червените светлини как се стопяват надолу по хълма.
После влязох в колата си с мисълта, че късметът още не ме беше напуснал.
14
— Ти ги оставяш да те мачкат, Изи, оставяш ги да те подритват както си искат и не правиш нищо.
— Какво мога да направя?
Излязох на Сънсет Булевард и завих наляво, към огненото оранжево сияние върху източния хоризонт.
— Не знам, човече, но трябва да направиш нещо. Продължавай така и до следващата сряда ще си мъртъв.
— Може би трябва да постъпя както казва Одел и да се разкарам!
— Да се разкараш! Да се разкараш? Да изоставиш единствения си имот, който някога си имал? Разкарай се — изрече той с отвращение. — По-добре да си мъртъв, вместо да се разкараш.
— Е, добре, нали ми каза че така и така ще съм мъртъв. Само трябва да изчакам до следващата сряда.
— Трябва да се изправиш, човече. Хич не е правилно да оставяш на който му скимне да те тъпче. Да се забъркваш с френски бели момичета, които не са французойки; да работиш за бял човек, като му помагаш да изтребва рода ни, ако не му харесва. Трябва да разбереш какво е станало и да разрешиш нещата.
— Но какво мога да направя с полицията или мистър Олбрайт или дори с това момиче?
— Не бързай, Изи. Не прави нищо, което не трябва да правиш. Само не бързай и се възползвай всеки път, когато можеш.
— Ами какво ще стане, ако…
— Не ми задавай въпроси. Нещо или го има, или го няма. „Ами какво ще стане, ако…“ е за децата, Изи. Ти си мъж.
— Даа — проточих аз. Изведнъж се почувствах силен.
— Не са много хората, дето да имат куража да се изправят пред един истински мъж, Изи. Наоколо има прекалено много страхливци, за да го направят.
Гласът ме спохождаше само в най-трудните ми моменти, когато всичко изглеждаше толкова безнадеждно, че ми се искаше да се метна в колата, да настъпя газта и да се размажа в някоя стена. Тогава ме спохожда гласът и ми дава най-добрият съвет, който мога да получа.
Гласът не е никак жалостив. Никога не дава пет пари дали съм уплашен до смърт или в опасност. Той само разглежда фактите и ми казва как трябва да постъпя.
Гласът за пръв път се появи когато бях в армията.
Когато постъпих в нея бях горд, защото вярвах на онова, което твърдяха във вестниците и филмовите хроники. Вярвах, че съм част от надеждата на света. След това обаче установих, че в армията царуваше сегрегация, също както в Юга. Обучаваха ме като пехотинец, като боец, после ме поставиха пред една пишеща машина през първите три години служба. Прекосих Африка и Италия в статистическия отдел. Ние следвахме бойните части, трасирахме придвижването им и брояхме загубите им в жива сила.
Бях в дивизион за чернокожи, но всички командващи офицери бяха бели. Обучаваха ме как да убивам врагове, но белите мъже не бяха особено охотни да ми връчат пушка. Не искаха да ме гледат как проливам бяла кръв. Те казваха, че ние не притежаваме нужната дисциплина или разум за усилията на войната, но всъщност бяха ужасени пред перспективата да разберем какво представлява свободата, която носи ежедневната сделка със смъртта.
Ако някой чернокож мъж искаше да воюва, той трябваше да постъпи като доброволец. После може би щеше да получи възможността да се бие.
Мислех си, че хората, които постъпваха доброволно в армията, бяха глупаци.
— Защо ми е да умирам в тази война на белите хора? — задавах си въпроса.
Един ден обаче бях в пощата, когато пристигна едно подразделение бели войници направо от битката пред Рим. Те почнаха да правят коментар за войниците негри. Твърдяха, че ние сме страхливци, и че именно белите момчета спасяват Европа. Знаех, че изпитват ревност, защото ние бяхме зад бойните линии с добра храна и победени жени, но въпреки това се почувствах засегнат. Ненавиждах тези бели момчета и собствената си страхливост.
Така че поисках да ме включат като доброволец за десанта в Нормандия и по-късно се разписах заедно с Патън в битката за Бълж. По онова време Съюзниците бяха изпаднали в такова отчаяние, че вече не можеха да си позволят лукса на разделение по цвета на кожата. В нашия взвод имаше черни, бели и дори шепа американци от японски произход. И главното нещо, което ни беше грижа, беше да убиваме германци. Между расите винаги възникваха търкания и напрежение, особено когато ставаше въпрос за жени, но ние се научихме да се уважаваме едни други и в тази област.
Нямах нищо против онези бели момчета, които ме ненавиждаха, но ако не ме уважаваха, бях готов да се бия с тях.
Беше близо до Нормандия, близо до една малка ферма, когато гласът за пръв път ми проговори. Бях притиснат в хамбара. Двамата ми другари, Антъни Хакимото и Уентън Найлс, бяха мъртви; един германски снайперист покриваше мястото. Гласът ми каза: „Излез от хамбара, когато слънцето залезе, и убий този кучи син. Убий го и му разпори муцуната с байонета си, човече. Не му позволявай да ти причинява това. Дори и да ти позволи да останеш жив, до края на живота си ще живееш в страх.“. „Убий този кучи син“, ми каза той. И аз го убих.
Гласът не изпитва сладострастие. Той никога не ми казва да насилвам или крада. Той само ми казва какво да направя, ако искам да оцелея. Да оцелея като мъж.
Когато гласът говори, аз го слушам.
15
Пред къщата ми този път пак имаше паркирана кола, макар и да беше различна от онази на ченгетата. Бял кадилак. Беше празен, но този път се отвори предната ми врата.
Мани и Шариф пристъпваха от крак на крак точно до прага й. Шариф ми се ухили. Мани гледаше към пода, така че не видях изражението му.
Мистър Олбрайт беше в кухнята и гледаше през прозореца задния двор. Миризма на кафе изпълваше цялата къща. Той се извърна към с влизането ми; порцеланова чаша се гушеше в дясната му ръка. Беше облечен в бели памучни панталони и кремав пуловер, бели обувки за голф и капитанска шапка с черна околожка.
— Изи — усмихна се той широко и дружелюбно.
— Какво правиш в къщата ми, човече?
— Трябваше да говоря с теб, Изи. Да знаеш, очаквах да те заваря у дома ти. — В гласа му имаше едва доловима следа от заплаха. — Така че Мани използва отвертка, просто за да не чакаме отвън. Заповядай, сипи си кафе.
— Вие нямате никакво извинение за вмъкването си с взлом в жилището ми, мистър Олбрайт. Какво бихте направили, ако се вмъкнех по същия начин в къщата ви?
— Щях да ти изтръгна негърската глава от шията. — Усмивката му изобщо не помръдна при думите му.
Не отделих погледа си от него цяла минута. Някъде на заден план в съзнанието ми една мисъл изникна: Не бързай, Изи.
— Какво искате? — попитах го. Отидох до плота на кухнята и си налях кафе.
— Къде беше днес сутринта, Изи?
— Където и да съм бил, не ви влиза в работата.
— Къде?
