мен и каза:
— Не обичам да ми играят номера, Изи.
Нито пък аз, отвърнах му наум.
16
Спах целия ден чак до вечерта. Може би трябваше да хукна да търся Франк Грийн, но единственото нещо, което исках да правя в момента, беше да спя.
Събудих се потънал в пот посреднощ. Във всеки шум долавях стъпките на някой, пратен да ме убие. Без значение дали това бяха полицията, ДеУит Олбрайт или Франк Грийн. Още не можех да се отърся от миризмата на кръвта, с който се бях просмукал в стаята на Ричард. От прозореца долиташе жуженето на милиони мухи, които бях видял да покриват телата на другарите ни н Северна Африка, в Оран.
Треперех, но не от студ. Искаше ми се да изтичам при майка ми или при някой друг, който ме обича, но тогава пък видях как Франк Грийн ме изтръгва от прегръдката на любящата ме жена: беше извадил ножа си и го бе опрял в сърцето ми.
Накрая скочих от леглото и се втурнах към телефона. Не знаех какво правя. Не можех да се обадя на Джопи, защото той нямаше да разбере страха ми. Не можех да се обадя на Одел, защото той пък щеше да ме разбере прекалено добре и щеше само да ми каже: „Бягай!“ Не можех да позвъня на Дюпре, защото беше още в полицията. Но аз и не бих могъл да говоря с него, защото щеше да ми се наложи да го излъжа за Корета, а бях прекалено развълнуван, за да лъжа.
Така че избрах телефонистката от централата. И когато тя се обади помолих я да ми даде извънградска линия, след което поисках да ме свържат с мисис Е. Александър от Клакстън Стрийт в пети район в Хюстън.
Когато чух гласа й затворих очи и си я представих: едра жена с тъмнокафява кожа и топазени очи. Виждах я как свъсва вежди когато произнесе „Хелоу?“, защото ЕтаМей никога не си падаше по телефоните. Тя обичаше да казва: „Искам да гледам лошите новини право в очите, а не да се промъкват като змии по жиците.“
— Хелоу — проговори тя.
— Ета?
— Кой се обажда?
— Изи, Ета.
— Изи Ролинс? — Последва бурен смях. Онзи смях, който ви кара да се разсмеете заедно с него. — Изи, къде си, сладур? Да не си прибрал у дома?
— В Лос Анджелиз съм, Ета. — Гласът ми трепереше, гърдите ми вибрираха от чувства.
— Нещо не е наред ли, сладур? Звучиш малко странно.
— Ъ… Не, няма нищо, Ета. Радвам се да те чуя. Да, не мога да се сетя за нищо по-добро.
— Какво не е наред, Изи?
— Знаеш ли как мога да открия Плъха, Ета?
От другата настана тишина. Спомням как ни учеха в училище, че космосът бил празен, черен и студен. Усетих го в момента и никак не ми хареса.
— Знаеш, че двамата с Реймънд се разделихме, Изи. Той не живее вече тук.
Представата, че съм причинил болка на Ета граничеше с безумието у мен.
— Съжалявам, скъпа — казах. — Просто ми хрумна, че може да знаеш как да го открия.
— Какво не е наред, Изи?
— Изглежда, че Софи ще излезе права.
— Софи Андерсън?
— Да, знаеш ли, че тя винаги казваше, че Лос Анджелиз бил прекалено много, за да го понесе?
Ета се разсмя от сърце.
— Разбира се, че съм я чувала.
— Като едното нищо може да се окаже права — изсмях се и аз.
— Изи…
— Само предай на Плъха, че съм се обаждал, Ета. Кажи му, че Софи може да се е оказала права за Калифорния и може би тъкмо тук му е мястото.
Тя понечи да каже още нещо, но аз се направих, че не я чувам и добавих:
— Довиждане.
После затворих.
Преместих стола си до прозореца, за да мога да гледам в градината си. Пресядах така дълго време, като стисках юмруци и си поемах дълбоко дъх, когато се сещах. Накрая страхът премина и аз заспах. Последното нещо, което си спомнях точно преди да се унеса, беше ябълковото ми дръвче преди зазоряване.
17
Извадих визитната картичка, която ми беше дал ДеУит Олбрайт.
В долния десен ъгъл имаше адрес на Сиенега Булевард.
Към десет часа бях облечен в най-красивия си костюм и готов да тръгвам. Реших, че е време да посъбера малко информация и за себе си. Тази визитна картичка беше едното от двете неща, които трябваше да проверя, така че подкарах през града до една малка служебна сграда точно под Мелроуз, на Ла Сиенега. Цялата сграда беше заета от Лайънс Инвестмънтс.
Секретарката, възрастна дама със синя коса, се бе съсредоточила върху ведомостта на бюрото й. Когато сянката ми падна върху отворения пред нея документ, тя изрече към сянката:
— Да?
— Дойдох да се срещна с мистър Бакстър.
— Имате ли уговорена среща?
— Не. Но мистър Олбрайт ми даде визитната му картичка и ми каза да дойда тук когато имам възможност.
— Не познавам никакъв мистър Олбрайт — произнесе тя отново към сянката ми върху бюрото си. — А мистър Бакстър е много зает човек.
— Може би той познава мистър Олбрайт. Той ми даде тази визитна картичка. — Подхвърлих парчето картон върху страницата, която четеше, и тя вдигна глава.
Това което видя, явно я изненада.
— О!
Усмихнах се учтиво.
— Мога да почакам, ако е зает. Тъкмо съм се измъкнал малко от работа.
— Аз, а… Ще видя дали той ще може да отдели малко време, мистър… ааа?
— Ролинс.
— Вие само седнете тук на дивана и аз веднага ще се върна.
Тя мина през една врата зад бюрото си. След няколко минути се появи друга възрастна дама. Тя ме изгледа подозрително и после пое работата, която бе оставила колежката й.
Приемната наистина си я биваше. До прозореца беше разположен дълга, покрита с черна кожа кушетка;
