— Тук ли?
— Дори тук.
Тъмничарят не каза нищо. Продължи да опипва пергамента, сякаш така щеше да му разкрие някоя тайна. Хюбърт знаеше, че почти е успял. Духът му се повиши.
— Наред ли е всичко, Алан? — чу се глас отвън.
— Да, да — отговори тъмничарят.
— По кралска работа — повтори тихо Хюбърт.
— Няма смисъл. Не мога да чета.
— На латински е, приятелю. На какъв език очакваш да пише английският крал?
— Кралят ли го е писал?
— Лично той.
— Все пак не мога да го прочета.
— Тогава ми го донеси. Аз ще ти показвам думите и ще ти обясня какво означават. Но първо затвори вратата. Онова, което ще ти кажа, е тайна.
Тъмничарят на име Алан бутна вратата с пета и се приближи до Хюбърт, който не помръдваше. Мъжът приклекна. Беше достатъчно близо. Хюбърт взе документа и посочи една от думите:
— Това означава „крал“, Алан. Латинската дума е „рекс“.
Още докато Алан кимаше, Хюбърт лисна купата в лицето му. Тъмничарят инстинктивно вдигна ръце към лицето си и отметна глава. Хюбърт удари оголения му врат с ръба на дланта си. Мъжът падна настрана с хриптене. Само ключовете му издрънчаха.
— Добре ли си? — попита същият глас отвън.
— Да, да — каза Хюбърт, имитирайки гласа на мъртвеца.
Трябваше му малко време, за да открие ключа за оковите си. После стана и опъна схванатите си крака. Добре че беше готов, защото в този момент двамата пазачи решиха да влязат в килията и да се уверят, че всичко е наред.
Нямаха никакъв шанс.
22.
На Джефри Чосър му трябваше време, за да събере смелост и да се изправи срещу човека, убил Анри дьо Гияк. Когато го направи, „Арверагус“ беше излязъл от устието на Гарона и се насочваше към открито море. Корабът беше сравнително празен, но беше трудно да улучиш момент, когато никой да не може да те подслуша. Той дори се зачуди дали да не премълчи наученото, както беше направил пред Гонт. Но някакво дяволче му нашепваше, че не може да мълчи завинаги. Убийството си беше убийство. И винаги трябва да се разкрива.
Най-накрая Маргарет Луп дойде при него, сякаш случайно, макар че той й бе намекнал, че иска да поговорят насаме. Беше вечер. На запад се виждаха леки облаци. Морето беше спокойно, подухваше слаб югозападен бриз. Другите кораби от конвоя бяха разпръснати из морето.
Чосър седеше на бака, където едно буре му служеше за импровизирана маса. В ръката си държеше тетрадка, която беше купил в Бордо. В другата държеше перо. Съзнаваше, че за страничния наблюдател сякаш позираше като писател, може би дори малко смешен, но това не го вълнуваше. Небрежните думи на Гонт — прибери се и напиши някой и друг стих за мен — му бяха напомнили за истинския му занаят, който беше зарязал за тези няколко месеца. Но страницата пред него оставаше празна, като изключим няколкото надраскани думи.
Съпругата на Луп се изкачи по стълбата, която идваше от долната палуба и се отправи към Чосър. Беше едра, силна жена с решителен характер. Джефри си спомни как ръцете й кормеха зайците на поляната край Дордона. Помисли си и за ръцете, които бе видял в съня си да държат меча.
— Какво пишеш, Джефри?
— Една история…
— Ти ли я измисли?
— Не. Малко от историите, които поетите разказват, са техни. Заемаме ги и ги крадем от други.
— И за какво се разказва в тази?
— За отмъщение.
— Отмъщение?
— Извършено много години след престъплението, което го е предизвикало.
Големите кафяви очи на Маргарет не се отместваха от неговите. Вятърът подухваше кичурите посивяваща коса, измъкнали се изпод шала й. Носеше червената си рокля.
— Това е мъжка тема — каза тя най-накрая.
— Ако имаше време — каза Джефри — можехме да поспорим, кой от двата пола по-упорито търси отмъщение. Мъжете обичат да отмъщават открито, но жените са по-способни да таят отмъщението в сърцето си, не мислиш ли?
— Мисля, че вече си намерил отговора за себе си — каза тя.
— В тази история, която се оформя в ума ми, имало една хубава прислужница, която живяла в една търговска къща, да кажем в Съри.
— Защо в Съри? Защо не в Кент?
— Мястото няма значение, но ако предпочиташ, нека е Кент. Търговецът бил богат, привикнал да има гости, все богаташи. Някои от тях искали от него услуги…
— Услуги ли?
— Да, искали пари, заеми… Един ден в дома на търговеца дошъл гост от тази част на света, от Аквитания. Този благородник също искал пари, но тъй като отседнал в къщата, хвърлил око и на прислужницата. Преследвал я против желанието й. Какво можела да направи тя? Казано накратко, той постигнал каквото искал.
Чосър замълча. Докато говореше, не гледаше Маргарет Луп, но сега хвърли поглед към нея. Лицето й беше спокойно, неразгадаемо.
— Докато били… докато били заедно… ги заварил господарят на къщата. Той също харесвал прислужницата…
— Но като своя дъщеря — обади се Маргарет Луп. — В държанието му нямаше нищо непочтено. Никога не каза нещо неприлично, никога не посегна на момичето.
— Радвам се да го чуя — каза Джефри — Радвам се. Но въпреки всичко той се ядосал от това, което видял. Последвали разгорещени думи между търговеца и посетителя от Аквитания, яростен спор. Ядосан, гасконецът извадил ножа си и пронизал търговеца.
— Който нямаше оръжие, който беше невъоръжен — в гласа на Маргарет се долавяше горчивина. — Безобиден човек, добър човек. Но той умря.
— Благородникът можело да бъде наказан, но имал влиятелни приятели, които му помогнали да запази свободата си. Той се върнал в родината си, благодарен, че се измъкнал и дал обет да живее по-добре занапред.
— Не знам нищо за това — каза жената. — Знам само, че той уби един безобиден човек, който ми беше като баща.
— Много години по-късно — продължи Чосър по-бързо, достигайки кулминацията на историята — момичето, което вече било зряла жена със съпруг и дъщеря, се оказало в имението на този благородник. Но тя отишла там с желание, щастлива и това не го разбирах. Това е проблемът в моята история. Знаела ли е къде се намира, на чия земя е?
— Това е лесно за обяснение — каза Маргарет Луп. — Когато този мъж бил в къщата на търговеца, той се наричал с друго име, тъй като работата била деликатна. Прислужницата така и не научила кой е всъщност. Какво я било грижа? Нищо, от самото начало. Тя била напълно в ръцете на мъжете. Когато пристигнала в имението му и го видяла, това било най-голямата изненада в живота й. Той се бил променил, бил остарял, но нямало как да го сбърка.
— И тогава жената усетила как у нея се пробужда жажда за отмъщение.
— Случвало ли ти се е да стъкнеш огън, който сякаш е угаснал, мастър Чосър? Цял живот си мислил, че
