— А нещо да ни кажеш за Ричард МакГий? Той какво, да не си е забил сам ножа в гърдите? — надигна се Милър от стола си.
— Не знам нищо за него — казах.
Продължиха да ме разпитват още цели два часа. Въпреки всичко защитих версията си. Джопи бе извършил повечето убийства. Направил го от алчност. Отишъл съм при мистър Картър когато съм чул за смъртта на ДеУит и той решил да отиде в полицията.
— Благодаря ви много, мистър Ролинс. А сега ни извинете за малко, ако обичате — каза Райтсмит след като приключих.
Мейсън, Милър, Джеръм Дафи — адвокатът на Картър, и аз излязохме.
Дафи ми стисна ръката и ми се усмихна.
— Довиждане до дознанието, мистър Ролинс.
— Какво означава това?
— Само формалност, сър. При извършване на сериозно престъпление се налага да се зададат няколко въпроса преди случаят да бъде приключен.
Не звучеше по-опасно от връчването на квитанция за неправилно паркиране, съдейки по гласа му.
Той се качи на асансьора и Милър и Мейсън тръгнаха с него.
Аз избрах стълбите. Помислих си, че бих могъл дори да се прибера пеша до вкъщи. Имах заровена двегодишна заплата в задния си двор и бях свободен. Никой не ме преследваше; нямах никакви тревоги. Вярно, бях преживял няколко много сериозни опасности, но самият живот си беше една голяма опасност и човек трябваше да приема и лошото заедно с доброто, ако искаше да оцелее.
Милър се изравни с мен докато слизах по гранитните стъпала на кметството.
— Хей, Езекиил.
— Да, господин полицай?
— Имал си много високопоставен приятел там горе.
— Не знам за какво говорите — излъгах аз.
— Да не си мислиш, че Картър ще хуква всеки път да ти спасява задника когато те прибираме на топло за неправилно пресичане на улицата, плюене на обществени места и предизвикване на безредици? Да не си мислиш, че ще си счупи врата да търчи да те отърва?
— Защо ми да се притеснявам за това?
— Трябва да се притесняваш, Езекиил… — Милър доближи лицето си на не повече от сантиметър от моето; вонеше на бърбън, мента и пот. — … защото аз се притеснявам.
— За какво има да се притеснявате?
— Лепнал ми се е на гърба един обвинител, Езекиил. Има отпечатък от пръст, който не принадлежи на никого от тая каша.
— Може да е на Джопи. Може би когато го намерите, ще имате нужния ви човек.
— Може би. Но Джопи е боксьор. Защо ще му е да използва нож?
Не знаех какво да кажа.
— Дай ми го този човек, синко. Дай ми го и аз ще те оставя на мира. Ще забравя за всички съвпадения, случили се около теб в цялата тая каша, и това, че си пил с Корета в нощта преди убийството й. Не го ли направиш, ще имам грижата да прекараш остатъка от живота си на топло.
— Можете да проверите Младока Форни за онзи отпечатък.
— Кой?
— Бияча в кръчмата на Джон. Може да се окаже негов.
Можеше да се окаже, че това е последният момент от живота ми, прекаран на свобода като възрастен човек, прекаран на стълбището пред кметството. Замърсените прозорци и меката светлина още са пред очите ми.
31
— Предполагам, че всичко приключи добре, нали, Изи?
— Какво? — обърнах се аз от далиите, които поливах. Одел галеше каната с бира.
— Дюпре е наред и полицията залови убийците.
— Да.
— Но знаеш ли, има нещо, което ме учудва.
— Кое е то, Одел?
— Ами, вече минаха три месеца, Изи, а ти още не работиш и дори не си потърсил работа, както те гледам.
Планинският масив Сан Бернардино е най-красив есенно време. Високите ветрове отвяват всичкия смог и гледката направо ти отнема дъха.
— Работя.
— Да не си хванал някъде нощна смяна?
— Понякога.
— Какво искаш да кажеш с това „понякога“?
— Сега вече работя за себе си, Одел. И имам две работи.
— Да?
— Купих си една къща, на един аукцион за имоти, за които не са платени данъците, и сега го давам под наем и…
— Откъде получи толкова пари?
— Трудово обезщетение от Чампиън. А и ония данъци не бях чак толкова големи.
— Каква ти е другата работа?
— Върша я, когато закъсам за няколко долара. Частни разследвания.
— Хайде бе!
— Няма майтап.
— За кого работиш?
— Хора, които познавам, и хора, които те познават.
— Като кого?
— Мери Уайт е една от тях.
— Какво вършиш за нея?
— Роналд забягнал преди два месеца. Издирих го чак до Сиатъл и й дадох адреса му. Семейството й го върна обратно.
— Какво друго?
— Намерих сестрата на Рикардо в Галвстън и й казах какво прави Розета с брат й. Тя ми даде няколко долара когато дойде и го измъкна оттам.
— По дяволите! — Това беше единственият път, когато чувах Одел да ругае. — Звучи много опасно като занятие.
— Предполагам. Но мога да свърша и докато пресичам улицата. Тъй и тъй човек рискува всеки ден, поне да печели по нещо от това.
По-късно същата вечер двамата с Одел вечеряхме заедно, която бях приготвил. Седяхме пред къщата, защото в Лос Анджелиз беше още горещо.
— Одел?
— Да, Изи?
— Ако знаеш, че някой човек е сгрешил, искам да кажа, е направил нещо лошо, но ти не го предадеш ва закона, защото ти е приятел, мислиш ли, че това е правилно?
— Приятелите са всичко, което има човек, Изи.
— Но ако познаваш някой друг, който е направил нещо лошо, но не чак толкова, колкото първия човек, но ти го предадеш на полицията?
— Ами предполагам, че този другият просто е извадил лош късмет.
Двамата дълго се смяхме.
