„Арверагус“ не беше пострадал толкова, колкото беше намекнал Джак Дарт на Чосър. Поправките завършиха скоро, след като се върна в Бордо. Дарт пристигна следобеда, след като Джефри бе разговарял с Хюбърт в тъмницата. Беше пътувал по суша с трупата на Луп, тъй като се бяха сприятелили след пожара на кораба в Либурн. Естествено, бяха се движили по-бавно, отколкото Чосър, Кейтън и Одли, заради каруцата, но разстоянието не беше много голямо.
Когато Джефри и другите се срещнаха отново с актьорите, те бяха натъжени от смъртта на Ронс. Луис Луп дръпна Чосър настрани и със сълзи на очите му обясни как бедният стар кон издъхнал в мига, когато прекосили реката и стигнали до градските стени. Това уморително пътуване се оказало твърде тежко за Ронс. Но Луп не беше толкова мекосърдечен, колкото подсказваше влагата в очите му. Бързо се бе споразумял с лодкаря да се отърве от трупа на Ронс въпреки протестите на Алис и Саймън. Те се бояха, че конят ще бъде изяден, но лодкарят им каза, че по тези места яденето на конско е забранено от църквата. Луп не беше сигурен дали му вярва — не за забраната от църквата, а за това дали жителите на Бордо биха се отказали от конското месо, само защото така е казал папата. Но какво очаква дъщеря ми, попита той? Да погребем животното като християнин ли?
Смъртта на коня и на Бъртрам ги бяха подтикнали да се върнат в Англия. Благодарение на новото си приятелство с Джак Дарт щяха да пътуват с „Арверагус“.
Джефри видя Гонт още веднъж в личните му покои. Херцог Ланкастър беше зает със следващия етап от похода. Войната още не бе започнала открито, но със сигурност не царуваше и мир. Гонт четеше куп писма. Оплака се на Джефри, че армията му е много малка — петстотин стрелци и около триста други войници. Чакаше подкрепления, водени от сър Уолтър Хюит. След това планираше да се присъедини към брат си Едуард, който на път за Лимож беше спрял в двора си в Ангулем. Гонт изглеждаше сравнително незаинтересован от разказа на Чосър за разговора му с Хюбърт.
— Може да почака, докато се върна — каза той. — Няколко седмици в килията долу няма да му навредят.
Чосър подозираше, че Гонт иска да го запази, защото можеше да се окаже полезен в бъдеще. Неблагоразумна постъпка според него.
— Той е опасен човек, милорд.
— Никой не е толкова опасен, когато е окован и пазен. Какво искаше да ти каже?
Чосър се поколеба.
— Нищо важно.
— Не разкри ли кой е убил Анри дьо Гияк?
— Не.
— Добре, Джефри. Работата ти тук е свършена. Свободен си. Благодаря ти. Вземи двамата младежи и се върни при жена си и семейството си в Англия.
Тъй като Джефри се колебаеше дали да си тръгне, той добави:
— Не ти трябва да участваш в този поход. Прибери се и напиши някой и друг стих за мен. Ти си книжен плъх и няма да те откъсвам от книгите ти. Все още ли носиш Боеций със себе си?
Вместо отговор Джефри потупа томчето в дрехата си.
— Всички ще имаме нужда от утешението на философията, ако се случи това, от което се боя. Поздрави Филипа и сестра й, ако я видиш — каза Джон Гонт. След това отново се зарови в писмата и разговорът приключи.
По-късно същата седмица Чосър, Одли и Кейтън отплаваха от Бордо на „Арверагус“ под командването на Джак Дарт. Бяха част от конвой, който отиваше в Кале за още войници и провизии. Тези дни голяма част от крайбрежното движение беше от север на юг, а „Арверагус“ носеше товар и пътници.
Горе-долу по същото време, когато Чосър и спътниците му тръгнаха от Бордо, Хюбърт реши, че сега е моментът да действа. Неудобството на килията му, студът, тъмнината и вонята не го притесняваха, но от разговорите на тъмничарите разбра, че Джон Гонт е заминал на север.
Хюбърт не се боеше особено от Гонт, но по време на разпита от принца и преди внезапната поява на Чосър на сцената, се беше впечатлил от безмилостния му поглед и упоритите въпроси. Гонт сякаш не му вярваше. А това не се случваше често! Беше отишъл в катедралата „Сейнт Андрю“, където беше известен като Янус, очаквайки да го възнаградят за сведенията. Вярно беше, че работеше за французите, когато се опита да вземе от Чосър писмото, което носеше, но не виждаше причина да служи само на една страна.
Бързо и изненадващо го отведоха при Гонт, за да разкаже историята си. Той бе разказал точно по- голямата част от събитията: смъртта на Гияк и последиците й (макар да пропусна някои подробности), експлозията на кораба в Либурн и вероятната смърт на пътниците. Не беше негова вината, че Чосър и останалите бяха още живи, помисли си след това. Ако той се беше погрижил за тази работа, нямаше да бъдат…
Почти беше завършил историята си, когато един от подчинените на Гонт влетя в стаята и му прошепна някаква новина. Синът на краля го погледна с подновена враждебност и подозрение. Когато нареди да го отведат в съседната стая, Хюбърт почувства почти облекчение, че ще се отърве от присъствието му, макар един от войниците да беше опрял нож в гърлото му, а другите извиваха ръцете му.
Хюбърт беше свикнал да се оправя с обикновените мъже и жени. Един поглед, усмивка, забележка бяха обикновено достатъчни, за да убеди всекиго в правотата си. Ако ли не, разчиташе на лукавството си или на способността си да убива с голи ръце. Но с Гонт беше съвсем различно. Не му се искаше отново да се вижда с него. Затова Хюбърт беше решил, че това е възможност да напусне килията под двореца на принца, докато Гонт е извън града.
Глезените му бяха оковани като на обикновен престъпник. Можеше да крачи няколко метра, за да се раздвижи или да се облекчи, но не повече. Но ръцете му бяха свободни. Несъмнено те смятаха, че оковите, заключените врати и въоръжените пазачи са достатъчни. Отново грешаха. Набързо огледа оръжията си. Сивата торба с огнивото, ножовете и останалото му беше отнета. Но той все още притежаваше ръцете и лукавството си. Това бяха оръжия, които никой тъмничар не би могъл да му отнеме.
Имаше и още нещо. Джефри Чосър му беше оставил документа — „кралската заповед“ — в замяна на името на убиеца на Анри дьо Гияк. И за това Хюбърт не бе излъгал повече, отколкото в разказа си пред Джон Гонт. Беше разказал на мастър Джефри какво е видял в гората, пропускайки някои маловажни подробности. Не го интересуваше какво ще прави той с тези сведения. В замяна беше получил пергамента, който се оказа рецепта за готвене на гъска! Беше получил документа с внушителния печат от един човек в Съдърк, който се занимаваше с такива неща — щеше да си поговори с него. И Хюбърт се усмихна в мрака на килията си.
Когато следващия път ключът се завъртя и тъмничарят влезе с купа храна, Хюбърт му каза с умолителен тон.
— Сър, мислех си нещо.
— Така ли?
Тъмничарят, чиито ключове бяха закачени на колана, остави купата близо до Хюбърт. Внимаваше със затворника и протегна ръката си с купата, сякаш имаше пред себе си окован мастиф. Хюбърт бе чул, че другите го наричат Алан.
— Несправедливо съм затворен тук — каза той.
— Всички казват така — отвърна тъмничарят.
— В моя случай е вярно, Алан — настоя Хюбърт — Виж.
Той извади ръкописа с печата и го показа на слабата светлина. Това привлече вниманието на тъмничаря, но той все още стоеше надалеч.
— Не е нужно да ми вярваш, увери се сам.
— Не мога да чета, друже.
— Тогава виж печата. Хайде, иди до вратата, там се вижда по-добре.
Тъмничарят взе предложения документ и отиде до вратата на килията. Навън имаше още поне двама пазачи.
Ярък пламък на факла проникна през полуотворената врата. Тъмничарят погледна печата и го опипа с пръсти.
— Изпълнявам заповед на краля — каза Хюбърт.
