двата крака. Мишката вече изглеждаше мумифицирана, така че по всяка вероятност смъртта бе станала в началото на седмицата, когато ме бяха изхвърлили от работа.
Докато си мислех за мишката вратата на килията се отвори и полицаите влязоха. Бях разгневен на себе си, защото не бях проверил дали бяха заключили вратата. Тия ченгета явно си правеха каквото си искат с мен.
— Езекиил Ролинс — произнесе Милър.
— Да, сър.
— Имаме да ви зададем няколко въпроса. Можем да ви свалим белезниците, ако проявите желание да ни сътрудничите.
— Аз ви сътруднича.
— Нали ти казах, Бил — обади се дебелият Мейсън. — Тоя негър е схватлив.
— Свали му белезниците, Чарли — нареди Милър и дебелият изпълни нареждането му.
— Къде беше вчера сутринта около пет часа?
— Коя сутрин е това? — опитах се да печеля време.
— Той има предвид четвъртък сутринта — каза дебелият Мейсън, като придружи думите си с ритник в гърдите ми, който ме преобърна.
— Ставай — нареди Милър.
Изправих се на крака и наместих стола.
— Трудно е да се каже — произнесох, докато отново сядах на стола. — Бях излязъл да пийна нещо и после помогнах да пренесем един пиян у дома му. Може да съм бил на път към къщи или вече да съм си бил в леглото. Не съм гледал часовника.
— Кой беше тоя приятел?
— Пит. Моят приятел Пит.
— Пит, а? — изкикоти се Мейсън. Той мина откъм лявата ми страна и преди да успея да се извърна усетих как резкият удар на юмрука му експлодира в главата ми.
Отново се озовах на пода.
— И така, къде пиехте двамата с твоя Питър? — изсумтя Мейсън.
— При един приятел на Осемдесет и девета улица.
Мейсън отново ме приближи, но този път успях да се извъртя. Той само ме изгледа с невинно лице и длани изправени към мен.
— Да не е един незаконен клуб, наречен кръчмата на Джон? — попита Милър.
Мълчах.
— Ти имаш далеч по-големи неприятности от пиячката си в бара на твоя приятел, Езекиил. Имаш далеч по-големи проблеми от този.
— Какви проблеми?
— Големи проблеми.
— Какво означава това?
— Означава, че можем да изкараме черния ти задник зад участъка и да ти пуснем куршум в мозъка — намеси се Мейсън.
— Къде бяхте в пет часа четвъртък сутринта, мистър Ролинс? — попита Мейсън.
— Не мога да кажа с точност.
Мейсън бе свалил обувката си и започна да почуква с тока в отворената си месеста длан.
— Пет часът — каза Милър.
Тази игра продължи още малко.
— Вижте, — произнесох накрая, — не е необходимо да си блъскате главите заради мен; ще се радвам да ви кажа, онова, което искате да чуете.
— Значи си готов да сътрудничиш? — попита Милър.
— Да, сър.
— Къде отиде когато излезе от къщата на Корета Джеймс в четвъртък сутринта?
— Прибрах се у дома.
Мейсън се опита да изрита стола под мен, но аз скочих преди да успее.
— Писна ми вече, човече! — изревах, но нито единият, нито другият се впечатлиха особено от изблика ми. — Казах ви, че се прибрах у дома и това е всичко.
— Седнете, мистър Ролинс — произнесе спокойно Милър.
— Защо ми е да сядам, след като всеки път се опитвате да изритате стола под мен? — извиках, но въпреки това пак седнах.
— Нали ти казах, че е луд, Бил — каза Мейсън. — Казах ти, че това тук е раздел осми.
— Мистър Ролинс — произнесе Милър, — къде отидохте, след като напуснахте дома на мис Джеймс?
— Прибрах се у дома.
Този път никой не ме удари; никой не се опита да изрита стола под мен.
— Видяхте ли мис Джеймс по-късно същия ден?
— Не, сър.
— Имахте ли сблъсък с мистър Бушард?
Разбрах го много добре, но въпреки това пак играх за печелене на време.
— А?
— Имахте ли спор с Дюпре Бушард относно мис Джеймс?
— Нали се сещаш, Пит — вмъкна се Мейсън.
— Така му казвам понякога — казах.
— Имахте ли сблъсък с мистър Бушард?
— Не съм имал никакъв сблъсък с Дюпре. Той беше заспал.
— Тогава къде ходихте в четвъртък?
— Прибрах се у дома с махмурлук. Останах си вкъщи цял ден и цяла нощ, и после отидох на работа, днес имам предвид. Е, — исках разговорът ни да продължава, за да не изпадне отново в бяс Милър и да посегне към мебелировката на килията — не съвсем на работа, защото в понеделник ме изритаха. Отидох да питам дали няма да ме вземат обратно.
— Къде ходи в четвъртък?
— Прибрах се у дома с махмурлук…
— Мръсен негър! — нахвърли се с юмруци срещу мен Мейсън. Събори ме на пода, но аз успях да го сграбча за китките. Завъртях се и се усуках, така че след малко вече бях възседнал дебелия му задник. Можех да го убия така, както бях убил другите бели мъже в униформи, но усещах присъствието на Милър зад гърба си, така че се изправих и придвижих в ъгъла.
Милър бе извадил полицейския си специален.
Мейсън имаше вида на човек, готов да скочи и да ме разкъса, но коремния танц, който му бях приложил, го беше замаял.
— Остави ми го само за минутка — примоли се както беше на колене той.
Милър обмисли молбата му. Погледът му непрекъснато отскачаше между мен и дебелака. Може би го беше страх, че мога да убия партньора му, или може би му се повдигаше после от обяснителните доклади, които трябваше да пише после; а можеше и да се окаже, че Милър е потаен хуманист, който мрази проливането на човешка кръв.
— Не — прошепна накрая той.
— Но… — запъна се Мейсън.
— Казах не. Да тръгваме.
Милър подпъхна свободната си ръка под дебелата мишница на партньора си и му помогна да се изправи на крака. После пъхна револвера в кобура си и изпъна сакото си. Мейсън ми се озъби и после последва Милър през вратата. Започваше да ми напомня на дресиран пес. Ключалката изщрака след тях.
Върнах се на стола и отново изброих листата. Отново проследих мравките до мъртвата мишка. Този път обаче си представих, че аз съм осъденият, а мишката е Мейсън. Така го размазах, че целият му костюм се просмука от телесните флуиди и той заприлича на една безформена купчина парцали в ъгъла; очите му изскочиха от орбитите.
