— Смърт — захърка саксофонът.
Не давах пет пари.
26
Дафне Монет, жена, която изобщо не познавах отблизо ме накара да легна в дълбоката порцеланова вана, като внимателно ме изми между пръстите на краката и нагоре по краката. Вече бях получил силна ерекция, чак до корема, и дишах бавно, като малко момче, пристъпващо да улови пеперуда.
— Шшт, спокойно, миличък — прошепваше тя от време на време. — И поради някакви причини това ми причиняваше болка.
Когато приключи с краката ми, тя изми цялото ми тяло с груба изтривалка и калъп сапун с пемза.
Никога не съм се чувствал привличан към жена така, както към Дафне Монет. Повечето красиви жени ме караха да изпитвам желание да ги докосвам, галя, притежавам. Дафне обаче ме накара да погледна дълбоко в себе си. Тя прошепваше някоя сладка дума и аз се връщах назад във времето, в първия път, когато бях изпитал любов и покруса. Спомнях си смъртта на майка ми, когато бях едва на осем години; това беше вече когато Дафне стигна до корема ми. Задържах дъха си когато повдигна ерекцията ми, за да измие под нея; тя ме погледна в лицето с очи станали сини над водата, и стисна здраво члена ми, плъзгайки ръката си два пъти нагоре и надолу. Тя се усмихна когато свърши и отпусна частта от тялото ми обратно върху корема.
Не можех да изрека и дума.
Дръпна се назад от ваната и смъкна с един замах жълтата си рокля, после я захвърли във водата върху мен и дръпна надолу бикините си. Седна върху тоалетната чиния и уринира толкова шумно, че ми напомни повече на мъж, отколкото на жена.
— Подай ми хартията, Изи — каза тя.
Рулото беше на пода до ваната.
Тя се застана над ваната с бедра изпъчени напред, като ме гледаше.
— Ако сливата ми беше голяма колкото онази работа на мъжете, Изи, оная ми работа щеше да е колкото главата ти, Изи.
Излязох от ваната и я оставих да ме поведе с ръка стиснала тестисите ми. На влизане в спалнята тя зашепна мръсотии в ушите ми. Нещата, които изрече, ме накараха да се изчервя. Не познавах мъж, който да говори толкова смело колкото Дафне Монет.
Не обичам когато жените говорят по този начин. Според това не е женствено. Но под тази смела реч Дафне сякаш ме молеше за нещо. И всичко, което исках, беше да бръкна колкото мога по-надълбоко в душата си, за да го намеря.
Цяла нощ ревахме, крещяхме и се боричкахме. Веднъж, след като бях заспал дълбоко, се пробудих от допира на нещо ледено: тя търкаше бучка лед по гърдите ми. Към три сутринта ме пробуди и ме замъкна в циментовото патио зад храстите и ме люби докато полулежах опрян върху грапавия ствол.
Когато слънцето най-после изгря, тя се сгуши в мен и ме попита:
— Боли ли те, Изи?
— Какво?
— Боли ли те твоята работа?
— Да.
— Охлузен ли си?
— Повече ми изглежда, че кръвоносните съдове ме болят.
Тя ме сграбчи за члена.
— Боли ли те, когато ме любиш, Изи?
— Да.
Хватката й се засили.
— Обичам да причинявам болка, Изи, и на двама ни.
— Аз също — казах.
— Усещаш ли?
— Да, усещам го.
Тя ме пусна.
— Нямах предвид това. Имам предвид тази къща. Имам предвид тук, сякаш не сме онези, които те искат да бъдем.
— Кой?
— Те нямат имена. Те са просто онези, които не искат и ние да бъдем това, което сме. Те никога не искат да се чувстваме толкова добре или толкова близко както сега. Затова и ми се прииска да избягам с теб.
— Аз дойдох при теб.
Тя протегна ръката си отново.
— Но аз те повиках, Изи; аз съм тази, която те доведе при мен.
Когато прехвърля през паметта си онази нощ, се чувствам крайно объркан. Бих могъл да кажа, че Дафне беше луда, но това би означавало, че аз съм достатъчно нормален, за да го кажа, но не бях. Защото когато искаше от мен да изпитвам болка, аз изпитвах наслада от нея, а ако бе поискала от мен да кървя, бих бил щастлив да си прережа вените. Дафне беше като врата, която е била затворена през целия ми живот; която изведнъж рязко се е отворила и ме е пуснала през себе си. Сърцето и гърдите ми се отвориха широко като небето за тази жена.
Но не мога да кажа, че беше луда. Дафне беше като гущер хамелеон. Тя се променяше за всеки свой мъж. Ако той беше мекошав бял мъж, който се боеше да вдигне скандал на сервитьора, тя го притискаше към гърдите си и го потупваше по главичката. Ако той беше беден чернокож мъж, просмукан от мъка и гняв през целия си живот, тя измиваше раните му с грапава изтривалка и облизваше кръвта му докато тя се съсиреше.
Беше вече късния следобед когато се предадох. Бяхме прекарали всеки миг в обятията си. Не мислех за полицията или Плъха или дори ДеУит Олбрайт. Всичко, което ме беше грижа, беше болката, която изпитвах докато обичах това бяло момиче. Накрая обаче се дръпнах от нея.
— Трябва да поговорим, Дафне — казах.
Може и да си го бях въобразил, но очите й проблеснаха зелено за пръв път до този момент след банята.
— Е, за какво? — Тя седна в леглото, като се обви с чаршафа. Знаех, че я губя, но бях прекалено задоволен, за да ме е грижа.
— Има много мъртъвци, Дафне, и полицията иска да ми ги прикачи. Освен тях съществуват и онези тридесет хиляди долара, които си откраднала от мистър Картър, и ДеУит Олбрайт ме дебне да ми пръсне задника заради тях.
— Всичките пари, които имам, са само наша работа, на мен и Тод, и нямам нищо със смъртта на никого или с онзи мъж Олбрайт. Абсолютно нищо.
— Може и да си мислиш така, но Олбрайт притежава таланта да прави бизнеса ти свой…
— И така, какво искаш от мен?
— Защо беше убит Хауърд Грийн?
Тя ме загледа така, сякаш бях мираж.
— Кой?
— О, хайде.
Тя извърна поглед за момент и после въздъхна.
— Хауърд работеше за един богат мъж на име Матю Теран. Той беше неговият шофьор. Теран искаше да се кандидатира за кмет, но сред онази тълпа трябва да се иска разрешение за такава работа. Тод не искаше Теран да се кандидатира.
