Той се отпусна назад и повдигна едрите си рамене.
— Ти ми кажи.
— Дюпре ми каза, че ще ме върнете обратно на старата работа.
— Не знам кой го е упълномощил да говори така. Всичко, което казах, беше, че ще се радвам да си поговоря с теб, ако имаш да ми кажеш нещо. Имаш ли да ми кажеш нещо?
Опитах се да си помисля за онова, което искаше от мен Бени. Опитах се да си помисля как можех едновременно и да запазя достойнството си, и да целуна задника му. Всичко обаче, което можех да измисля, беше онзи, другият офис, и онзи другият бял мъж. ДеУит Олбрайт държеше бутилката си уиски и пистолета си така, че да си виждат от всички. Когато ме попита какво имам да му кажа, аз му го казах; може и да бях малко нервен, но така или иначе му го казах. Бени пет пари не даваше какво имам да му казвам. Той искаше само всичките му деца да коленичат пред него и да го оставят той да командва. Той не беше бизнесмен, а собственик на плантация; робовладелец.
— Е, Изи?
— Искам си работата, мистър Джакомо. Имам нужда от работа и аз работя добре.
— Това ли е всичко?
— Не, това не е всичко. Имам нужда от пари, така че да мога да си плащам вноските по полицата и да се храня. Имам нужда от къща, в която да живея, и да отглеждам деца. Имам нужда да си купувам дрехи, така че да мога да излизам и да ходя на църква…
Бени смъкна краката си на пода и се надигна.
— Трябва да се връщам на работното си място, Изи…
— Аз съм мистър Ролинс! — произнесох, като се изправих да го пресрещна. — Не сте длъжни да ме върнете на работа, но сте длъжни да се отнасяте към мен с уважение.
— Извини ме — каза той. Направи опит да се промъкне покрай мен, но аз му блокирах пътя.
— Казах, трябва да се отнасяте с уважение към мен. Ето, аз ви наричам мистър Джакомо, защото така се казвате. Вие не сте ми приятел и аз нямам причина да не ви уважавам и да се обръщам към вас на малко име. — Забих пръст в гърдите си. — Аз се казвам мистър Ролинс.
Ръцете му се свиха на юмруци и той се втренчи в гърдите ми по начина, както го правят боксьорите. Мисля обаче, че долови решителността в гласа ми. Съзнаваше, че единият от нас или и двамата ще пострадаме много, ако се опита да ме прегази. А и кой знае? Може и да беше разбрал, че е на погрешен път.
— Съжалявам, мистър Ролинс — произнесе усмихнат той. — За съжаление, в момента не разполагаме със свободни места. Може да се отбиете пак след няколко месеца, когато започне производството на новия изтребител.
И с тези думи той направи жест да излизам от офиса му. Излязох без да кажа нищо.
Огледах се за Дюпре, но не се виждаше никъде наоколо, дори и на работното му място. Това ме изненада, но бях прекалено щастлив, за да се тревожа за него. Гърдите ми бурно се надигаха и изпитвах огромното желание да се разсмея бурно. Сметките ми бяха платени и се чувствах особено добре, че успях да защитя достойнството си. Изпитвах опияняващото чувство на свобода докато вървях към колата си.
10
Към обяд вече си бях у дома. Улицата беше празна, а околността — спокойна. От другата страна на улицата срещу дома ми имаше паркиран тъмен форд. Спомням си, че в този момент си помислих, че някой бирник прави обиколката си. После гръмко се разсмях, защото всичките ми сметки бяха платени и авансово. Този ден бях горд човек; пропадането ми принадлежеше на миналото.
Докато затварях вратата на външния двор видях как двама бели мъже излизат от форда. Единият беше върлинест и мършав и носеше тъмносин костюм. Другият беше моят ръст и три пъти по-дебел от мен. Носеше измачкан костюм, целият покрит с мазни петна.
Мъжете закрачиха бързо към мен, но аз само бавно се обърнах и тръгнах към вратата.
— Мистър Ролинс! — извика единият подире ми.
Обърнах се.
— Да?
Приближаваха бързо, но предпазливо. Дебелият беше пъхнал ръка в джоба си.
— Мистър Ролинс, аз съм Милър, а това е партньорът ми Мейсън. — И двамата ми протегнаха значките си.
— Да?
— Искаме да дойдете с нас.
— Къде?
— Ще видите — произнесе дебелият Мейсън докато ме улавяше за лакътя.
— Арестувате ли ме?
— Ще видите — повтори Мейсън, докато ме дърпаше към вратата.
— Имам правото да знам защо ме отвеждате.
— Ти имаш правото да паднеш и да си разбиеш мутрата, мръсен брикет. Имаш правото да пукнеш — каза той. После ме удари в диафрагмата. Когато се свих на две, той ми сръчно ми постави белезниците на извитите ми отзад ръце и двамата заедно ме замъкнаха до колата. Хвърлиха ме върху задната седалка, където агонизирах, задушавайки се.
— Ха си повърнал върху килима, ха си го облизал с езика — изрева ми Мейсън през рамо.
Откараха ме до участъка на Седемдесет и седма улица и ме извлякоха до предната врата.
— Значи го спипа, а, Милър? — обади се нечий глас. Двамата ме държаха за лактите и аз се влачех с провиснала глава. Бях се оправил от удара, но не исках да го разберат.
— Да, спипахме го когато се прибираше у дома. Чист е.
Отвориха вратата на една малко помещение, което вонеше слабо на урина. Стените представляваха груба мазилка, а мебелите бяха представени от гол дървен стол. Не ми го предложиха, между другото, просто ме зарязаха паднал на колене и излязоха, като затръшнаха вратата след себе си.
Вратата имаше малка шпионка.
Плъзнах се до стената и се изправих, подпирайки се на рамото си. Стаята не изглеждаше никак хубаво. По тавана вървяха няколко голи тръби, от които капеше. Периферията на покрития с линолеум под беше разядена и избеляла от влагата. Имаше само един прозорец. Стъкло нямаше, а само решетка от кръстосани два по два дебели железни пръти. През прозореца влизаше доста оскъдно количество светлина поради клоните и листата, които се опитваха да се вмъкнат в килията. Беше малко помещение, може би двайсет на двайсет фута, и изпитвах страх, че може да се окаже последното помещение, обитавано от мен.
Тревожех се, защото не следваха обичайните процедури. И преди бях играл на „ченгета и негри“. Ченгетата те пипват за врата, вземат ти името и отпечатъци от пръстите, после те хвърлят в един кюп с други задържани „заподозрени“ и пияници. И след като вече ти е прилошало за не знам кой път от бълвочите и мръсния език, те те отвеждат в друга стая и те питат защо си ограбил онзи магазин за алкохолни напитки или какво си направил с парите.
Аз се опитвам да изглеждам невинен докато отричам всичко, в което ме обвиняват. Трудно е да се правиш на невинен, когато си такъв, но ченгетата, знаят, че не си. Те разсъждават, че си направил нещо, защото това е начинът им на мислене, а ти им казваш, че си невинен, което просто ги убеждава още повече, че криеш нищо. Този ден обаче играта не беше същата. Знаеха името ми и нямаха нужда да ме плашат с който и да било общ арест; не им беше необходимо да вземат отпечатъци от пръстите ми. Нямах представа защо ме бяха задържали, но знаех, че това нямаше никакво значение, защото те считаха себе си за прави.
Седнах на стола и се загледах в листата, промъкващи се през прозореца. Изброих тридесет и две яркозелени олеандрови листа. През прозореца проникваха също така и колона от черни мравки, които бягаха покрай стената до другата страна на стаята, където в единия ъгъл лежеше дребен смачкан миши труп. Предположих, че някой друг затворник беше стъпкал мишката. Вероятно се бе опитал да я убие в средата на стаята, но бързият гризач се бе изплъзнал два или три пъти. Накрая обаче мишката явно не бе преценила правилно наличието на цепнатина в стената и съкафезникът бе успял да блокира бягството й с
