От тавана висеше гола крушка, но нямаше как да я изключа. Оскъдното количество светлина, процеждащо се през клоните и листата, бавно започна да стопява и в помещението нахлу здрачът. Седях на стола и от време на време опипвах раните си да видя дали болката не е отшумяла.
Не мислех нищо. Не си задавах въпроси за Корета или Дюпре или как полицията знаеше толкова много какво съм правил сряда вечерта. Всичко, което правех, беше да седя в мрака, опитвайки се да се слея с него. Бях буден, но мисълта ми приличаше на съновидение. Сънувах буден, че мога да се превърна в мрак и да се промуша през ерозиралите цепнатини на килията. Ако се превърнех в нощ, никой нямаше да ме открие; никой дори нямаше да разбере, че ме няма.
Виждах лица в мрака; красиви жени и празненства с угощения. Едва в този момент установих колко гладен и самотен бях.
В килията вече царуваше пълен мрак когато крушката рязко пламна. Още се жумях отчаяно, опитвайки се да притъпя ослепителната болка в очите си, като през това време Милър и Мейсън влязоха в стаята. Милър затвори вратата.
— Да ти е дошло още нещо наум, което да ни кажеш? — попита Милър.
Само го изгледах.
— Можеш да си ходиш.
— Нали го чу, чернилка мръсна! — изрева Мейсън, докато се уверяваше, че предницата му е закопчана. — Изчезвай оттук!
Поведоха ме през откритото помещение и покрай бюрото на дежурния. Всички хора се извърнаха да ме огледат. Някои се изсмяха, други бяха шокирани.
Отведоха ме при дежурния сержант, който ми връчи портфейла и джобното ножче.
— По-късно можем пак да ви потърсим, мистър Ролинс — каза Милър. — Знаем къде живеете, ако се наложи да ви зададем още няколко въпроса.
— Въпроси за какво? — попитах, опитвайки се да звуча безгрижно като човек с чиста съвест.
— Това не е твоя работа.
— Значи ако някой реши да ме отмъкне от собствения ми двор и да ме домъкне тук и да ме размята както си иска, това пак не е моя работа, така ли?
— Ако искаш, да ти дам бланка да напишеш оплакване? — Мършавото сиво лице на Милър не промени изражението си. Напомняше ми на един друг човек, когото познавах, Орин Клей. Орин имаше пептична язва и винаги държеше устата си така, сякаш всеки момент ще се изплюе.
— Искам да знам какво става — заявих.
— Ще наминем, ако ни потрябваш.
— Как ще се прибера толкова отдалеч? Автобусите спират след шест.
Милър ми обърна гръб. Мейсън вече бе изчезнал.
11
Напуснах участъка с бърза крачка, макар че ми се искаше да тичам през глава.
До кръчмата на Джон имаше петнадесет квартала и аз непрекъснато си повтарях, че не трябва да бързам. Бях наясно, че някоя патрулна кола веднага ще арестува всеки тичащ негър, когото зърнат.
Улиците бяха съвсем тъмни и безлюдни. Сентръл Авеню напомняше на гигантска черна алея, а аз се чувствах като дребен плъх, който се спотайва по ъглите и се оглежда за котки.
От време на време профучаваше кола. Долавях късчета музика или смях и след миг всичко отново беше мрак. Нямаше и следа от жива душа по улиците.
Бях вече на три преки от кръчмата когато някой ме извика.
— Хей, ти! Изи Ролинс!
Черен кадилак се бе изравнил с мен и напредваше с моята скорост. Дълъг автомобил; сигурно беше два пъти по-дълъг от обикновените коли. От прозореца на шофьора се подаде бяла глава в черна шапка.
— Спокойно, Изи, ела тук — обади се тя.
— Кой сте вие? — запитах през рамо, без да спирам забързания си ход.
— Спокойно, Изи — отвърна главата. — Един човек отзад иска да говори с теб.
— Точно сега нямам време, човече. Трябва да вървя. — Бях удвоил крачката си и сега подтичвах.
— Скачай вътре. Ще те откараме, където отиваш — каза шофьорът, и после добави: — Какво? — на някой от пасажерите си.
— Изи — обади се отново той. Страшно ми е омразно, когато се обръщат по този начин към мен непознати хора. — Шефът ми иска да ти даде петдесетак, ако си съгласен да те откара.
— Да ме откара къде? — попитах, без да забавям ритъм.
— Където кажеш.
Затворих си устата и продължих да крача.
Кадилакът препусна напред и спря до бордюра на около тридесетина крачки пред мен. Вратата на шофьора се отвори и той слезе от колата. Трябваше да си сгъне дългите крака чак до гърдите, за да се измъкне от седалката. Когато се изправи, видях, че беше висок мъж със слабо, почти изпито лице, и светла коса, която беше или сива или руса, не можех да видя ясно под мижавото осветление.
Той протегна ръце пред себе си на височината на раменете. Това беше странен жест, защото изглеждаше, сякаш искаше мир, но аз бях наясно, че от тази поза може лесно да ме сграбчи.
— Слушай, човече — изграчих аз, като се свих на две; това беше най-лесният начин да се добера до коляното на върлината пред мен. — Прибирам се у дома. Това е всичко, което ме вълнува в момента. След като вашият човек иска да разговаряме, кажете му утре да ми се обади по телефона.
Високият шофьор посочи с палец зад гърба си.
— Човекът ми каза да ви предам, че на него му е известно защо те е прибрала полицията, Изи. Казва, че иска да разговаряте на тази тема.
Шофьорът се бе ухилил с изражението на човек, комуто е известно далеч повече от това, което казва в момента. Само като го гледах и изведнъж усетих насъбралата се в мен умора. Проумях, че ако се хвърля отгоре му, само ще си разбия лицето върху настилката. А и освен това мен все пак ме интересуваше защо ме бяха прибрали в полицията.
— Значи само да си поговорим, така ли? — попитах.
— Ако искаше да ти причини зло, отдавна да си мъртъв.
Шофьорът отвори задната врата и аз се вмъкнах вътре. Мигът, в който вратата се затръшна след мен, обонянието ми беше връхлетяно от отвратителни миризми. Това беше съчетание от аромат на парфюм, воня на вкиснало тяло, която разпознах, но не можех да назова.
Колата включи рязко на задна скорост и аз се забих в седалката с гръб към шофьора. Пред мен седеше дебел бял мъж. Кръглото му бяло лице изглеждаше като месечина в отблясъците на профучаващите улични лампи. Усмихваше се. Зад гърба му се намираше празното пространство на багажника. Стори ми се, че зърнах нещо да се движи зад гърба му, но преди да успея да огледам по-добре, той ме заговори.
— Къде е тя, мистър Ролинс?
— Не ви разбрах?
— Дафне Монет. Къде е?
— Кой е това?
Никога не можех да свикна с дебелите устни у белите хора, особено мъжете. Този мъж имаше дебели и червени устни. Изглеждаха като отекли рани.
— Знам защо ви прибраха ченгетата, мистър Ролинс — кимна той към полицейския участък зад нас. Докато обаче беше обърнат назад аз отново погледнах към багажното пространство. Мъжът придоби доволен вид. — Хайде, излез, сладур.
Иззад седалката се подаде малко момче. Носеше мръсни къси панталонки и мръсни бели чорапи. Кожата му беше кафява, а гъстата му права коса беше черна. Бадемовидните му очи намекваха за китайски произход, но аз знаех, че беше мексиканче.
Момчето стъпи на пода, клекна върху него и се обви около крака на дебелия мъж.
— Това е моето малко момче — произнесе дебелакът. — Той е единствената причина все още да
