— Ходих да се срещна с едно момиче — обърнах се към него. — Вие нямате ли си момиче, мистър Олбрайт?
Мъртвите му очи станаха още по-студени и усмивката напусна лицето му. Опитвах се да кажа нещо, което да го засегне доста, и сега съжалявах, че го бях направил.
— Не съм дошъл да си играя игрички с теб, момче — изрече той с равен глас. — Моите пари са в джоба ти и всичко, което съм получил досега от теб, са само тарикатски лафове.
— Какво искате да кажете? — Спрях се навреме, преди на отстъпя крачка назад.
— Искам да кажа, че Франк Грийн не се е прибирал от два дни у дома си. Искам да кажа, че домоуправителят на Скайлър Армс ми каза, че полицията се е навъртала около зданието му и е разпитвала за едно чернокожо момиче, което е било видяно с Грийн няколко дни преди да умре. Искам да знам, Изи, искам да знам къде е бялото момиче.
— Да не искате да кажете, че не съм си свършил работата както трябва? По дяволите, ако е така, веднага ви връщам парите.
— Прекалено е късно за това, мистър Ролинс. Вие сте взели парите ми и сега принадлежите на мен.
— Не принадлежа никому.
— Вярвате ли в Господ, мистър Ролинс?
— Какво искаш да кажеш, човече?
— Искам да знам дали вярваш в Господ?
— Писна ми от тия глупости. Мисля да си лягам. — Направих движение, сякаш се каня да се обърна, но не го направих. НИкога не бих се обърнал съзнателно с гръб към ДеУит Олбрайт.
— Защото виждаш ли — продължи той, привеждайки се леко към мен, — обичам да гледам отблизо човека, когото убивам, ако той вярва в Господ. Искам да видя дали смъртта е различна при религиозен човек.
— Изчакай благоприятен случай — прошепна ми гласът.
— Видях я — казах.
Отидох до стола във всекидневната. Когато седнах сякаш тежък товар се смъкна от плещите ми.
Помагачите на Олбрайт пристъпиха към мен. Бяха възбудени, също като ловни кучета, подушили кръв.
— Къде? — усмихна се Олбрайт. Очите му видимо се оживиха.
— Тя ми се обади. Каза, че ако не й помогна, ще съобщи на полицията за Корета…
— Корета?
— Едно мъртво момиче, приятелка на мой приятел. Вероятно същата, за която е разпитвала полицията. Същата, която е била с Франк и вашето момиче — казах. — Дафне ми даде адрес на Динкър и аз отидох там. После ме накара да я закарам в Холивуд Хилс до къщата на един юнак.
— Кога беше всичко това?
— Току-що се прибирам.
— Къде е тя?
— Потегли.
— Къде е? — Гласът му звучеше, сякаш излизаше от кладенец. Звучеше опасно и диво.
— Не знам! Когато открихме тялото, тя веднага духна с колата му!
— Какво тяло?
— Мъжът беше мъртъв, когато стигнахме там.
— Как се казва този мъж?
— Ричард.
— Ричард кой?
— Тя просто го наричаше Ричард, това е всичко. — Не виждах причина да му обяснявам, че съм го виждал да се навърта около кръчмата на Джон.
— Сигурен ли си, че е бил мъртъв?
— От гърдите му стърчеше дръжката на нож. По очите му лазеха мухи. — В гърлото ми се надигна някаква топка при спомена. — Навсякъде имаше кръв.
— И ти просто я пусна хей-така? — Заплахата в гласа му се бе възвърнала, така че се изправих и отново се запътих към кухнята за още кафе. Толкова се тревожех някой от тях да не ме последва, че се блъснах в касата на вратата при влизането.
— Изчаквай благоприятен случай — прошепна отново гласът.
— Не сте ме наемали да отвличам когото и да било. Момичето просто грабна ключовете на колата и духна. Какво искате да направя?
— Обади ли се на ченгетата?
— Винаги се опитвам да спазвам правилника за движение. Това е всичко, което правя.
— Сега ще ти задам един въпрос, Изи. — Погледът му се заби в очите ми. — И не искам да правиш никакви грешки при отговора си. Не и точно сега.
— Продължавайте.
— Тя взе ли нещо с нея? Чанта или някакъв куфар?
— Имаше един стар очукан кафяв куфар. Пъхна го в багажника.
Очите на ДеУит просияха и напрежението му в плещите мигом изчезна.
— Каква беше колата?
— Студебейкър модел четиридесет и осма година. Розов.
— Накъде пое? Спомни си, че си длъжен да ми казваш всичко.
— Единственото нещо, което спомена, беше, че ще я паркира на някакво закътано местенце, но не каза точно къде.
— Какъв беше адресът, на който я закара?
— Двадесет и шест…
Той ми махна нетърпеливо с ръка, и за мой срам, аз се свих.
— Напиши го — нареди ми той.
Взех лист хартия от чекмеджето в моя край на масата.
Той седна срещу мен на дивана разглеждайки написаното от мен. Коленете му бяха широко разтворени.
— Донеси ми чаша уиски, Изи.
— Налей си сам — прошепна ми гласът.
— Налей си сам — казах. — Бутилката е в шкафа.
ДеУИт Олбрайт вдигна поглед към мен, и се захили широко. Изсмя се, тупна се по коляното и рече: — Е, проклет да съм.
Само го изгледах. Бях готов да умра, но не и да се предам без бой.
— Мани, налей ни уиски, ако обичаш. — Дребосъкът бързо се придвижи до шкафа. — Знаеш ли, Изи, ти си куражлия. Точно от такива куражлии като теб имам нужда работят за мен. — Провлаченият му говор стана още по-гърлен. — Аз вече ти платих, нали?
Кимнах.
— Така, както аз го схващам, Франк Грийн е ключовата фигура. Тя ще е някъде около него или най- малкото той ще знае къде се намира в момента. Така че искам от теб да ми намериш този гангстер. Искам да ми уговориш среща с него. Това е всичко. Срещна ли се вече с него, ще знам какво да кажа. Намираш ми Франк Грийн и ставаме квит.
— Квит ли?
— Приключваме с целия наш бизнес, Изи. Задържаш парите и те оставям на мира.
Това изобщо не беше оферта. Проумях, че мистър Олбрайт планира да ме убие. Или щеше да ме убие точно в онзи момент или щеше да изчака да намеря Франк Грийн.
— Ще ви го намеря, но имам нужда от още една стотачка, ако искате да рискувам врата си.
— Ти си наистина много свястно момче, Изи, много свястно — каза той. — Давам ти три дни да го откриеш. И гледай да не сбъркаш в броенето.
ДОпихме си чашите с Мани и Шариф застанали в очакване до вратата.
Олбрайт блъсна вратата с мрежата, но в този момент някакви мисъл му мина през ума. Обърна се към
