огънят е угаснал, но едно разбутване и пламъкът се пробужда, запращява весело за последен път и сгрява повече от всякога.
— И тя започва да планира отмъщението си. Чува, че на другия ден благородникът ще ходи на лов.
— Може би чува и че той е смел ловец, който често сам преследва плячката — каза Маргарет.
— Да, тя вижда, че Фортуна й дава шанс. Не съм сигурен какво прави след това…
— Може би открадва ловен меч.
— Открадва и го скрива, но не казва на никого?
— Не казва — каза твърдо Маргарет. — Отмъщението си е нейно.
— Така си и помислих — продължи Чосър. — Бях объркан, когато съпругът на жената пробуди съмненията ми в сцената на убийството и сега разбирам, че той изобщо не е знаел за плановете й.
— Не знаеше.
— Тя носи винаги пищни рокли с бухнали поли, така че лесно може да скрие оръжие. Този ден се облича в червено, както обикновено. Това отразява пламъка в сърцето й. Тя е силна и издръжлива, свикнала е да извървява много километри на ден. Всичко се подрежда сякаш по нейно желание. Заедно с останалите отива в гората, където се провежда ловът. Привлечена от шума, излиза на поляната, където благородникът се кани да нанесе смъртоносния удар на плячката си. Сякаш самата Фортуна я е насочила към това място и сега оставя врага в ръцете й. Може би Фортуна ще свърши и нейната работа и благородникът ще бъде убит от глигана.
— Част от нея го иска — обади се Маргарет, — но друга желае да остане жив.
— И той оцелява, но глиганът е мъртъв. Тя се притаява в края на поляната и чака своята плячка. Когато той идва, тя изскача…
— Както той скочил върху нея преди години. Както нападнал горкия и беззащитен човек преди толкова много години.
— Какво изпитва тя, когато е извършила делото си?
— Удовлетворение и отчаяние.
— Удовлетворение и отчаяние. И всичко е свършено.
— Не — каза Маргарет — и ти го знаеш. Макар че човекът, когото наричаш благородник, да избегна наказанието, жената няма да успее да се спаси.
— Може би е мислила, че ще се измъкне.
— Да, за известно време.
— Един човек умря заради това убийство. Невинен човек.
— Нямах нужда от смъртта на невинен, за да се пробуди съвестта ми, мастър Джефри. Не съм спала спокойно оттогава — очаквах всеки миг да бъда разкрита. Когато Алис едва не се удави и я извадиха от реката безжизнена, помислих, че така започва наказанието ми, че ще страдам не аз, а онези, които са ми най-скъпи. Слава Богу, не беше така. Но кой знае какво ни очаква в бъдеще? Кой може да пострада заради моето престъпление?
През цялото време те стояха един срещу друг. В един момент Чосър усети, че е станал. Сега двамата с Маргарет Луп стояха един срещу друг. Тя небрежно се обърна към борда на кораба с лице към залязващото слънце, сякаш за да се наслади на гледката. Горната част на „Арверагус“ приличаше на куличка на замък с щитове вместо бойници. Тя опря пищните си бедра на фалшборда между два щита. В същия миг съпругът й Луис Луп се изкачи по стълбата от долната палуба и я извика. Тя беше изненадана. Обърна се рязко и изгуби равновесие. После бавно, сякаш умишлено, се наклони и падна от кораба в спокойните води.
23.
И така Маргарет Луп я няма, но какво става по-нататък с останалите ни герои? С Хюбърт или Янус, например. Той избяга от тъмницата под двореца на принца в Бордо. В момента обикаля на свобода Аквитания и чака да види какви възможности ще му предостави наближаващата война. Да се помолим да не се доближава до никой от нас.
А Ришар Фоа, сенешалът? Той чу за нещастието в Либурн и за смъртта на някои от своите — или по- точно, от хората на Гияк. Беше дал нареждания да спрат Джефри Чосър и останалите, защото Флорак му го беше намекнал. Но сега Флорак не иска и да знае какво е станало. Фоа се бои да не си развали отношенията с Гастон Флорак, за който е почти убеден, че ще се ожени за Розамонд дьо Гияк след кратък траур. Бои се, че Флорак може да реши да го пожертва, ако възникнат проблеми с Бордо, което е вероятно.
Колкото за историята на Розамонд дьо Гияк и Гастон Флорак, по-добре да се обърнем към романите. Те не разкриват напълно истината, но там нещата завършват хубаво, защото Розамонд и Гастон ще се оженят и ще заживеят щастливо. В историята за Николет и кастелана има твърде много вълнуващи случки — битки, сънища и спорове — но така е, когато става дума за любов.
Един ден съпругът на Николет и кастеланът на Домфронт излезли на лов, придружени от дамата. Макар и двамата да я обичали много, също толкова обичали и лова. Преследвали една сърна и по пътя се натъкнали на много препятствия. За тази сърна се говорело много, но до този ден никой не я бил виждал. Следвайки кучешкия лай, стигнали до бреговете на широка река. На отсрещния й бряг видели сърната. Реката била бърза и дълбока, и двамата мъже се чудели на куража на животното, което я преплувало и сега гледало преследвачите си с тъжни и нежни очи. Нито едно куче не смеело да прекоси реката, дори най- смелият кон не би се опитал.
Без да казват нищо, двамата мъже слезли от конете си. Прислужниците им ги молели да изоставят плячката си и да се приберат у дома. Според тях, богиня била приела образа на сърна, навярно неслучайно. Нито едно смъртно животно не би могло да преплува реката и да оцелее. И ако продължали преследването, със сигурност щяло да ги сполети нещастие. Николет се присъединила към молбите им. Но съпругът й и кастеланът на Домфронт не обърнали внимание на мъдрите думи на свитата си и дамата, а както си били облечени, скочили в бързите води.
Борили се с течението и въпреки усилията били отнесени далеч от брега между острите скали. На половината път съпругът на Николет извикал на кастелана: „Помогни ми, приятелю, защото съм ранен и ще се удавя.“ Но кастеланът не бил толкова зле и можел да стигне до другия бряг. Въпреки това обаче, той се върнал и с големи усилия спасил приятеля си от вълните. Двамата се изкатерили обратно на брега, където ги чакала свитата. А сърната продължавала да ги гледа с тъжните си очи. Когато видяла, че се спасили, тя се обърнала и изчезнала в тъмната гора. Никой повече не я видял.
Прислужниците поблагодарили на Бога за спасението и похвалили кастелана на Домфронт за безкористната му постъпка. Но съпругът на Николет не бил добре. Един остър камък в средата на реката го намушкал в сърцето и сега кръвта му изтичала, докато лежал на тревистия бряг. Жена му държала ръката му, но била обзета от такава силна скръб, че не можела да каже нищо и плачела. Кастеланът коленичил до него и казал. „Съжалявам, че те виждам така. Трябва бързо да те отнесем у дома.“ Приятелят му отвърнал: „Отивам си от този свят, ще ме носите на носилка.“ Кастеланът също започнал да плаче, но съпругът му казал да изтрие очите си и внимателно да го изслуша. „Защото“, казал той, „отдавна знам, че си влюбен в моята дама. Не, не го отричай, ако любовта ти е почтена, защото времето ми изтича.“ Кастеланът си признал, че това е истина. „Не знам как моята скъпа Николет ще се справи, когато ме няма. Но знам, че никой не заслужава да бъде обичан повече от нея. Ако реши да се омъжи втори път, дано си спомни за теб“ — и с тези думи той издъхнал.
Много сълзи били пролени при смъртта на този мъж. Николет била обезумяла от скръб и когато видял това, кастеланът от Домфронт съжалил, че той не е загинал в реката. Тялото на мъртвеца било отнесено у дома на носилка, както бил предсказал, последвали дълги дни на траур. Погребението му било най- величественото, виждано някога. Но всичко човешко е нетрайно, дори голямата скръб и след подходящ период на траур Николет си спомнила думите на своя съпруг и погледнала благосклонно на кастелана на Домфронт. Двамата се оженили със съгласието на своите близки. От този ден нататък Николет и кастеланът заживели в хармония и между тях никога не били разменени думи на ревност или на гняв.
Джефри Чосър, Алан Одли и Нед Кейтън най-после се озоваха на родна земя. Бяха се разделили с
