теб.
— Не мога — казах.
— Тогава дай ми го. Аз ще го убия.
Това вероятно беше най-сериозната опасност за живота на Плъха, надвисвала някога над него.
— Не.
— Открих кръв на пътя — каза Плъха след като се върна. — Казах ти, че съм го ударил. Не знам колко лошо, но ще помни. — Гласът му беше изпълнен с детинска гордост.
Развързах трупа на Джопи докато той приказваше. Взех засеклия пистолет на Плъха и го пъхнах в ръката на Джопи.
— Какво правиш, Изи? — попита Плъха.
— Не знам, Рей, сигурно само омотвам още нещата.
Дафне пътува с мен, а Плъха ни следваше с колата на Дюпре. След като се отдалечихме няколко мили изхвърлих в канавката шнура, с който беше вързан Джопи.
— Ти ли уби Теран? — попитах я докато излизах на Булевард Сънсет.
— Предполагам — каза тя толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да я чуя.
— Предполагаш? Не знаеш, така ли?
— Дръпнах спусъка, той умря. Но всъщност той се уби сам. Отидох при него да го помоля да ме остави на мира. Предложих му всичките си пари, но той само се изсмя. Беше пъхнал ръцете си в гащичките на момчето и само се смееше. — Дафне изсумтя. Не знам дали беше смях или звук на отвращение. — И аз го убих.
— Какво стана с момчето?
— Заведох го в къщата си. Сгуши се в ъгъла и повече не мръдна оттам.
Дафне бе оставила чантата в гардеробче на гарата.
Когато се върнахме в източен Лос Анджелиз Плъха отброи по десет хиляди долара за всеки един от нас. Чантата я остави на Дафне.
Тя повика такси и аз излязох с нея да чакам до гранитния стълб на уличната лампа.
— Остани при мен — казах. Нощни пеперуди прехвърчаха през малкия кръг от светлина.
— Не мога, Изи, не мога да остана при теб.
— Защо не можеш да останеш? — попитах.
— Просто не мога.
Протегнах ръка да я докосна, но тя се отдръпна.
— Не ме докосвай.
— Правил съм повече от това само да те докосвам, миличко.
— Онази не бях аз.
— Какво искаш да кажеш? Кой е бил тогава, щом не си била ти? — Пристъпих към нея, но тя вдигна чантата пред себе си като щит.
— Ще говоря с теб, Изи. Ще говоря с теб, докато дойде таксито, но само не ме докосвай. Не ме докосвай, или ще закрещя.
— Какво не е наред?
— Знаеш какво не е наред. Знаеш коя съм; какво съм.
— Това няма никакво значение за мен. И двамата сме хора, Дафне. Това е всичко, което сме.
— Не съм Дафне. Моето име е Руби Ханкс и съм родена в Лейк Чарлз, Луизиана. Аз съм различна от теб, защото съм двама души. Аз съм тя и аз съм аз. Никога не съм ходила в онази зоологическа градина, тя е ходила там. Тя е била там и там е загубила баща си. Моят баща беше съвсем друг. Той си идваше у дома и колкото пъти лягаше при мама, толкова пъти лягаше и в моето легло, докато една нощ Франк не го закла.
Когато вдигна поглед към мен изпитах усещането, че иска да ме докосне, не от любов или страст, но за да ме погълне.
— Погреби Франк — каза тя.
— Добре. Но ти можеш да останеш тук с мен и ние можем да го погребем заедно.
— Не мога. Ще ми направиш ли още една услуга?
— Кажи?
— Направи нещо за момчето.
В действителност не исках да остава при мен. Дафне Монет беше самата смърт. Радвах се, че си заминава.
Но само да беше поискала, на секундата щях да я прегърна.
Шофьорът на таксито усети, че нещо не беше наред. Той непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше всяка секунда да му забием ножа. Тя го помоли да й пренесе чантата. Стисна му ръката в знак на благодарност, но моята пренебрегна.
— Защо го уби, Плъх?
— Кого?
— Джопи!
Плъха си подсвиркваше и обвиваше парите в пакет, измайсторен от кафява амбалажна хартия.
— Той е причината за всичките ти нещастия, Изи. А и освен това исках да покажа на онова момиче че с мен шега не бива.
— Но тя вече го ненавиждаше заради Франк; ти можеше да разчиташ на това.
— Аз убих Франк — каза той. Този път все едно, че слушах ДеУит Олбрайт.
— Ти си го убил?
— И какво от това? Как мислиш, че щеше да постъпи с теб? Да не мислиш, че нямаше да ти тегли ножа?
— Това не означава, че съм длъжен да го убия.
— Дрън-дрън не означава! — Плъха ме стрелна с разгневен поглед.
Това беше убийство и аз трябваше да го преглътна.
— Ти си същият като Руби — каза Плъха.
— Какво каза?
— Тя иска да бъде бяла. През всичките тия години хората й казват колко светлокожа била и колко хубава, но през цялото време тя знае, че не може да има онова, което имат белите хора. Така че тя се преструва на бял човек, докато в един момент губи всичко. Тя може да обича някой бял мъж, но всичко, което той обича, е бялото момиче, което той си мисли, че вижда пред себе си.
— Какво общо има това с мен?
— Това е същото, както и при теб, Изи. Ти си се изучил и си мислиш, че мислиш като белите хора. Мислиш си, че което е правилно за тях, е правилно и за теб. Тя си мисли, че е бяла, а ти мислиш като бял човек. Но, братко, ти не знаеш, че и двамата сте едни бедни негри. А един негър никога не може да бъде щастлив, освен ако не се приеме такъв, какъвто е.
30
Открили ДеУит Олбрайт сгърчен върху кормилото малко на север от Санта Барбара; изминал толкова дълъг път, докато му изтече кръвта. Направо не ми го побираше умът. Мъж като Олбрайт не умираше, просто не можеше да умре. Целият настръхнах при мисълта, че след като свят като този можеше да убие мъж като Олбрайт, какво ли можеше тогава да стори на мен?
Двамата с Плъха чухме новината по радиото когато го откарвах на автогарата на следващата сутрин. Изпитвах истинско щастие от раздялата ни.
— Ще дам всичките пари на Ета, Изи. Може би тогава ще ме приеме обратно, още повече че спасих задника ти, като при това се върнах и богат. — Плъха ми се усмихна и се качи на автобуса. Знаех, че пак ще
