята влезе някаква фигура. Беше Хюбърт. Светлината на свещите открояваше острите черти на лицето му. Но дори да не можеше да види чертите му, Чосър би разпознал тази костелива фигура, изправена в полумрака.
От своя страна Хюбърт като че ли не се учуди на присъствието на Чосър. Но вероятно същевременно прецени, че това е неговият шанс, вероятно единственият му шанс да избяга. Очите му се стрелнаха към единствения отворен прозорец. В следващата секунда той се хвърли към него, а още една секунда по-късно вече лежеше по очи на пода между Чосър и Гонт. Хюбърт беше бърз, но херцогът на Ланкастър, чиито реакции бяха тренирани добре в битки и турнири, се оказа по-бърз. Протегна крак и препъна Хюбърт, който залитна и падна.
Чосър скочи, преобръщайки стола си. Този човек бе опасен като змия. Но Гонт вече го бе стиснал за врата, а след още миг стаята се напълни с въоръжени мъже.
20.
После Чосър обясни всичко на Нед и Алан в хана „Дванадесетте апостоли“. Реши, че го дължи на спътниците си, особено на Нед, макар да не спомена предположението си за връзката му с Анри дьо Гияк. Чудеше се къде е Жан Кадо, оказа се, че е отишъл да съобщи за завръщането им. Беше утринта на следващия ден. Тримата седяха в една от стаите, приятно огряна от слънцето. Навън трополяха каруци, улични продавачи се надвикваха да предлагат стоката си. Но Нед Кейтън и Алан Одли не чуваха нищо, погълнати от разказа на Чосър.
Оказа се, че Хюбърт е отдавна познат на англичаните в Бордо. Сред онези, които се занимаваха с тайни дела, той бе известен с името Янус. Не му се доверяваха напълно, но в миналото се бе оказал полезен, бе готов да шпионира и краде срещу пари. Ако се съмняваха в лоялността на някой от гасконските благородници, ако имаше съмнения, че някой поддържа връзка с Париж, ако имаше нужда да се „прихване“ някое писмо, ако това налагаше проникване в жилището на заподозрения, Янус беше нужният човек. Но към него винаги се отнасяха скептично. Имаше нещо… неприятно в този човек. Постепенно скептицизмът бе прераснал в подозрение. Беше откраднал писмо, което би трябвало да е истинско, но се оказало подправено, друг шпионин на англичаните изразил съмнения по отношение на Янус и след това бил открит да плава по корем в Жиронда. Сякаш за да подкрепи подозренията, че се е продал на французите, един ден Янус изчезна от лицето на земята — или поне не можеха да го открият из обичайните му свърталища в Бордо. Говореше се, че е заминал за Лондон.
Джон Гонт, разбира се, не знаеше тези подробности. Едва ли и принц Едуард бе осведомен в детайли за дейността на своите шпиони. Всичко това бе оставено в ръцете на тайни служители, които докладваха на не толкова тайни служители. Някоя дума можеше да стигне до някой частен секретар, който задължително щеше да я предаде на владетеля. Действията на шпионите, техните кражби, убийства и фалшификации бяха далеч от добре изолираните дворове в Бордо и Ангулем. Далеч и от бойното поле, където рицарите се биеха лице в лице и за честта си. Но Гонт, който наскоро бе пристигнал в Бордо, се бе заел сериозно да чете докладите на шпионите. Малко преди пристигането на Джефри Чосър в града той бе посетен от Янус. Той му разказа своята версия за случилото се в Гияк, където бил работил под прикритие — и безплатно — за каузата на англичаните. Разказа своята версия за убийството на Анри и екзекуцията на виновника. Накрая описа как присъствал на пожара на кораба в Либурн и смъртта на няколко души на борда.
— Джон Гонт го попитал дали наистина го е видял с очите си — каза Джефри на другите. — Той го потвърдил, но най-вероятно е чул слуховете в града, че няколко трупа са били извадени от реката, и е решил, че сме били ние. Или поне се е надявал да сме ние. Така всички, които биха могли да го разпознаят, биха били мъртви. Гонт го изслушал. Казал, че не бил сигурен дали да му вярва. Нямал му доверие. После му съобщили, че съм пристигнал в „Сейнт Андрю“. Чудех се защо няколко души ме изгледаха така, сякаш съм възкръснал. Сега знам. Джон Гонт наредил Хюбърт — или Янус — да бъде задържан под стража в една съседна стая, докато разговаря с мен. Били опрели нож в гърлото му. Ако промълвял и дума, пазачите трябвало да го убият.
— Значи Янус е организирал палежа на кораба в Либурн? — попита Нед.
— Не вярвам. Ако беше така, щеше да знае какво е станало всъщност. Най-вероятно са били хората на Ришар Фоа, сенешалът на Гияк.
— Защо?
— Навярно са искали да ни попречат да стигнем до Бордо. Фоа е знаел, че ще загази, ако принцът разбере какво е станало. Или пък хората му са надвишили правомощията си.
— Ами смъртта на Анри дьо Гияк? — попита Алан. — Ако този шпионин е толкова опасен, колкото казваш, може да го е убил, нали?
— Да, опасен е — каза Нед. — Нали се беше опитал да удави Бъртрам в реката.
— Сигурен съм също, че той ни нападна в „Петкракия овен“ в Кале — каза Чосър. — Търсеше нещо, няма значение какво. Несъмнено е смъртоносен като змия. Но не вярвам той да е убил Анри дьо Гияк. Гонт казва, че работел за французите и всичките му действия го потвърждават. Но тъй като Дьо Гияк щеше да мине на страната на французите, те не биха имали сметка от внезапната му смърт.
— Тогава кой го е убил?
— Не съм сигурен.
— Съдейки по тона ти, имаш някакво предположение, Джефри.
Чосър се канеше да отговори, когато Жан Кадо влезе в стаята. След вчерашните откровения той сякаш отново се бе затворил в себе си.
— Мастър Джефри, трябва да дойдеш веднага в двора!
За втори път след малко повече от дванайсет часа Чосър застана пред вратите на катедралата. Потеше се в топлото утро. На вратата пазеха стрелци, но грубиянинът Бартоломю не беше дежурен. В замяна на това Хю Суинфорд отново беше тук, за да посрещне зет си.
— Какво става, Хю? Какво толкова спешно има?
— Един човек иска да те види. Гонт ми нареди да те повикам.
Не каза нищо повече, но Джефри го познаваше добре и не се учуди.
Този път Суинфорд го поведе към задната част на катедралата, където имаше още помещения, използвани от двора, както и пералня, и складове. Стигнаха до една заключена врата. Хю Суинфорд похлопа с юмрук и съобщи името си. Чу се как отвътре се превърта ключ и се дърпат резета. Вратата се отвори и Чосър забеляза трима-четирима войници в полумрака. Хю го подкани с жест да влезе и той пристъпи в стаята. Вратата почти веднага се затвори, оставяйки придружителя му навън.
Чосър и войниците стояха на каменна платформа, от която стълби водеха надолу в мрака. Площадката бе осветена от димящи факли. Въпреки горещината навън, тук беше студено и влажно.
— Той е долу, сър — каза един от пазачите и взе една факла.
Джефри, който вече можеше да предположи кой е „той“, безмълвно последва по стълбите войника, на чийто колан дрънчаха ключове. Озоваха се в каменен коридор с нисък сводест таван. Предположи, че това някога е било част от криптата или гробница. На трептящата светлина на факлата той забеляза тухлени стени, в които имаше врати. Тук беше още по-студено и влажно. Вече му се искаше да излезе навън, на чист въздух.
В края на коридора имаше по-голяма врата с желязна решетка на височината на очите. Отвън стояха още двама войници. Те се изпънаха, когато Джефри и придружителят му наближиха. Когато стигнаха до вратата, войникът каза:
— Дадохме му най-хубавата стая — смехът на войника наподобяваше кучешки лай. Той взе ключовете от колана си, избра един с опипване и го пъхна в ключалката. После отвори вратата.
От килията се чу шумолене и Джефри за миг си представи, че вътре се е скрил някакъв звяр, но после разумът му надделя и той различи една фигура, седнала до отсрещната стена и подпряла брадичка на коленете си.
