прекрача прага и залитна в къщата си и чак тогава потегли.
12
Обърнах пинта и половина бърбън преди да успея да заспя. Чаршафите бяха чисти и прохладни, страхът беше удавен в алкохола, но всеки път, когато затворех очи, пред мисления ми взор изплаваше Корета, надвесена над мен и целуваща гърдите ми.
Все още бях достатъчно млад, за да си представя, че смъртта може да споходи някого, когото познавам. Дори и през войната очаквах да видя отново приятелите си, макар и да знаех, че са мъртви.
Цялата нощ продължи по същия начин. Заспивах и само след няколко минути се събуждах, като изговарях името на корета или й отговарях на въпрос. Когато не можех да се върна обратно в съня, посягах към бутилката с уиски до леглото ми.
По-късно същата нощ телефонът иззвъня.
— А? — изрекох полузамаян.
— Изи? Изи, ти ли си? — обади се груб глас.
— Да. Кое време е?
— Около три. Да не спеше, авер?
— Ти как мислиш? Кой се обажда?!
— Младока. Не ме ли познаваш?
Беше ми потребно време, за да осъзная кой беше той. Двамата с Младока никога не се бяхме сприятелявали, и не можех да си представя откъде ли може да е докопал телефонния ми номер.
— Изи! Изи? Да не заспиваш пак?
— Какво искаш от мен по това време на нощта, Младок?
— Нищо, ама нищо.
— Нищо ли? Значи ме вдигаш в три часа през нощта заради нищо, така ли?
— Не си го изкарвай на мен, авер. Просто исках да ги кажа онова, което искаше да научиш.
— Какво искаш, Младок?
— Само да ти кажа за онова момиче, това е всичко. — Гласът му звучеше нервно. Говореше бързо и имах чувството, че непрестанно се озърта през рамото си. — За какво я търсеше все пак?
— Имаш предвид бялото момиче ли?
— Да. Точно преди малко си спомних, че я видях миналата седмица. Идва с Франк Грийн.
— Как се казва?
— Мисля, че я наричаше Дафне.
— И как стана, че едва сега ми го казваш? И защо точно в този час?
— Защото след малко лягам и ще стана чак след два и половина следобед, Изи. Мислех, че искаш да го научиш, затова и ти позвъних.
— Значи ти едва сега си разбрал, че трябва да ми позвъниш, и го правиш посреднощ, за да ми съобщиш за някакво си момиче? Човече, мозъкът ти е пълен с лайна! Какво искаш, по дяволите?
Младока само ми изтърси две дебели псувни и затръшна слушалката.
Вдигнах бутилката и напълних чашата си догоре. После запалих цигара и се замислих над обаждането на Младока. Нямаше просто никакъв смисъл да ме вдига посред нощ, за да ми каже за някакво момиче, с което съм искал да се позанимавам. Той явно знаеше нещо. Но какво можеше да знае тъпият мозък на един бияч на заведение за бизнеса ми? Допих си чашата и допуших цигарата, но пак не можах да измисля нищо.
Уискито успокои нервите ми все пак, и успях отново да потъна в някакво подобие на сън. Сънувах как ловяхме риба южно от Хюстън когато бях още малко момче. В реката Гатлин се въдеше гигантска риба. Майка ми казваше, че някои от тях били толкова едри, че дори и алигаторите не ги закачали.
Бях уловил една от тези гигантски риби, като бях изкарал главата й на повърхността на водата. Муцуната й беше с размера на човешки торс.
И в този момент телефонът иззвъня.
Не можех да вдигна слушалката, защото това означаваше да изтърва рибата, така че извиках на майка ми да я измъкне, но тя не ме чу, защото телефонът продължи да звъни, а рибата непрекъснато се опитваше да се гмурне. Накрая бях принуден да я пусна и когато вдигнах слушалката хълцах със сълзи.
— Ало.
— Алоу? Мистър Ролинс ли йе? Да? — Акцентът беше мек, подобен на френски, но не беше точно френски.
— Да — шумно издишах. — Кой се обажда?
— Обаждам ви се поради проблем с ваша приятелка?
— Кой е това?
— Корета Джеймс — отвърна тя, подчертавайки сричка.
Това вече ме накара да подскоча в леглото.
— Кой се обажда?
— Казвам се Дафне. Дафне Монет — каза тя. — Корета ваша приятелка, нали? Тя дойде да ме види и поиска пари. Каза, че сте ме търсили, и ако не й дам, щяла да ви каже за мен. Да, Изи?
— Кога ви каза това?
— Не вчера, а денят преди вчера.
— И какво направихте?
— Давам й последните двайсет долара. Не ви познавам, нали, мистър Ролинс?
— И тя какво направи тогава?
— Тя си тръгва и аз се тревожа за това и ако приятелят ми го няма и не се прибере у дома, тогава мисля, че е по-добре да ви позвъня и вие ми кажете, да? Защо искате да ме откриете?
— Не знам какво искате да кажете. Но кой е вашият приятел?
— Франк. Франк Грийн.
Пресегнах се за панталоните си съвсем рефлексивно; бяха на пода точно до леглото.
— Защо ме търсите, мистър Ролинс? Познавам ли ви?
— Трябва да си направила някаква грешка, сладур. Не знам какво е имала предвид… Мислиш ли, че Франк е отишъл да я търси?
— Не казвам на Франк, че тя идвала тук. Него го нямаше тук, но по това време той не се прибира у дома.
— Не знам нищо за това, къде е Франк, но Корета е мъртва.
— Мъртва? — Гласът й наистина прозвуча изненадано.
— Да, те мислят, че това се е случило четвъртък през нощта.
— Това е ужасно. Мислите ли, че нещо може да се е случило с Франк?
— Слушайте, госпожо, не знам какво става с Франк или с когото и да било другиго. Всичко, което знам, е че това не е моя работа и се надявам да сте добре, но точно сега в момента трябва да тръгвам, защото имам спешна работа.
— Но вие трябва да ми помогнете.
— Не, благодаря, сладур. Това е вече прекалено за мен.
— Но ако вие не ми помогнете, аз ще трябва да отида в полицията, за да открия приятеля си. Ще трябва да им кажа за вас и за тази жена, Корета.
— Вижте, по всяка вероятност вашият приятел я е убил.
— Наръгана ли е била?
— Не — отвърнах, проумявайки какво имаше предвид. — Била е пребита до смърт.
— Това не е Франк. Той има нож. Не използва юмруци. Вие ще ми помогнете ли?
— Да ви помогна за какво? — попитах. Вдигнах ръце да й покажа, колко съм безпомощен, но наоколо нямаше никой да види жеста ми.
— Аз имам приятел, да? Той може да знае къде да открие Франк.
— Не ми е необходимо да ходя да търся Франк Грийн, но ако ви трябва, защо не се обадите на приятеля си?
