открия всичките един по един и ще ви изтръгна гръцмулите!
След по-малко от минута двамата останахме сами на кея. Долових затръшването на автомобилни врати и форсирането на двигатели от паркинга и улицата.
— Сега ще има за какво да размишляват — каза Олбрайт. Той пъхна обратно пистолета в кобура си под сакото. Кеят беше напълно опустял; мракът и тишината бяха навсякъде.
— Не мисля, че ще се осмелят да извикат ченгетата, но все пак трябва да се застраховаме.
Белият кадилак на Олбрайт беше паркиран на паркинга долу под кея. Той подкара на юг покрай океана. Откъм крайбрежието долиташе размитото сияние на няколко лампи, а на небето луната беше в първа четвърт, но морето излъчваше милиарди фосфоресциращи искрици. Всичко изглеждаше така, сякаш всяка блестяща риба в морето бе изплувала до повърхността да имитира звездите в небето. Сякаш мракът и светлината съжителстваха едновременно в едно и също пространство.
Той включи радиото и го остави на една станция с голям оркестър, който свиреше „Двама самотника“ на Фатс Уолър. Спомням си го, защото в мига, в който музиката спря, се разтреперах целият. Не ме беше страх; бях разгневен, разгневен за начина, по който той беше унижил момчето. Пет пари не давах за чувствата на момчето, тормозеше само мисълта, че след като Олбрайт беше готов да причини такова нещо на хора от неговия род, толкова по-лесно би го направил на хора от моя, дори и още по-лошо, на мен. Но ако искаше да ме застреля, той просто трябваше да го направи, защото аз в никакъв случай нямаше да падна на колене пред него или когото и да било другиго.
Дори и за минута не се съмнявах, че Олбрайт можеше да застреля момчето.
— И така, какво откри, Изи? — попита ме той след известно време.
— Открих име и адрес. Научих последния ден, в който са я видели и с кого е била. Познавам мъжа, с когото са я видели и знам той с какво си вади хляба. — На млади години много се гордеех с осведомеността си. Джопи ми беше казал да грабвам парите и да се правя, че търся момичето, но веднъж след като бях събрал информация, трябваше да се изфукам с нея.
— Всичко това си заслужава парите.
— Аз обаче искам да знам едно нещо първо.
— Какво е то? — попита мистър Олбрайт. Той спря колата на един банкет, от който се открояваше фосфоресциращият Пасифик. Вълните тази нощ бяха особено бурни, човек можеше да ги чуе дори и при затворени прозорци.
— Искам да съм сигурен, че това момиче няма да пострада, или който и друг замесен в случая.
— Да ти изглеждам на Господ, Изи? Да съм в състояние да ти кажа какво ще се случи утре? Нямам никакви намерения да причинявам каквото и да било на момичето. Моят приятел просто мисли, че е влюбен в нея. Иска да й купи златна халка и да си живее мирно и кротко до дълбоки старини. Но да ти кажа, ако тя забрави да си закопчее обувките някой ден и падне и си счупи врата, тогава не би трябвало да ме държиш отговорен. Но както и да е.
Съзнавах, че това беше най-многото, което можех да изтръгна от него. ДеУит не даваше обещания, но аз считах, че той действително няма намерения да причини вреда на момичето.
— Била е с един мъж на име Франк Грийн, последно са я видели във вторник. Били са в един бар на име Плейруум1.
— Къде е сега тя?
— Жената, която ми го съобщи, каза, че според нея двамата били екип, Грийн и момичето, така че по всяка вероятност двамата са заедно.
— Къде е това? — попита той. Усмивката и доброто му възпитание вече бяха изчезнали; беше дошъл часът на бизнеса, ясен и прост.
— Той има апартамент на Скайлър и Осемдесет и трета улица. Мястото се казва Скайлър Армс.
Той извади бялата писалка и портфейл и надраска нещо върху бележничето. После ме загледа с мъртвешките си очи, докато почукваше кормилото с писалката.
— Да има още нещо?
— Франк е гангстер — казах. Това накара ДеУит да се усмихне отново. — Той работи съвместно с онези, които отвличат товари с алкохол. Нападат транспорт с алкохол и цигари, и после ги продават по цяла южна Калифорния.
— Лош човек значи, а? — ДеУит не успя да потисне усмивката си.
— Много лош. Бива си го с ножа.
— Виждал ли си го някога в действие? Искам да кажа, виждал ли си го да убива някого?
— Видях го как закла един мъж в един бар веднъж; един дърдорко, който не знаеше кой е Франк.
Очите на ДеУит за миг се оживиха; той се приведе над седалката, така че усетих сухия му дъх върху врата си.
— Искам да си спомниш нещо, Изи. Искам да си помислиш за онзи момент, в който Франк изважда ножа си и наръгва онзи мъж.
Помислих секунда върху това и после кимнах, давайки му да разбере, че съм готов.
— Преди да посегне с ножа към него, поколеба ли се? Дори за миг?
Пред очите ми изплува претъпканият бар на Фигероа. Едрият мъжага говореше нещо с момичето на Франк и когато Франк тръгна към него, той протегна ръка да отблъсне Франк в гърдите, предполагам. Очите на Франк се разшириха и той рязко изви глава встрани, като че ли да каже на тълпата: „Вижте го този глупак! Той заслужава само смърт за глупостта си!“ После в ръката на Франк проблесна нож и едрият мъж се строполи върху плота на бара, опитвайки да събере разпраната си шия с месестите си ръце…
— Може би секунда, не повече — казах.
Мистър ДеУит Олбрайт меко се изсмя.
— Е, — произнесе той, — предполагам, че трябва го видя отблизо.
— Може би трябва да отидете при момичето когато него го няма. Франк прекарва по-голямата част от времето си по пътя. Предната нощ го зърнах в бара на Джон; беше се облякъл като за отвличане, така че може да отсъства ден-два от града.
— Това наистина би било най-добре — отвърна Олбрайт. Той се отдръпна назад и се отпусна на седалката. — Няма смисъл да вдигаме патърдия повече от необходимото. Снимката в теб ли е?
— Не — излъгах. — Остана в къщи.
Той ме изгледа само за секунда, но разбрах, че не ми повярва. Не знам защо ми се прииска да задържа снимката й. Може би начинът, по който гледаше от нея, ме караше да се чувствам добре.
— Е, сигурно ще си я прибера след като открия момичето; да знаеш, че винаги обичам нещата да са точни, след като приключа с работата… Ето ти още сто долара и тази картичка. Трябва само да отидеш на този адрес и можеш да хванеш някаква работа да покриваш текущите си разноски до следващата сериозна поръчка.
Той ми връчи една плътно опакована пачка банкноти и визитна картичка. В полумрака не можех да разчета буквите, така че я пъхнах заедно с парите в джоба си.
— Мисля, че мога да си върна старата работа, така че адресът ви няма да ми трябва.
— Задръж я — каза той, докато палеше двигателя. — Ти си свърши както трябва работата, събра нужната ми информация, и сега аз ти се отплащам както трябва. Така си върша бизнеса, Изи; винаги си плащам сметките.
Пътят назад беше спокоен и ярък от нощните светлини. По радиото свиреше Бени Гудман и ДеУит Олбрайт си тананикаше, сякаш бе израснал с големите оркестри.
Когато спряхме до кея всичко беше така, както го бяхме оставили; колата ми също.
— За мене беше истинско удоволствие да работя с теб, Изи — каза Олбрайт докато отварях вратата на колата си. Той ми протегна ръка и когато змийската му хватка обгърна китката ми погледът му стана малко присмехулен. — Знаеш ли, има само едно нещо, дето му се чудя.
— Кое е то?
— Как така позволи на онези момчета да се държат така с теб? Ти можеше да ги елиминираш едно по едно още преди да те притиснат към перилата.
— Не убивам деца — казах.
