— Един момент, сър. Вземи това.
Нещо тежко и неудобно беше тикнато в ръката му — какво ли беше? Аха, ниско столче.
— Той може да седи на сламата, но на теб трябва да ти е удобно. И това ще ти трябва.
„Това“ беше малка маслена лампа, вече запалена.
— Ще затворим вратата, ще си затваряме и ушите, но помни, че сме нащрек. И не се приближавай много до него, макар да е окован, за да си в безопасност.
Чосър се зачуди как ще си затворят ушите и същевременно ще са нащрек. Влезе в килията, чу вратата да се затваря зад него и да я заключват и се почувства също толкова затворник, колкото и обитателят на килията. От отвора между стената и тавана се процеждаше светлина и навлизаше мъничко чист въздух. Без да се отдалечава от вратата, Чосър сложи лампата на мръсния под. Чувстваше се глупаво, държейки дървеното столче, но и не му се искаше да седне на него. След миг колебание той го сложи близо до лампата. После застана с гръб към вратата, без да закрива зарешетения отвор. Осъзна, че прави всичко това, за да не срещне на очите на мъжа, свит в мрака, и да не проговори първи. Откъм отсрещната стена се чу шумолене и дрънчене.
— Не се тревожи, мастър Чосър, в безопасност си — каза мъжът, познат като Хюбърт или Янус. — Окован съм, както ти каза стражата.
Когато отново чу равния му, безцветен глас, Чосър се поотърси от притеснението си. Все пак, това беше просто човек, макар и окован като чудовище. Пазачите бяха съвсем наблизо. Хюбърт не можеше да му навреди. Въпреки това нямаше намерение да остава дълго тук.
— Защо си искал да ме видиш?
— За да поговорим, но при едно условие.
— Затворниците не могат да се пазарят.
— Могат, ако имат какво да разкрият в замяна — отвърна Хюбърт.
— За това са мъченията — каза Чосър. — Стигне ли се до тях, няма място за уговорки. Искаш само болката да спре.
— Познавам болката.
Хюбърт помръдна и невидимите му окови издрънчаха.
— И?
— Несъмнено ще ви кажа нещо… рано или късно… ако ме измъчвате. И аз съм човек. Но дали думите ми ще са верни, дали ще са искрени? По-добре би било да говоря без принуда. Гонт го знае, той е по-мъдър от теб. Защо мислиш, че се съгласи да се видим насаме?
Хюбърт се изсмя и смехът му прозвуча също тъй странно като на острова, когато бе видял Бъртрам да се появява — също като възкръсналия Лазар. Неволно Джефри потръпна. Сякаш прочел мислите му, Хюбърт каза:
— Знаеш ли, че Лазар се е засмял?
Чосър мълчеше.
— Заради онова, което е видял отвъд — каза окованият. Костеливото му лице се очертаваше все по- ясно на слабата светлина. Едната му буза беше насинена. — Какво ли е видял Лазар, за да се смее? Видял е… че няма… какво… да се види.
Чосър се обърна към вратата и вдигна ръка, за да почука.
— Какво правиш?
— Отивам си. Не ме интересува какво ще кажеш, независимо дали ще е искрено или не.
— Защо дойде тогава?
— Така ми наредиха.
— Още не съм свършил.
— Но аз приключих с теб.
— Не искаш ли да знаеш кой уби Анри дьо Гияк?
Ръката на Чосър замря във въздуха. Той се обърна към окованата фигура.
— Нима знаеш?
— Да. Бях в гората същия ден и видях.
— Откъде да знам, че казваш истината?
— От скривалището си видях как заловиха горянина. Видях как един от войниците се престори, че намира пръстен у него. Това е вярно, нали?
— Никога не съм смятал, че Матийо е виновен.
— Ако казвам истината за това, защо да лъжа за убийството на Дьо Гияк?
— Защото може и ти да си го убил.
— Нямах причина да го направя.
Това напълно съвпадаше с преценката на Чосър, затова той попита:
— Добре, кой го уби тогава?
— Трябва да ми предложиш нещо в замяна. И не говори пак за мъчения, мастър Чосър. По гласа ти разбирам, че идеята не ти допада. Остави това на палачите и тъмничарите. Е, какво ще ми предложиш?
Чосър се замисли за миг, после бръкна под дрехата си. Беше чиста и изгладена. Защо беше решил сутринта да прехвърли в нея от старите си дрехи онова, което сега извади в полумрака? Единствено инстинктът му бе подсказал, че може да му потрябва днес.
— Когато изостави трупата актьори, забрави това — каза той.
Откъм стената се чу издрънчаване и Чосър го прие като признак на интерес.
— Писмо, написано от образована ръка. С печат. На него има рицар на кон, гледан отляво.
— Да, мое е.
— Думите са на латински. Знаеш ли какво пише в него?
— Ти ми кажи, мастър Джефри. Ти си образованият.
— Това е рецепта за приготвяне на гъска.
При тези думи мъжът на пода се разсмя. Подпря глава на влажната стена и се изсмя от сърце. Звукът беше неприятен, но какъв ли приятен звук бе издал някога този човек?
— Как да сготвим гъска!… Подходящо.
— Кажи ми, Хюбърт — подхвана Чосър, — след като това писмо изглежда така внушително…
— Внушително за невежите.
— Добре, за невежите. Използваше ли го, за да ги убедиш, че изпълняваш кралски заповеди? Затова ли ти трябваше?
Хюбърт мълчеше. За миг Джефри изпита детински триумф. Беше познал. Окованият със сигурност беше използвал документа точно с тази цел.
— Престъпление е да твърдиш, че кралят те е пратил по работа, особено ако носиш фалшив документ. Тежко престъпление.
— Стига, мастър Чосър, не можеш да ме уплашиш. Как мислиш, колко тежки престъпления съм извършил през живота си?
Джефри усети как отново губи предимството си. Обърна се към вратата, но после внезапно спря — сякаш току-що му бе хрумнало нещо.
— Мога да забравя за този документ. Мога да ти го върна, за да правиш с него каквото пожелаеш. Дори да го изядеш. Все пак е рецепта за готвене на гъска.
Този път смехът на Хюбърт определено беше саркастичен. Но Чосър долови, че по този начин той прикрива интереса си.
— И какво ли искаш в замяна? Нека отгатна.
— Трябва само да ми кажеш кой уби Анри дьо Гияк — каза Чосър.
Хюбърт се опита да се раздвижи. Мълча дълго време, сякаш обмисляше предложението. Най-накрая кимна почти незабележимо.
— Добре — каза той — Ще ти кажа, мастър Джефри.
21.
