— И защо? — попитах.
— Малко след като се запознах с него, Теран искам да кажа, той си купи едно малко мексиканче от Ричард.
— Мъжът, когото открихме убит?
Тя кимна.
— И кой беше той?
— Двамата с Ричард бяхме… — тя се поколеба за момент — … приятели.
— Интимни?
Тя кимна леко.
— Преди да се запозная с Тод, двамата с Ричард прекарахме заедно известно време.
— В нощта, когато за пръв път тръгнах да те търся, се сблъсках с Ричард пред кръчмата на Джон. Теб ли търсеше тогава?
— Възможно е. Той не искаше да ме пуска да си ходя, така че се сдуши с Теран и Хауърд Грийн, за да ми направи мръсотия, така че да могат да притиснат Тод.
— Каква мръсотия?
— Хауърд знаеше нещо. За мен.
— Какво?
Но тя не ми отговори на въпроса.
— Кой уби Хауърд? — попитах.
Отначало не ми отговори. Поигра си с одеялата, като го оставяше да се хлъзгат между гърдите й.
— Джопи го уби — каза накрая тя. Не искаше да посрещне погледа ми.
— Джопи! — изкрещях. — Защо ще му е да върши такова нещо? — Но знаех, че това беше истината дори още преди й бях задал въпроса. Защото Джопи си умираше да пребие някой човек до смърт.
— И Корета, и тя ли?
Дафне кимна. Точно в този момент гледката на голотата й ме отврати особено.
— Защо?
— Понякога двамата с Франк се отбивахме до кръчмата на Джопи. Просто защото Франк обичаше хората да ме виждат с него. А последният път, когато отидох там, Джопи пошепна, че че някакъв човек бил разритвал за мен и че трябва да му позвъня по-късно, за да разбера кой е. Така научих за онзи Олбрайт.
— Кажи ми за Хауърд и Корета. Какво точно им се случи?
— Хауърд Грийн вече беше идвал при мен и ми каза, че ако не направя онова, което той и шефът му искат от мен, те ще ме унищожат. Казах на Джопи, че мога да му намеря хиляда долара, ако направи така, че Олбрайт никога да не ме намери и ако може да си поговори с Хауърд.
— Значи той уби Хауърд?
— Мисля, че стана някаква грешка. Хауърд имаше дълъг език. Джопи направо полудя.
— А Корета?
— Когато тя дойде при мен съобщих на Джопи. Казах му, че ти си задавал въпроси и … — тя се поколеба — … че си я убил. Той вече беше порядъчно подплашен. Вече имаше един труп в сметката си.
— Защо не уби и теб?
Тя вдигна глава и отметна косите си назад.
— Още не му бях дала онези пари. Той още си искаше хилядата долара. Така или иначе, мислеше, че аз съм момиче на Франк. Повечето хора уважават Франк.
— Какъв ти е Франк?
— Не е нещо, което да го проумееш някога, Изи.
— Добре, мислиш ли, че той знае кой е убил Матю Теран?
— Не знам, Изи. Не съм убивала никого.
— Къде са парите?
— Някъде. Не тук. Не и където можеш да ги докопаш.
— Тези пари ще ти видят сметката, момиче.
— Ти ме убиваш, Изи. — Тя се пресегна да ме погали по коляното.
Изправих се.
— Дафне, трябва да говоря с мистър Картър.
— Няма да се върна при него. Никога.
— Той само иска да си поговорите. Не е необходимо да се любиш с него докато си говорите.
— Ти не разбираш. Аз го обичам и поради това не мога повече да го видя. — Очите й се изпълниха със сълзи.
— Страшно много усложняваш нещата, Дафне.
Тя отново се пресегна към мен.
— Стига!
— Колко ти даде Тод за мен?
— Хиляда.
— Заведи ме при Франки и ще ти дам две хиляди.
— Франк се опита да ме убие.
— Усмивката ти не е достатъчна, за да спре Франк.
— Заведи ме при него, Изи; това е единственият начин да получиш парите.
— Какво ще кажеш за мистър Картър и Олбрайт?
— Те ме търсят, Изи. Остави на Франк и мен да се погрижим за това.
— Какъв ти е Франк? — попитах я пак.
Тя ми се усмихна. Очите й отново възвърнаха синевата си и тя се отпусна върху стената зад леглото.
— Ще ми помогнеш ли?
— Не знам. Трябва да се измъквам оттук.
— Защо?
— Просто не мога повече — казах, припомняйки си Софи. — Искам да подишам малко чист въздух.
— Можем да останем тук, миличък; това е нашето единствено място.
— Грешиш, Дафне. Не е необходимо да ги слушаме. Обичаме ли се един друг, тогава можем да бъдем заедно. Никой не може да ни попречи.
Тя се усмихна тъжно.
— Ти не разбираш.
— Искаш да кажеш, че единственото нещо, което искаш от мен, е да те изчуквам. После изритваш жалкия негър, оправяш си дрехите и си слагаш червило така, както не си го правила никога до този момент.
Тя протегна ръка да ме докосна, но аз се отместих.
— Изи — каза тя, — грешиш.
— Нека да си вземем нещо за ядене — казах, като извърнах поглед. — През няколко преки оттук има китайски ресторант. Можем да отскочим дотам, знам един пряк път.
— Когато се върнем, всичко ще си е отишло — каза тя.
Представях си на колко мъже още беше казвала тези думи. А повечето от тях биха останали с нея вместо да я загубят.
Облякохме се в тишина.
Внезапна мисъл ми хрумна когато вече бяхме готови.
— Дафне?
— Да, Изи? — Гласът й прозвуча отегчено.
— Искам да разбера едно нещо.
— Кое?
— Защо ми се обади вчера?
Тя ме стрелна със зелените си очи.
