— Още не, Дюпре.
— Познаваш Корета, нали?
Забелязах я зад Дюпре; сякаш я водеше на въженце както дете влачи камионче зад себе си.
— Здрасти, Изи — поздрави ме тя с мек глас.
— Хей, Корета, как си?
— Добре, благодаря — отвърна тя. Говореше толкова тихо, че се зачудих как я чувам при всичкия този грохот от музика и шум. А може би изобщо не я чувах, а само разбирах какво искаше да каже по начина, по който ме гледаше и се усмихваше.
Дюпре и Корета се различаваха страшно много. Той беше мускулест и беше инч или два по-висок от мен, може би шест фута и два инча, шумен и дружелюбен като голямо куче. Дюпре беше умен мъж, що се отнасяше до числа и книги, но иначе винаги беше затънал до шия, защото парите му отиваха по пиячка и жени, а ако останеше нещо, човек винаги можеше да му измъкне и последния останал цент с някоя изтъркана сърцераздирателна история.
Корета обаче беше нещо съвсем различно. Беше нисичка и закръглена с вишневокафява кожа и големи лунички. Винаги носеше рокли, които подчертаваха и открояваха гърдите й. Имаше бадемовидни очи, които на пръв поглед обикаляха безцелно из заведението, но човек добиваше впечатлението, че го наблюдава. Тя беше завършената мъжка мечта.
— Липсваш им в завода, Изи — каза Дюпре. — Да, вече не е същото без теб, да знаеш, Изи. Ония другите негри не могат да им вършат тая работа, дето ти им я вършеше.
— Мисля, че отсега нататък вече трябва да се справяте без мен, Дюпре.
— Ами. Няма да мога. Бени иска да се върнеш, Изи. Много съжалява, че те е пуснал.
— За пръв път го чувам.
— Нали ги знаеш онези жабари, Изи, не могат да кажат тая дума „съжалявам“, щото ги е срам. Но иска да се върнеш, знам го.
— Може ли да седнем при теб и Одел, Изи? — запита сладко Корета.
— Разбира се, разбира се. Донеси й стол, Дюпре. Дай го тук, Корета.
Повиках бармана да донесе кварта бърбън и кофичка с натрошен лед.
— Значи искал да се върна, така ли? — обърнах се към Дюпре след като всички вече имахме чаши.
— Да. Каза ми днес, че ако се върнеш и прекрачиш прага, веднага ще те вземе пак на работа.
— Първо иска от мен да го цункам отзад — казах. Забелязах, че чашата на Корета беше почти празна. — Искаш ли още една, Корета?
— Може и да пийна още една, ако ми налееш. — Усетих усмивката й по целия си гръбнак.
— Давай, Изи — обади се Дюпре, — аз му казах, че съжаляваш за станалото и той няма нищо против да го забрави.
— Аз и без това съжалявам. Всеки мъж без пари съжалява.
Смехът на Дюпре беше толкова гръмогласен, че едва не изпрати бедния Одел на пода.
— Значи, идващ! — изрева Дюпре. — В петък си при нас и работата ти е в кърпа вързана.
Питах ги за момичето, но напразно.
Точно в полунощ Одел се изправи да си ходи. На мен и на Дюпре ни пожела лека нощ, после целуна ръката на Корета. Дори този спокоен и дребен мъж беше подпален от пожара й.
После двамата с Дюпре започнахме надпревара кой ще каже повече лъжи за войната. Корета се смееше и гаврътваше уиски след уиски. Липс и триото му не спираха да свирят. През цялата нощ в бара прииждаха нови хора, но аз вече бях приключил с търсенията на мис Дафне Монет за деня. Разсъдих, че ако успея да си възвърна работата в завода, ще мога да си върна парите на мистър Олбрайт. Така или иначе, уискито ме направи ленив; единственото нещо, което ми се искаше да правя в момента, беше да се смея.
Дюпре клюмна на масата преди да пресушим и втората кварта; часът вече беше три след полунощ.
Корета изви капризно носле зад главата му.
— Той обича да се весели докато пропеят трети петли, но днес май петлите не са на кеф.
6
— Изхвърлиха го от квартирата му, защото не си е платил наема — каза Корета.
Влачехме Дюпре от колата към вратата й; краката му се тътреха, оставяйки две дълбоки следи в градината на хазяина й.
— Първокласен шлосер за почти пет долара на час, а не може да си плаща дори сметките — продължи тя.
Отбелязах си наум, че ако Дюпре издържаше малко повече на пиене, тя нямаше да е толкова язвителна.
— Хвърли го върху онова легло, Изи — каза ми тя когато успяхме да го довлечем до стаята.
Дюпре беше едър мъж и имаше късмет, че успях изобщо да го настаня върху леглото. Бях направо капнал докато успея да приключа. Сгромолясах се върху дребната спалня на Корета в още по-малката й всекидневна.
Тя ми наля една чашка за лека нощ и ние се настанихме върху дивана й. Седяхме съвсем близо един до друг, защото стаичката й беше не по-голяма от килер за метли. Избухваше в смях дори и на най-тъпите ми лафове и се люшкаше напред-назад, като се улавяше за коляното ми за момент и после вдигаше блесналите си очи към мен. Разговаряхме тихо и дълбокото хъркане на Дюпре удавяше половината от разговора ни. Всеки път, когато имаше да ми каже нещо, тя го прошепваше доверително и се преместваше по-близо до мен, за да е уверена, че я чувам.
Когато вече бяхме толкова близо едно до друг, че дъхът ни започна да се слива, аз де обадих:
— По-добре да си тръгвам, Корета. Ако изгревът ме свари да излизам на пръсти от стаята ти, не знам какво ще си помислят съседите ти.
— Хммм! Дюпре се тръшна като свиня и ти веднага ми обръщаш гръб и излизаш от вратата сякаш съм някаква купчина отпадък.
— В съседната стая спи приятелят ти, скъпа. Какво ще стане, ако чуе нещо?
— Така, както е захъркал? — Тя плъзна ръка под блузата си, като повдигна сутиена, за да проветри гърдите си.
Изправих се със залитане и направих двете крачки до вратата.
— Ще съжаляваш, ако си тръгнеш, Изи.
— Ще съжалявам още повече, ако остана.
Тя не коментира думите ми. Само се отпусна по гръб на дивана, без да спира да вее на гърдите си.
— Трябва да си ходя — заявих. Дори отворих вратата.
— Дафне сега хърка и тя. — Корета се усмихна и разкопча едно копче. — Сега не можеш научи нищо за нея.
— Как я нарече?
— Дафне. Нали така се казва? Ти й казваш Делайя, но това не е истинското й име. Миналата седмица станахме много гъсти, когато нейният и моят приятел бяха в игралната зала.
— Дюпре?
— Ами. Изи, беше друг мъж. Нали знаеш, че имам повече от един приятел.
Корета се изправи и влезе право в прегръдката ми. Усещах студеният аромат на жасмин, който проникваше през вратата с мрежата и горещият жасмин, който излъчваше гръдта й.
Бях на достатъчно години, за да убивам хора на война, но още не бях възмъжал достатъчно. Най- малкото, не бях мъж по начина, по който тя беше жена. Тя ме възседна върху кушетката и прошепна:
— О, да, татенце, точно там, да! О, да!
Не знам как се сдържах да не извикам. После тя отскочи от мен и прошепна свенливо:
— Оооооо, това беше прекалено хубаво, Изи.
Опитах се да я придърпам обратно, но Корета никога не ходеше там, където не искаше да отиде. Тя просто се отскубна от прегръдките ми и стъпи на пода, като заяви:
