налее нещо топло в устата му. Лявата му ръка била загрята от огъня, усещал как го боли една стара рана в хълбока, онази, която едва не го убила. После усетил, че някой се надвесва над него, отворил очи и видял жена си. Тя пребледняла и се подпряла, за да не падне. Искала да говори, но от устата й не излизал звук. Била по-изненадана да го види, отколкото можел да предположи.
— Ами Аурелис? Той се зарадвал на благодарността на рицаря. Бил спасил човек от удавяне. Бил повече от благодарен за усмивките и милите думи, с които го обсипвала Доригена. Но дори когато за стотен път му казала, че никога няма да е в състояние да му се отблагодари достатъчно, той усещал, че иска да остане сама със съпруга си, който по чудо се завърнал в прегръдките й. Затова поел към скромното си жилище. Бил изтощен от битката си с вълните, но не могъл да заспи. Вместо това молбата на Доригена изплувала в мислите му. Тя му била обещала да стане негова, ако върне съпруга й от морето. Нима не бил направил точно това? Фактът, че Арверагус бил жив, а не купчина кости, нямал значение и така погледнато, Доригена би трябвало да му се отблагодари още повече. Според Аурелис, той изпълнил дори повече от онова, което бил обещал. Сега тя трябвало да изпълни своето обещание и да му се отдаде. Когато наближил краят на нощта, а сънят си оставал все така далеч, той се изпълнил със справедливо възмущение. Дали Доригена щяла да си спомни обещанието си? Едва ли. Не било ли по-вероятно да го забрави, умишлено или просто защото била изпълнена с щастие от чудодейното спасение на Арверагус? Защо всички освен него трябвало да бъдат щастливи?
— Когато се зазорило, той станал и й написал писмо. То било много учтиво, макар да бил разгневен. Писал, че се радва, че съпругът й е бил върнат. Благодарял на небето, че двамата успели да се измъкнат от вълните. Напомнял й за разговора им в градината и за обещанието й. Останалото оставял на нея. Все пак, тя била дама. Не можел да я принуждава на нищо. Но зад всичко това, се промъквала идеята: „Защо всички освен него да бъдат щастливи?“
— На другия ден Арверагус заварил жена си, обляна в сълзи. Пред нея имало писмо. Тя бързо го скрила. Той я притиснал с въпроси. Какво имало? Тя се престорила, че плаче от радост за щастливото му завръщане. Той я прегърнал и отново я попитал какво има. Разтърсена от събитията, Доригена скоро си признала всичко. Разговорът в градината, обещанието. Обещала била да се отдаде на Аурелис, ако върне съпруга й от вълните, за да го погребе достойно. И Аурелис удържал на думата си. Какво щяла да прави сега?
— Съпругът й изглеждал мрачен. Извърнал се, изпълнен с мъка. Когато погледнал отново към Доригена, изражението му било решително. Казал й, че щом е дала дума, не бива да я престъпва. Трябвало да отиде при Аурелис и да изпълни обещанието си. Било въпрос на чест. „Но“, казал той „за бога, жено, не казвай за това на никого, заради доброто име на рода ни. И помоли Аурелис също да го запази в тайна.“ После, като видял, че е разстроена, я прегърнал още веднъж и й казал: „Всичко може да се оправи, не се страхувай.“
— С натежало сърце Доригена се отправила към дома на Аурелис. Когато на вратата му се почукало, той се изненадал. Не я очаквал. Написването на писмото охладило страстите му. Виждайки болката на лицето й, у него се породило съвсем различно чувство. Съжаление. Знаете, че това чувство се пробужда най-лесно в благородните сърца и макар да бил обикновен оръженосец, Аурелис притежавал вродено благородство. Скоро той разбрал как стоят нещата с Доригена и Арверагус. Не му било хрумнало, че Доригена ще сподели всичко със съпруга си. Бил удивен от съзнанието за чест, което проявили рицарят и неговата дама. Изслушал Доригена, която повторила молбата на съпруга й никой освен тях тримата да не узнае за това.
— Преди тя да успее да довърши, Аурелис бил изцяло обзет от състрадание. Едва можел да говори, езикът му натежал. Едва виждал през насълзените си очи. Казал на Доригена: „Лейди, върни се при съпруга си. Освобождавам те от обещанието ти, от всяка част от него. И двамата показахте, че сте верни на думата си, само недостоен човек би се възползвал от теб. Аз не съм такъв. Иди и живей щастливо със съпруга си. За мен е чест, че успях да спася такъв благороден човек от прегръдките на морето и да го върна на благородната му съпруга.“ Тя се опитала да каже нещо, но той я прекъснал. „Не, нито дума повече.“ След това я прегърнал и целунал съвсем непорочно. Това бил първият и последен път, когато двамата се докосвали.
— Тя излязла от скромния дом на Аурелис и се върнала при Арверагус. И нейното сърце преливало от вълнение. Със смесица от радост и тъга тя съобщила на съпруга си какво се било случило. Арверагус щедро похвалил добрия оръженосец, който го спасил и не опетнил името им. После утешил Доригена, чието страдание по време на неговото отсъствие и след това било навярно по-голямо и от неговото. Оттогава заживели в хармония и приятелство.
Чосър замлъкна. Скоро щеше да мръкне. Внезапен полъх на вятъра разпръсна листата по пътя им. В далечината се виждаха стените на Кентърбъри. Щяха да стигнат в града навреме, за вечеря. Утре сутрин, както си беше обещал, щеше да посети гробницата на свети Томас и да му поблагодари за благополучното им завръщане. На стотици мили оттам може би дебнеше война. В Аквитания със сигурност щеше да има смърт и сражения. Но той не смяташе, че трябва да участва в този поход. Джон Гонт му беше казал, че не е негова грижа. „Прибери се у дома и пиши.“ Много добре, така и щеше да направи. Да се прибере. Да пише. След ден-два щеше да стигне до портата в Олдгейт. При жена си и семейството. Бебето скоро щеше да се роди. Как щяха да го кръстят? Чосър не се съмняваше, че ще е момче. Луис може би…
Спомни си как тръгна на път преди няколко месеца. Тогава никой не знаеше, че Хюбърт ги преследва. Доказателство за това откриха и когато си вземаха конете от
Вече не се налагаше да се крият. Щях да спят в някой от по-хубавите ханове в Кентърбъри, не във „Феникс“. Чосър се усмихна при мисълта за лошото поведение на спътниците си на отиване, когато бяха преспали със съпругата и дъщерята на ханджията. Вероятно мастър Сампсън си го заслужаваше и от това би излязло чудесна история, която можеше да разказва в бъдеще, ако я поукраси малко. Щеше да се наложи да промени имената на хората и професиите. Ханджията може да стане дърводелец… не, воденичар. Всички знаеха какви са воденичарите. А двамата младежи щяха да бъдат… студенти, дръзки студенти, които заслужаваха да бъдат поставени на място. Това означаваше, че ще трябва да смени мястото от Кентърбъри на Оксфорд или Кеймбридж…
— Това ли е? — попита Нед, прекъсвайки мислите му.
— Кое?
— Историята ти. А какво станало с Аурелис? — попита Алан.
— А, Аурелис — каза Чосър, който вече беше забравил историята за Доригена и Арверагус и мислеше за следващата.
— Не може да го оставиш така неудовлетворен — каза Нед.
— Но Аурелис е доволен. Показал, че е много смел и благороден. Спечелил сърдечните благодарности на рицаря и неговата лейди. Показал, че притежава истинско благородство. Какво повече би могъл да иска — или какво искаш ти?
— Знаеш за какво говорим — отвърна Алан.
— Добре — каза Чосър с престорена умора, но доволен, че го карат да завърши историята си. — Помните ли, че докато Аурелис се възстановявал от битката си с морето, го приютили в една колиба на брега. И дъщерята на един от местните жители му давала греяно вино. Макар да бил замаян, той забелязал, че е много красива. Тя се възхитила на куража на Аурелис. Сърцето й се изпълнило с жал към този смел и красив младеж и тя се влюбила в него, макар че нищо не му казала. Те се срещнали отново случайно, няколко седмици по-късно на скалите. При първата им среща той не я бил разгледал добре — бил просто благодарен, че е жив, а и след това се разсеял от идването на Доригена и всичко, което последвало. Сега вече се бил примирил, че ще живее без любов. Но съдбата има начин да променя решенията ни. Прочетете Боеций.
— Как се казвало момичето? — попита Нед.
