Дочух плача на Дафне, но в момента не можех да направя нищо за нея. Боях се най-вече Джопи да не ме изненада отзад, така че се придвижих в един ъгъл, все така скрит. Надявах се от новото място да държа едновременно под око Олбрайт и прозореца, през който евентуално би се опитал да се промъкне Джопи.
— Изи? — повика Олбрайт.
Не казах нищо.
Изчакахме така две или три минути. Джопи още не се появяваше. Това ме тревожеше и започнах да се чудя откъде ли другаде може да се промъкне. Докато обаче се оглеждах наоколо долових някакъв шум, сякаш ДеУит се бе търкулнал. Последва глух тътен и фотьойлът падна назад. Беше захвърлил лампата, която се бе намирала зад гърба му. Лампата се разби с трясък. Стрелях по предполагаемото място където се криеше, но го зърнах да се надига няколко фута по-напред; пистолетът му беше прицелен в мен.
Чух изстрела и още нещо, което ми се стори почти невъзможно: ДеУит Олбрайт изгрухтя от болка.
После видях Плъха! С димящ пистолет в ръката!
Беше влязъл в стаята през врата, откъдето бе избягал Джопи.
Нови изстрели изтрещяха. Дафне запищя. Скочих да я прикрия с тялото си. Трески се разхвърчаха от стените и видях Олбрайт да се хвърля през един прозореца на другата стена на стаята.
Плъха се прицели, но пистолетът му засече. Той изпсува, захвърли го и измъкна един револвер с къса цев от джоба си. Изтича до прозореца, но в този момент дочух как изрева двигателят на кадилака; гумите изстъргаха в чакъла преди Плъха да успее да изпразни барабана револвера.
— По дяволите! — изрева той. — По дяволите! По дяволите!
Студена полъх на вятъра през разбития прозорец облъхна телата ни с Дафне.
— Изи, ударих го! — Плъха ми се хилеше с всичките си 32 позлатени зъба.
— Плъх — успях само да промълвя.
— Не се ли радваш да ме видиш, Изи?
Изправих се и сграбчих дребния мъж в прегръдките си. Прегърнах го така, както бих прегърнал жена.
— Плъх — повторих само.
— Хайде, авер, трябва да донесем приятелчето ти в стаята. — И той рязко кимна към вратата, през която бе влязъл.
Джопи лежеше на пода в кухнята. Ръцете и краката му бяха вързани зад него с шнур. От темето на плешивата му глава се стичаше гъста кръв.
— Нека го пренесем в другата стая — каза Плъха.
Пренесохме го до креслото и Плъха го завърза за него. Дафне се уви в някакво одеяло и се сви в края на дивана. Напомняше на уплашено котенце при първия си Четвърти юли.
Плъха беше засмян до уши.
Джопи се потеше целият, кървеше, и ни гледаше втренчено. Дафне бе забила очи в пода.
— Пуснете ме — изскимтя Джопи.
— Затваряй си плювалника, авер — сряза го Плъха и Джопи се укроти.
— Мога ли да се облека? — запита с надебелял език Дафне.
— Разбира се, сладур — отвърна Плъха. Веднага щом като свършим работата си.
— Каква работа? — попитах го.
Плъха се извърна и положи ръка върху коляното ми. Толкова хубаво беше да съм жив и да усещам докосването на друг човек.
— Мисля, че двамата с теб заслужаваме нещичко за всичките тия главоболия, нали, Изи?
— Ти имаш половината от всичко, което съм заработил, Изи.
— Не, човече — каза той. — Не ми трябват парите ти. Искам дял от от тортата на нашата хубавица Руби, дето си седи тук на дивана.
Не знам защо я нарече Руби, но не беше толкова важно за момента.
— Плъх, това са крадени пари.
— Това му е най-сладкото, Изи. — Той се обърна захилен към нея. — Какво ще кажеш по въпроса, сладур?
— Това е всичко, което имаме двамата с Франк. Няма да ти ги дам. — Щях да й повярвам, ако срещу нея не беше Плъха.
— Франк е мъртъв. — Лицето на Плъха бе придобило мъртвешко изражение.
Дафне го изгледа за момент и после се прекърши, също като суха съчка, и се разтрепера цялата.
— Джопи го направи — продължи Плъха, — така поне си мисля. Намерили го пребит до смърт в една уличка точно до бара му.
Дафне вдигна глава. В очите й бликаше ненавист, в гласа й също.
— Вярно ли е това, Реймънд? — Ненавистта избликна и в гласа й. Сега беше вече съвсем друга жена.
— Защо ми е да те лъжа, Руби? Брат ти е мъртъв.
Само веднъж бях преживявал земетресение, но усещането в момента беше същото: земята под мен сякаш се раздвижи. Погледнах я по-отблизо да видя дали е истина. Не беше. Носът й, бузите, цветът на кожата, всички бяха бели. Дафне беше бяла жена. Дори и пубисното й окосмяване беше рехаво, космите бяха почти прави.
— Чуй ме добре, Руби, Джопи уби брат ти.
— Не съм убивал Франк! — проплака Джопи.
— Защо я наричаш така? — попитах Плъха.
— Двамата с Франк се знаем много отдавна, Изи, още преди да се запозная с теб. Спомням си нашето Руби тук още като бебе. Полу-сестра. Наляла е доста, но лицата не забравям никога. — Плъха извади цигара. — Да знаеш, голям късметлия си, Изи. Реших да проследя този педал тук когато го видях да излиза от къщата си днес следобед. Търсех теб, когато го видях. Бях с колата на Дюпре, така че го последвах до центъра на града и той там се събра с белилката. Веднага щом разбрах, че знаеш, и тръгнах подир задника му.
Изгледах Джопи. Очите му бяха станали големи и целият се потеше обилно. Кръвта капеше от брадичката му размесена с потта му.
— Не съм убивал Франк, авер. Нямам за какво. Защо ми е да го убивам? Виж, Изи, единствената причина, че те забърках в това, беше да изкараш някой друг долар… за къщата ти.
— Защо тогава се събра с Олбрайт?
— Тя лъже, авер. Олбрайт дойде при мен и ми каза за онези пари, които била взела. Тя лъже! Тя ми каза, че нямала и два цента!
— Добре, добре, стига приказки — пресече ни Плъха. — А сега, Руби, не искам да те плаша, но искам тия пари.
— Ти не можеш да ме изплашиш, Рей — изрече просто тя.
Плъха се намръщи за секунда. Все едно малко облаче затулва за миг слънцето по обед. После се усмихна.
— Руби, сега вече трябва да мислиш за себе си, сладур. Нали знаеш как превъртат мъжете, когато стане дума за пари… — Плъха провлече последните си думи докато измъкваше пистолета иззад колана си.
Той се обърна нехайно надясно и простреля Джопи в слабините. Очите на Джопи се опулиха до пръсване и то запищя. Дърпаше се напред и назад, опитвайки се да стигне раната си, но телът го държеше към креслото. След няколко секунди Плъха се прицели и го простреля в главата. Един миг Джопи имаше две очи, а в следващия лявото му око се превърна в кървава дупка с разръфани краища. Силата на втория изстрел го запрати на пода; няколко минути крайниците му се тресяха хаотично. Целият изстинах. Бях имал Джопи за приятел, но бях видял прекалено много хора да умират, а и не забравях Корета.
Плъха се изправи и каза:
— Хайде да приберем паричките, сладур. — Той вдигна дрехите й зад креслото и ги хвърли в скута й. После се запъти към вратата.
— Помогни ми, Изи. — Очите й бяха изпълнени със страх и обещание. — Той е луд. Пистолетът е още в
