съществувам.
Видът на това нещастно създание и вонята ме накараха да се потърся. Опитвах се да не мисля за гледката пред мен, защото не можех да направи нищо, за да я променя, най-малкото поне в момента.
— Не знам какво искате от мен, мистър Теран — казах. — Не знам защо ме арестува полицията и не познавам никаква Дафне. Всичко, което искам в момента, е да се прибера у дома и да се опитам да забравя всичко това.
— Значи знаете кой съм?
— Чета вестници. Кандидатирахте се за кмет.
— Пак мога да се кандидатирам — каза той. — Пак мога да го направя. А този път можете и да ми помогнете. — Той се пресегна и почеса момченцето зад врата.
— Не знам какво имате предвид. Не знам нищо.
— Полицията иска да знае какво сте направили след като сте пили с Корета Джеймс и Дюпре Бушард.
— Да?
— Пет пари не давам какво си направил, Изи. Единственото нещо, което ме интересува, е човекът, който използва името Дафне Монет.
Поклатих отрицателно глава.
— Някой — поколеба се, — странен човек… не поиска ли да разговаря с Корета?
— Какво искате да кажете с това „странен“?
Матю Теран ми се усмихна за момент, после каза:
— Дафне е бяло момиче, Изи. Младо и красиво. За мен е страшно важно да я намеря.
— Не мога да ти помогна, човече. Не знам дори защо ме замъкнаха в участъка. Вие знаете ли?
— Познаваш ли Хауърд Грийн? — отвърна ми той с въпрос.
— Срещал съм го един или два пъти.
— Онази нощ Корета каза ли нещо за него?
— Нито дума. — Толкова хубаво се чувствах, когато говорех истината.
— А вашият приятел Дюпре? Той каза ли нещо?
— Дюпре пие. Това прави основно. И когато си погълне дажбата, заспива. Това и направи. Това направихме всички.
— Аз съм могъщ човек, мистър Ролинс. — Не беше необходимо да ми го съобщава. — И дори не ми се иска да си представя, че ме лъжете.
— Знаете ли защо ме арестуваха ченгетата?
Матю Теран вдигна дребното мексиканче и го притисна към гърдите си.
— Какво мислиш, сладур? — попита го той.
Гъсти сополи заплашваха да рукнат всеки момент от носа на детето. Устата му беше отворена и той ме зазяпа сякаш бях някакво странно животно. Не опасно, може би трупа на куче или таралеж, прегазен от автомобил и кървящ на магистралата.
Мистър Теран вдигна мраморния рог, окачен до главата му, и проговори в него.
— Норман, откарайте мистър Ролинс където желае. Засега приключихме. — После ми подаде рога. Той миришеше силно на сладки масла и кисели тела. Опитах се да пренебрегна миризмите докато съобщавах на Норман адреса на кръчмата.
— Заповядайте парите, мистър Ролинс — каза Теран. Той държеше няколко смачкани банкноти в ръката си.
— Не, благодаря ви. — Не исках да докосвам нищо, минало вече през ръцете на този мъж.
— Офисът ми е включен в телефонния указател, мистър Ролинс. Ако я откриете, мисля, че ще ни бъдете особено от полза.
Когато най-сетне спряхме пред кръчмата на Джон измъкнах се по най-бързия начин от колата.
— Изи! — изрева Хати. — Какво се е случило с теб, бебчо?
Тя заобиколи плота и положи ръка върху рамото ми.
— Ченгета — отвърнах.
— О, милият! Да не беше заради Корета?
Изглежда всички познаваха живота ми до конец.
— Какво общо има това с Корета?
— Не си ли чул?
Само я зяпнах.
— Корета е била убита — каза тя. — Чух, че полицаите са измъкнали Дюпре от работното му място, защото е бил предната нощ с нея. А аз знаех, че и ти беше с тях сряда вечерта, така че разсъдих, че полицията подозира и теб.
— Убита?
— Също като Хауърд Грийн. Толкова лошо са я пребили, че само майка й успяла да я разпознае.
— Мъртва?
— Какво ти направиха, Изи?
— Одел тук ли е, Хати?
— Идва обикновено към седем.
— Колко е сега?
— Десет.
— Можеш ли да му кажеш, че го викам? — помолих я аз.
— Разбира се, че мога, Изи. Само ме остави да накарам Младока да му предаде.
Тя пъхна глава през вратата и после се върна обратно. Одел се появи след няколко минути. По изражението на лицето му разбрах, че не изглеждам добре. Той рядко проявяваше емоции, но точно в този момент имаше вида на човек, току-що видял привидение.
— Можеш ли да ме откараш у дома, Одел? Не съм с колата.
— Разбира се, Изи.
Одел беше мълчалив през по-голямата част от пътя. Проговори едва когато наближихме дома ми.
— Трябва да си отдъхнеш, Изи.
— Това и мисля да направя, Одел.
— Нямам предвид само съня. Имам предвид истинска почивка, като отпуск или нещо такова.
Изсмях се.
— Една жена на времето ми каза, че бедните хора не могат да си позволят почивка. Тя каза, че ние трябва да работим безспир, иначе ще загинем.
— Не е необходимо да спираш да работиш. Имах предвид нещо като промяна на обстановката. Може би няма да е зле да отскочиш до Хюстън, или дори до Галвстън, където не те познават толкова добре.
— Защо ми казваш това, Одел?
Колата спря до къщата ми. Понтиакът ми представляваше приятна гледка паркиран пред дома. Можех да прекося цялата страна с парите, които ми беше дал Олбрайт.
— Първо убиват Хауърд Грийн, после Корета, по същия начин. Полицията те хваща за врата и хората говорят, че Дюпре е още в ареста. Време е да си вдигаш задника.
— Не мога да се махна оттук, Одел.
— Защо не можеш?
Погледнах къщата си. Моят прекрасен дом.
— Просто не мога. Но мисля, че имаш право.
— Не тръгнеш ли Изи, тогава потърси си някаква помощ.
— Каква помощ имаш предвид?
— Не знам. Може би не е зле да дойдеш в неделя на църква. Може би трябва да поговориш с отец Таун.
— Господ не може да разчисти тая бъркотия. Трябва да потърся някой друг.
Излязох от колата му и му махнах за лека нощ. Одел беше добър приятел; той ме изчака докато
