долара, за да знае, че аз считам постъпката му за правилна.
Вземането на тези пари беше най-лошото нещо, което бях правил някога през живота си. Но ако не ги блях взел, най-добрият ми приятел щеше да ми пусне един куршум в главата, ако той само заподозреше, че не съм сигурен в него. Щеше да погледне на мен като на враг, убивайки ме за липсата ми на вяра в него.
Избягах от Плъха и Тексас в армията, и после в Лос Анджелиз. Ненавиждах се. Записах се в армията, за да докажа на себе си, че съм мъж. Преди да нападнем в деня на нахлуването в Европа изпитвах страх, но воювах. Воювах, въпреки страховете си. Първият път, когато се бих в ръкопашен бой с един германски войник, през цялото време докато го убивах пищях от страх. Мъртвите му очи не се отделиха от моите цели пет минути докато пръстите ми се отделят от шията му.
Единственият път през живота си, когато не съм изпитвал страх, беше когато побягнах с Плъха. Той беше толкова уверен в себе си, че нямаше никакво място за страх. Плъха беше едва пет фута и шест инча, но можеше да се опре и на мъж с размерите на Дюпре, а аз щях да заложа на победата на Плъха. Беше способен да разпори корема на човек и само десет минути по-късно да седне над блюдо спагети.
Не исках да пиша на Плъха и не исках да оставя нещата така. В съзнанието ми той имаше такава власт над мен, че аз се чувствах длъжен да изпълнявам всичко, което искаше от мен. Но аз си имах мечти, които не ме принуждаваха вече да бягам по улиците; бях мъж с имот и исках да зарежа предишния живот в миналото си.
Отидох с колата до магазина за спиртни напитки и купих петина водка и галон гроздов сок. Настаних се на един стол до предния прозорец и се загледах в отминаващия ден.
Гледането през прозореца в Лос Анджелиз е нещо по-различно от това в Хюстън. Без значение къде точно живее човек в южните градове (дори и в такъв див и изпълнен с насилие като пети район, Хюстън) човек може да се види с почти всичките си познати само като зяпа през прозореца. Всеки ден представлява парад от роднини и стари приятели и любовници, които на времето си имал, а и нищо чудно един ден животът да ви събере отново в леглото.
Предполагам, че това е била причината, накарала Софи Андерсън да се върне у дома. Тя си падаше много по спокойния живот на Юга. Когато гледаше през прозореца, тя искаше да вижда приятелите си и семейството си. И когато повикаше някой от тях през прозореца, тя искаше да е уверена, че този някой ще има време да си кажат по някоя приказка.
Софи беше истинска южнячка, така че главозамайващото темпо на Лос Анджелиз никак не й понасяше.
Защото в Лос Анджелиз хората нямат време да спрат да си кажат по някоя приказка; където и да им се наложи да отидат, правят го с кола. В Лос Анджелиз и най-бедният мъж си има кола; може и да е без покрив над главата си, но си има кола. И знае също така къде отива. В Хюстън и Галвстън, и долу в Луизиана, животът е доста безцелен. Хората си имат работицата, но не могат да изкарат никакви истински пари, колкото и да се блъскат. В Лос Анджелиз обаче човек може да изкара и по стотачка на седмица, стига да блъска здравата. Мечтата за забогатяване тласкаше хората да работят две работи едновременно, като през уикенда хванат малко и водопроводна дейност. Няма никакво време за безцелни разходки по улицата или пък да си правят барбекю, след като има хора, готови да ви платят добри пари да карате по домовете хладилници.
Така че през този ден само гледах празните улици. От време на време виждах някоя двойка деца на велосипеди или групички млади момичета до близката сладкарница за пасти и лимонада. Отпивах от водката си, дремех и препрочитах писмото на Плъха, докато накрая проумея, че не мога да направя нищо. Реших да го игнорирам и да се държа така, сякаш никога не съм го получавал.
Когато слънцето залезе, аз вече бях в мир със себе си. Имах име, адрес, сто долара, а на следващия ден щях да отида да си поискам старата работа. Имах си къща и една празна бутилка водка, която ме бе накарала да се чувствам добре.
Щемпелът върху марката беше отпреди две седмици. С малко повече късмет от моя страна Ета можеше вече да си е прибрала обратно Плъха.
Когато телефонът ме събуди, навън вече беше мрак.
— Ало?
— Мистър Ролинс, чаках да ми се обадите.
Това вече ме разсъни окончателно.
— Какво? — възкликнах.
— Надявам се, че имате добри новини за мен.
— Мистър Олбрайт, вие ли сте?
— Разбира се, че съм аз, Изи. Какво става?
Бяха ми потребни още няколко минути да събера мислите си. Бях планирал да му се обадя след няколко дни, за да изглежда, че съм блъскал здравата за парите му.
— Имам това, което търсите — изтърсих аз, точно обратното на онова, което бях намислил. — Тя е с…
— Задръж малко, Изи. Обичам да гледам човек в очите, когато правя бизнес с него. По телефон работа не се върши. А и освен това няма как да ти платя премията по телефона.
— Мога да дойда в офиса ви сутринта.
— Защо не се видим сега? Нали знаеш къде се намира въртележката на кея Санта Моника?
— Да, знам, но…
— Това е почти по средата на пътя помежду ни. Защо не се срещнем там?
— Но колко е сега часът?
— Около девет. След час ще я затворят, така че никой няма да ни смущава.
— Не знам… Току-що станах…
— Аз ти плащам.
— Добре. Тръгвам веднага по най-бързия начин.
Той затвори преди още да съм завършил изречението си.
8
В ония дни между Лос Анджелиз и Санта Моника все още имаше голяма ивица селскостопанска земя. Японските фермери отглеждаха артишок, марули, и ягоди от двете страни на пътя. Онази нощ полята бяха мрачни под слабата луна и въздухът беше прохладен, без да е студен.
С голяма неохота отивах на срещата си с мистър Олбрайт, защото не бях свикнал да ходя по места, обитавани изключително от бели хора, за да върша бизнес, като Санта Моника. Заводът, в който работех, Чампиън Еъркрафт, се намираше в Санта Моника, но аз отивах там по светло, свършвах си работата и пак се прибирах. Никога не излизах извън обкръжението си от моите хора.
Представата обаче, че след като му дам исканата от него информация той ще ми даде достатъчно пари, за да покрия следващата вноска по полицата ми, ме караше да се чувствам щастлив. Мечтаех за деня, в който ще мога да си купя още къщи, може би дори и къща на два етажа. Винаги исках да имам достатъчно земя, така че тя да се изплаща от наемите, които да ми осигурява.
Когато пристигнах въртележката и аркадата вече затваряха. Семействата с малки деца си тръгваха, а една група младежи се разтъпкваше наоколо, захапали цигарите, и се пъчеха както могат да го правят само млади хора на тяхната възраст.
Прекосих кея към перилата, откъдето се виждаше брегът. Разсъдих, че мистър Олбрайт ще ме зърне там, а и освен това бях далеч от белите момчета. Така щях да избегна всяка евентуална неприятност.
Оказа се обаче, че тази седмица изобщо не ми беше писано да избягна каквато и да било неприятност.
Късокрако и набито момиче в плътно прилепнала рокля се отдели от компанията си. Беше по-млада от всички останали, може би седемнадесетгодишна, и явно беше единственото момиче без приятел. Усмихна ми се, когато ме видя, и ме поздрави. Отвърнах на поздрава й и се извърнах към слабо осветената северно
